Останалото » Истории
|
Welcome to the jungleКолегите от английския Maxim дръзнаха да се включат в армейско учение в тропическите гори на Централна Америка – и оцеляха!
 9 снимки 
|
Свили сме се в нещо като падинка, смазани от изтощение. Куршумите свистят около нас от всички посоки, а сърцата ни направо ще изхвръкнат. "Залегни веднага!", крясва командирът на отделението. Хвърляме се по очи в падинката точно когато една граната се взривява наблизо и ни обсипва с парчета шрапнел (или пръст). Минаваме в атака. По телата ни тече пот на едри вадички. Обърсваме влагата от очи и се втурваме към следващата огнева позиция. Около нас трещят картечни откоси; тичаме с усещането, че скоро ще се споминем. Строполяваме се зад бункера. Разкъсваме се между чист възторг и чист ужас. Това е като Взвод на Оливър Стоун, ама на живо и през 2007. И, което е най-важно, усещането е нечовешки яко!
В дебрите на тропика
Британската армия покани Maxim в Белийз (единствената държава в Централна Америка, в която се говори английски; до 1973 г. се нарича Британски Хондурас – б.р.), за да вземем участие в учението "Тропическа буря" – сурова тренировъчна програма в джунглата, предназначена да придаде на обикновения британски редник издръжливост на комиксов супергерой. Много ясно, че оптуснати мързеливи дангалаци като нас няма да издържат и пет минути на темпото в подобно учение. Обаче докато сме зачислени към 5-и шотландски батальон, от нас се очаква да устоим на немислимата жега, на буболечки, които не хапят, а направо ръфат месата ти, на тропически бури, отровни змии и на опасността някоя пума да се вмъкне в лагера и да ни разкъса на парченца. И така стоят нещата още на ниво проект – същинското учение е още по-тежко.
"Това ще бъде вероятно най-трудното изпитание, на което някога са подлагани нашите войници в мирно време", казва ни командирът на частта Дейвид Ричмънд. "Но няма никаква полза да им е лесно. Догодина, като отидем в Афганистан, обстановката ще бъде по-жестока, така че по-добре да свикват отсега."
Става дума за серия учения в джунглата, чиято кулминация е мащабна битка с истински бойни патрони. Точно там и ние ще се включим в батальона. Това си е изумителна възможност да поживеем в почти бойни условия с въоръжените сили на Нейно величество и да вземем участие в собствена батална сцена а ла Апокалипсис сега – нещо, за което тайно си мечтае всеки мъж. "Номерът е да докараш хората си до самия им предел", обяснява Ричмънд. "Но забележи – не бива да ги пречупваш, а да ги доведеш точно на ръба на възможностите им, за да са наясно какво са в състояние да постигнат. И следващия път, разбира се, ги изюркваш още малко. Така се възпитава издръжливост и здрава психика."
Става ни ясно, че на практика ще ни се разкатае фамилията, но връщане назад няма. Нахлузваме кубинките и в компанията на стотици откачени "шотландци" потегляме нервно към джунглите, за да започнем нашата война.
Appetite For Destruction
Пътят до джунглата сам по себе си е достатъчно рисков. Натъпкани сме като сардели в горещ и потен ленд роувър, който подрипва нервно по изтърбушените пътища, и след три часа път вече сме омаломощена от жегата пача. Изпили сме си всичката вода и устата ни е пресъхнала като джапанка на индийски брамин, когато стигаме до първата си цел: стрелбище за учения с бойни патрони, иначе казано – сечище, пълно с мишени, с които войниците се учат да целят врага. "Хората трябва да свикнат да боравят с оръжие с бойни патрони", обяснява командирът. "Нямате представа колко ще ви е напрегнато, когато за първи път се сблъскате с бойните амуниции."
Понеже сме твърдо решени всичко да ни е истинско, се подготвяме съвестно за заданието, като намацваме лицата си в цветовете на войната. Чувстваме се силни, непобедими и готови за битка. Полусмазани от близо 10-те кг бронежилетки и снаряжения, най-накрая стигаме до радиуса на действие.
Въоръжението на всяко бойно подразделение от по 8 души включва по една лека картечница "Миними", по един 7,62-милиметров автомат, четири автоматични пушки SA-80 и 15 гранати. Казано накратко, на врага лошо му се пише и макар че ще стреляме само по невъоръжени дървени човекообразни, вече сме готови напълно да ги унищожим. По време на скоростната стрелба се оказва, че наште пушки могат да изстрелват по един куршум на всеки две секунди, така че да ни е по-лесно да се прицелим добре в мишената. Готино.
Следва "миними"-то – 5,56-милиметрова картечница с обхват 600 метра. Целта ни е на 16 метра – сега ще я направим на решето! Натискаме спусъка и почват да се сипят горещи гилзи; една пада в ръкава на куртката на един от нас. Болката е непоносима – все едно да притиснат до ръката ти гореща ютия. Чувстваме се жалки и си представяме колко безполезни ще сме в една истинска битка.
