Останалото » Истории
|
Български американски футболВ София има само един отбор по американски футбол, който – подобно на нас в Maxim – е леко самотен и няма с кого да си играе. Сам разбираш, че просто нямаше как да пропуснем първия му официален мач
 9 снимки 
|
Американският футбол в България ухае на топъл хляб. Точно до входа на стария стадион Академик е разположена пекарна, сякаш за да напомня на посетителите в коя държава все пак се намират. В мразовитата понеделнишка вечер заобикаляме въпросната хлебопекарна (близо до хотел Плиска), устремени към крайната си цел – игрището, на което своята редовна тренировка ще проведе единственият в столицата отбор по американски футбол – Team Sofia. Във фоайето преди залата към спортния комплекс е задължителното барче. Там се запознаваме с 16-годишния Иван Калпушков. Това, че е имал неблагоразумието да подрани за тренировката, за нас е чудесна възможност да го поразпитаме, докато той се подкрепя с бульон и принцеса с кайма. Възпитаникът на Втора испанска гимназия се е запалил по този непопулярен у нас спорт от американските филми. Леля му е адвокатът, регистрирал отбора през май 2007, и Иван се включва в тренировките от самото начало. Играе в нападение, като точното наименование на поста му е “wide receiver”. Обяснява, че контузиите, които са неразделна част от този спорт, облекчава с фастум гел. Помагал много. Баща му няма нищо против задокеанския спорт, даже е идвал два-три пъти да гледа тренировките. Майка му пък няма нищо против всеки път да пуска пералнята за калните му дрехи.
Постепенно играчите (средна възраст 18-20 години) започват да се събират и да поръчват сериозно количество принцеси, апетитно гарнирани с кетчуп. По някое време се появява и
създателят на отбора Христо Гюрковски (41), който е същевременно и старши треньор
На 9-годишна възраст той заминава за Франция, където работят родителите му. Там преминава и голяма част от живота му, като през летните ваканции Ицо неколкоратно ходи на бригади в САЩ, където постепенно се запалва по местния футбол. Точно по това време (1983/84 г.) американският футбол започва плахо да навлиза в Европа. Христо се записва в аматьорски отбор и впоследствие стига чак до националния тим на Франция. Някъде към 1990 отборите стават полупрофесионални – след промяна в правилника, която им позволяват да наемат до трима чужденци (разбирай американци). Това не било добре според Христо, защото “изведнъж се изправяш срещу огромни, двуметрови мъже” (ако си имал разправия с охраната в някоя дискотека, сам знаеш колко неприятно и болезнено може да бъде това). Френските съотборници не можели да произнесат фамилията “Гюрковски” и затова наричали нашия човек Guronzan, по името на популярни мултивитамини. Христо и до ден днешен използва този псевдоним като ник във форумите. Например в сайта www.proamsports.bg, чийто инициатор е той самият. Иначе старши треньорът си изкарва хляба с външна реклама. Захванал се е с Team Sofia, след като при едно посещение в Сърбия с изненада научава, че там американският футбол е третият най-гледан спорт. Това го амбицира да провери дали пък и у нас не може да стане така. Оказва се, че не е чак толкова лесно. В началото се записват около стотина ентусиасти, за да останат само 30, най-запалените и физически най-здравите. Според Христо Team Sofia е по-скоро социален проект. За да успееш в отбора, трябва да се жертваш и да си затваряш устата. Всеки новак преминава през двумесечно наблюдение. После влиза в т. нар. “development team” и едва тогава в основния отбор. На логичния ни въпрос дали ще има мажоретки на мача срещу отбора на американското посолство, шефът отвръща: “Не, няма нужда. Това е мъжки спорт”. Нищо де, можем да гледаме и без мажоретки.
Тренировката
Привечер е, януари, цялото игрище е в лед, затова и тренировката се провежда в единия му край, в пространството зад липсващата футболна врата. Прожекторите са далеч от нас и за страничния наблюдател заниманието наподобява абсурден театър на сенките. Калта е вкаменена от студа и при загряващото тичане се чува силен тропот. По едно време пристига и Томас, от американското посолство. Високият янки се води треньор на защитата, а бодростта му силно контрастира с януарския мрак и студ наоколо. Когато научава, че сме от Maxim, човекът демонстрира и богата обща култура: “Вие скоро май станахте на 2 години... Поздравления!” Докато играчите продължават с прескачане на ниски препятствия, за около пет минути завалява мокър снежец, от което носовете ни окончателно преминават от фаза “подсмърчане” във фаза “теч”.