Идва ред и на големия звяр, 7,62-милиметровия. Тази машина за убиване може да пробие всичко – човек, стена, сграда, и поразява цели, отстоящи чак до 1200 метра! Изпразваме я в гъстата гора, а ритъмът на сърцето ни просто полудява.
"В Ирак наистина си беше страшно", казва един от “колегите” – ефрейтор Уудс. "Когато го правиш наистина и знаеш, че врагът те дебне и трябва ти пръв да свършиш работата, така те удря адреналинът, че настава адско мазало."
Думите му мигом ни напомнят в какво сме се забъркали. Картечницата не е играчка за момченца, а инструмент за оцеляване. И може за секунда да ти отнесе кухата тиква.
Походният лагер
След стрелковите геройства се отправяме към базата, за да се запасим отново с мръсна кафява вода. В тая жега си готов да пиеш всичко, дори и да прилича на течни лайна. “Освежени”, отново потегляме към джунглата. Майор Ник Калдър ни дава по едно мачете и само след секунди се мятаме да сечем гъстия листак като някакви побеснели касапи.
"На това му се казва мачете-треска", обяснява ни майорът съвсем насериозно. "Всеки, който хваща за пръв път мачете, просто не може да се спре и полудява от самото усещане за сечта." Внезапно застудява зверски – цял ден е било 35 градуса, а сега за минути небето се отрупва с тежки облаци и плисва такъв дъжд, че не можем да си поемем дъх. Измъкваме пончотата от раниците си и бързо започваме да ги опъваме между дърветата; после се сгушваме под тях като бабички на автобусна спирка. Близо два часа вали като из ведро. Като решава да поспре, майорът ни казва да си извадим хамаците и мрежите против комари. Завързваме ги на едно дърво на около метър и половина височина ("достатъчно високо, че да не ви докопат дивите прасета") и за малко да си отсечем пръст. Дървото е покрито с бодли ("ако се убодете, ръцете ви ще се инфектират и ще се напълнят с гной"). Изваждаме късмет и успяваме да не се убодем, въпреки че сме супер несръчни говеда.
Идва време за ядене. Като част от обучението войниците трябва да убият осем пилета и едно прасе – домашни, ама пак си е голямо изпитание.
"Когато умираш от глад, се разделяш бързо с обичайния си начин на мислене", казва редник Марк Ууд. Направо си е страшно: отсякохме главата на прасето с мачете, а трупът му почна да се мята като жив!
Някак обаче не ни бива в убийствата на домашни животни, даже се разстройваме леко (не в смисъл, че серем като разцепени на две – за това има време, а че леко се натъжаваме). Предпочитаме да извадим малката походна печка и 24-часовия си порцион, който сме получили на тръгване. Запалваме хексаминовото си горивно блокче, напълваме миниатюрната тенджерка с лайняна водица и изсипваме вътре пликчето с дажбата. След пет минути вече седим на един камък и хапваме нещо, което според опаковката трябва да е яхния от говеждо със зеленчуци. Не е екстра лукс категория, но в тези условия върши работа.
Царете на скатавката
Към 6 надвечер ярката светлина в джунглата се сменя с пълен мрак. Ама пълен – не можеш да си видиш ръката на педя от носа. Всички войници вече са по хамаците и чуваме как един от тях подхваща история за някакъв скорпион, който сам се пронизал в главата, като разбрал, че е попаднал в капан. Скоро всички започват да се надприказват. Един бил настъпил гнездо на стършели, които изпожилили крака му до кокал; друг открил цяла колония мравки в снаряжението си; на трети му се метнала в хамака маймуна посред нощ и започнала да му бие шамари... Вече сме наплашени до смърт. В мрака джунглата оживява и звукът е направо оглушителен. Наоколо трещят гърмящи змии, търчат диви глигани, тайнствени гадини шумолят нещо и тършуват из шубраците, а маймуните започват да клатят дърветата и да хвърлят разни боклуци по нас. Вече сме убедени, че всеки момент ще ни полази и някоя тарантула – точно такава съдба сполетя един от войниците предишната нощ, та днес цял ден го лекуват с някаква противоотрова.
Към 3 ч. ни събужда оглушителен рев, който май идва изпод хамака ни! Невероятно ръмжене и стенание – сякаш горила, в която изотзад е проникнал бая надарен слон. Ужасяваме се до смърт и прекарваме безсънна нощ. На сутринта установяваме, че не е горила, а някакъв друг вид маймуна, на която тук викат "ревяща", и която почва да тормози целия взвод всяка нощ. Е, можело и по-лошо. "Една нощ чухме пума", казва редник Крис Тагарт. "Разнесе се едно страхотно ръмжене – направо като тиранозавър рекс. А то било шибаната пума!" С развиделяването ни обзема облекчение. Макар да сме изпонакълцани от огромните комари, телата ни са цели. Абсолютно не ни е ясно как тия момчета ще прекарат цял месец по този начин.