С каските момчетата силно напомнят на персонажи от Междузвездни войни или герои от някоя компютърна игра. По едно време Томас остава доволен от изпълнението на едно от упражненията, но в тъмнината, а и заради каските, не успява да разпознае отличника и се налага да попита “Ти кой беше?”. За лаици (и кибици) като нас най-интересно е упражнението, при което играчите застават един срещу друг по двойки. Единият е на колене, а другият – прав. Изпълняват нещо като прегръдка, което в реален мач очевидно прераства в сблъсък.
Христо не харесва едно от изпълненията и коментира недвусмислено: “Много ми е нежно това”
Развеселява ни и упражнение, напомнящо дуел с пистолети. Двама играчи се отдалечават с гръб един към друг и лягат на земята, притиснали по една топка до гърдите. При подадена команда рязко се изправят, обръщат се и следва кратък сблъсък, малко като при сумото.
Слава богу, ледената част от тренировката скоро приключва и всички се скриваме в топлата зала, където се провеждат тактически занимания. Двама съотборници подкрепят Виктор, който малко преди това контузи глезена си. Всички са с кални колене.
Всъщност тренировката по американски футбол си е направо половин курс по английски. Отвсякъде се чуват термини и команди на английски, като най-често употребяваната дума е “tackle” (“боря се, опитвам да отнема топката”; в английския футбол се използва за “влизане в краката на противника” – б.р.), а постовете на играчите са безброй в сравнение с “нашия” вариант, т.е. сокъра. Играчите са разделени в два отбора, които застават един срещу друг и приклякат като сумисти. С добре отрепетирана напевна интонация един от тях издава командата “Down! Blue 22, blue 22. Set!” и всички се пръсват на пръв поглед хаотично, като разбити топки за билярд. Това се повтаря десетки пъти, но всичко става толкова бързо, че нищо не можем да схванем (само вратът ни се схвана малко, но това сигурно е от студа). Blue 22 се оказва кодово наименование на заученото положение.
Тренировката завършва с типично американски ритуал. Всички се събират около Христо и клякат на едно коляно като рицари. Треньорът прави кратък разбор и напомня, че на терена на треньорите се говори на “вие”. Не му харесва и паниката около контузията на Виктор. “Много милосърдни сестри имаше тая вечер. Какво толкова? Или е счупено, или му няма нищо. Три дни ще стои с лед и готово”. Накрая Христо отбелязва с апломб, че само едно нещо може да го откъсне от срещата на 2 февруари и това е мачът за Супербоул – негови приятели са му купили билет за 5000 долара (!!!). Всички посрещат впечатляващата вест с овации, а ние се прибираме изтощени вкъщи, където набързо си приготвяме две принцеси с кайма преди лягане.
МАЧЪТ
Срещата между Team Sofia и отбора на американското посолство Sofia Strays е точно на 2 февруари (чисто съвпадение, не си прав да се хилиш глуповато). В ранния съботен следобед времето е слънчево, а ледът от терена е изчезнал, благодарение на неколкодневните усилия на играчите и 150 кг морска сол. Христо не е заминал за Америка, понеже билетът му отишъл при някакъв “връзкар”. Контузията на Виктор явно не е толкова безобидна, защото пет дни по-късно той все още не може да играе и пропуска първия голям мач на отбора си. Тъй като американците не разполагат с каски, подплънки за рамене и цялото останало оборудване, ще се играе т. нар. “flag” футбол. На хълбоците си играчите поставят по две висящи ленти и, според съответните правила, повалянето на състезател се замества с откачването на лента. Публиката наброява шейсетина души, вижда се и камера на Канал 3, до която Петя (по-известна като “Петясголемитецици”) взима поредното си вълнуващо интервю. Мачът започва. Невъзможно е да се изброят и схванат всички правила и правилца в тази игра, но накратко: всеки отбор (от по 11 играча) има право на 4 поредни атаки (downs), в които се стреми да се придвижи напред по терена с най-малко 10 ярда (9 метра). За една атака има право само на едно подаване напред, останалите трябва да са назад или настрани, както при ръгбито. Еквивалентът на гол се нарича тъчдаун и носи 6 точки. Няма ограничение в броя на смените. В Щатите един отбор се състои от около 50 състезатели. Най-досадното в мача е, че той е накъсан на малки, почти квантови периоди, а и каунестата топка често не се вижда сред мелето от блъскащи се играчи (сякаш се борят да се качат сутрин в софийския автобус 280!).