Война!
След закуската – консерва боб с кюфте – тръгваме под строй към мястото, където трябва по сценарий да се състои сражение с бойни патрони. Ще имаме шанс да изпитаме огневите си способности при съвсем истински условия. Местността е пълна пустош – терен, който повече би отивал на Афганистан. Задачата е следната: ротата ни (около 100 войника и ние) трябва да прекоси пустото място от единия до другия край, като по пътя изпозастреля колкото може повече дървени човекообразни мишени. Ползват се бойни патрони и гранати, на равни интервали гърмят минохвъргачки. В крайна сметка не ни се доверяват да ни дадат истинско бойно оръжие и ни казват да вървим след ротата и да внимаваме да не ни застреля някой.
"Условията са много тежки", обяснява сержант Джон Коркхил. "Особено пък с тая броня, която трябва да носим. Направо метална черупка – тежи около 10 кг, а освен това си натоварен с всичките си амуниции и цялата вода, която по устав трябва да мъкнеш."
Ние носим същите нещица – и скоро забелязваме, че сержантът не се майтапи. Когато стигаме до следващата укрепена точка, имаме чувството, че излизаме от река. След секунди около нас започват да трещят картечни откоси, сержантите излайват някакви заповеди. Прилича на абсолютен хаос, но явно всички други освен нас знаят какво правят.
"Граната!", изревава някой и ние се мятаме на земята... Тишина... БУММММ!... И после пак картечен огън. Нашата част се отправя към укрепленията от торби с пясък и започва нападение над следващата цел. Жегата е нетърпима; вече сме видели как изнасят две войничета със слънчев удар. Това не ти е пейнтбол – като във Виетнам е и е истински страховито. Ако се преместиш твърде вляво или твърде вдясно, нещо може да ти отнесе главата! Избухва още една граната. Пак падаме на земята и ни се приисква завинаги да си останем така. Притичваме покрай една вражеска колиба и един дървен човек, осеян с дупки. Напомняме си плахо, че би могъл да е талибански бунтовник. След около час ни остава да завземем още само една база. Войниците презареждат и канонадата започва. Въздухът отново се изпълва със свистящи куршуми. Бахти шубето, що ни трябваше!
Рапорт
Когато ротата се събира на рапорт, вече сме съвсем изтощени. Тичането 90 минути в жегата е адско мъчение, краката ни са натъртени, а ръцете – обгорени от гилзите и изпохапани от комарите. Също така воним като самотни порчета (но това ни се случва и в “мирно” време, така че всичко е наред). Преди да помъкнем разбитите си телеса обратно към Великобритания, питаме с какво ще се заеме сега 5-и шотландски батальон. "Като се приберем у дома, започваме подготовката за мартенската офанзива в Афганистан", обяснява младши ефрейтор Гари Адамс. "Но преди това ще ходим в Мексико, в Канкун."
"За ново учение ли?", наивно питаме ние.
"Не, на райска почивка – армията ни я плаща и просто ще се размажем."
След адското изпитание, през което преминаха, никой не може да им отрече правото да си махнат тиквите като за последно
Тропическа гад!
В Белийз трябваше да се пазим не само от куршумите, а и от ей тези опасни гадиниГърмяща змия
Зла, избухлива, с неуравновесен характер, досущ като недоебана невротичка. Ревниво си пази територията, пуска по 100 мг отрова при всяко ухапване и е убила повече хора от което и да било друго влечуго. Като те ухапе, имаш шест до осем часа да намериш противоотрова, иначе ще четеш Големия Maxim там горе
Скорпион
Има над 2000 вида и много от тях са опасни, особено за децата или за възрастни хора. "Един от батальона го ужили скорпион по гъза", казва майор Ник Калдър. "Чувстваше се, все едно има три задника"
Пума
Четвърти в света по телесно тегло от сем. Котки и обикновено избягват хората, но ако ги предизвикаш, направо си убиват. Когато нападат, гледат да те захапят за гърлото, но ако се втренчиш злобно в очите им, може и да ги разколебаеш (щото мразят неловките ситуации, хаха)
Стършел
Гигантски, суперзли оси, които нападат при най-дребен повод, например ако нещо им разриташ гнездото. Ако те нажилят много пъти, може да си имаш сериозни неприятности. Поливай се с йод, за да се пооправиш
Ревяща маймуна
Макар и да не е смъртоносна, ревящата маймуна си е напаст заради канския шум, който вдига. (Пищи като Ерик Адамс от Менъуор, който сякаш се е събудил посред нощ и е видял Цонко от Каварна как седи и го гледа любовно колко е сладък и велик, докато спи.) Тя е най-голямата американска маймуна и най-шумното сухоземно животно. Рядко слиза от дърветата, но през нощта е способна да те вцепени от ужас