За кратко всички успяват добре да се омацат, а Виктор стои до треньора и бърше с хавлии калните топки
Американците, разбира се, са доста по-опитни и по-често правят дълги и точни пасове. В стремежа си да схванем повече детайли от играта, обикаляме сред публиката и подслушваме коментарите. Най-шумна и като че ли най-компетентна е групичката около Станко Станков. Той е завършил Американския университет в Благоевград и сега е одитор в Делойт. Станко е сред създателите на университетския отбор Griffins. Обяснява ни разни неща, a междувременното американците повеждат с 14:0. На полувремето (играе се 2х30 мин., а не 4х15 мин., както е класическото правило) нашите пият енергийни напитки, а американците наблягат на хамбургерите. Скарата ни привлича неудържимо с приятната си миризма и срещу 4 български лева се сдобиваме с американско обслужване, чуден бифтек без грам мазнина, чили сос и чипс. Всички майонези и кетчупи на масата също са американски. Почти до самия край на срещата резултатът е 14:0, но
за щастие в последните минути наште все пак правят тъчдаун и всичко приключва при 14:6. Овации!
Томас, който се включи в отбора на Sofia Strays, подарява фланелка на Христо и на двамата най-добри български играчи според него: 27-и номер, Пламен Иванов, и 13-и номер, Николай Ангелов (шампион на България по скуош, моля ти се). В същото време ние си подаряваме още по един хамбургер и си мислим, че тази американска игра май никога няма да ни стане съвсем ясна. Хапването им обаче си го бива.
На следващия ден, или по-скоро нощ, Ню Йорк Джайънтс биха Ню Инглънд Пейтриътс във финалния мач за Супербоул, но за съжаление Жизел Бюндхен тихомълком се отметна от обещанието си да потича голичка из улиците на Манхатън, ако Пейтриътс (където играе гаджето й) вземат, че загубят. Но то не може и това докрая, и онова в рая
Голямото кюскане
Любопитни факти за американския футболПървият платен играч е Уилям Хефелфингер, който през 1892 получава 500 долара, за да се участва в дербито на Питсбърг
Скупчването на играчите при обсъждане на тактиката възниква като ритуал заради глух спортист, който общувал със съотборниците си чрез жестове. Те го наобикаляли, за да не могат противниците да видят знаците
През 1905-а от контузиите си загиват цели 19 играчи! Президентът Тиъдър Рузвелт тропва по масата и нарежда играта да стане по-безопасна
Каските са въведени през 1943-а
Най-резултатните мачове в цялата история са Чикаго Беърс – Вашингтон Редскинс 73:0 (1940) и Вашингтон Редскинс – Ню Йорк Джайънтс 72:41 (1966)
Най-често нараняваната част от тялото на играча е коляното – 58% от сериозните травми са там
Най-много точки е отбелязал Джордж Бланда. От 1949 до 1975 той записва в актива си 2002
NFL (Националната футболна лига) е най-богатата спортна лига в света. Годишните й приходи възлизат на около 6 млрд. долара, половината от които от продажба на ТВ права
Мачът на мачовете
Супербоул е ужасно важен за целия американски народ. Ето защоNFL е разделена на две конференции, всяка от които пък се състои от 4 дивизии с по 4 отбора. В края на сезона започват плейофи, за да се стигне до финалния двубой. Първият такъв финал е през 1967-а (това е най-гледаното събитие в САЩ за цялата година – почти 100 млн. американци сядат пред телевизорите). На стадиона в почивката на тези супер мачове винаги пеят звезди – като Били Джоуел, Принс, Бийонсе и Джанет Джаксън, която именно на Супербоул-а през 2004-а си показа зърното, след като Джъстин “без да иска” й скъса дрешката. Миналата година губернаторът на Флорида помоли жителите на щата да не ходят до тоалетната само по време на почивките, тъй като не бил сигурен дали канализацията ще издържи голямото натоварване. Всъщност и през почивките е трудно да се откъснеш от екрана, защото големи компании като Пепси, Ауди, Кока-Кола и Бъдуайзър подготвят рекламни спотове специално за тази вечер и зрителите виждат около 50 чисто нови клипа. Всяка година цената на рекламното време нараства, за да достигне последния път до 2,7 милиона долара за 30 секунди. Според сп. Форбс Супербоул е най-скъпата спортна марка в света (сред състезанията) – $379 млн. Следват летните Олимпийски игри ($176 млн.) и световното първенство по “нашия” футбол ($103 млн.)
