Останалото » Истории

Maxim - пожарникар!

Отидохме на Maxim-приключение в столичната пожарна, където видяхме голям зор. Но и истински мъже, не като нас

10 снимки

”Ухааа! Сега ще спася двама-трима души от огнения ад, ще ме дават по телевизията, а с малко повече късмет и ще се наложи да направя изкуствено дишане на самотна непозната хубавица!” Такива позитивни мисли ме крепят буден в таксито по пътя към централното управление на столичната пожарна през изненадващо снежната мартенска сутрин, след като 3-4 часа по-рано за пореден път “затворихме” няколко софийски нощни заведения. Точен като часовник, който изостава с двайсетина минути, влизам в кабинета на зам.-началника за София комисар Василев. Двамата със зам.-комисар Тошев ме посрещат дружелюбно – “айде, бе, пожарникар!”. Оправдавам се със задръстванията, подарявам им по един последен брой на Списанието и сядам да уточним днешната мисия. Бързо става ясно, че няма дори и минимален шанс да ми позволят да гася някое мъничко пожарче, защото,

за да станеш един от тях, трябва да се подготвяш половин година в специализираното училище във Варна

а ако искаш и да се издигаш в йерархията – и да завършиш бакалавър или магистър в Академията на МВР в Симеоново. Обещават ми обаче, в случай на произшествие, да ми позволят да се повозя с екипа в колата, ама без да се пречкам. Поемам стоически няколко шеги от сорта, че униформата щяла да ми стои “като наследена”, а кислородният апарат тежал не знам си колко кила и дали съм щял да мога да го нося. Питам може ли

да се пусна надолу по лоста

което си е едно от пожарникарските филмови клишета. Пак удрям на камък – оказва се, че досега няколко журналисти (айде без имена) са си изкълчили глезените при падане от високото, поради което домакините ми предлагат просто да се изкача по лоста. Така тука юркали новобранците, ако са твърде нахакани.
После отиваме в гаража на пожарната, откъдето трябва да тръгнем за Шеста районна служба, за да се запозная с огнеборческото всекидневие. Вместо да се качим в някой симпатичен червенобял камион и със сирени и маяци да се пуснем със 120 в насрещното, се натоварваме в скромна “Нива”, която също си има буркан, но ние, за съжаление, няма да злоупотребяваме с него. Пътуваме в компанията на дежурния за София Кирил Итов, заместника му Дани и водача на специален автомобил Пламен. По пътя към кв. Овча Купел ме засипват с купища интересни истории. Освен при пожари, ги викат и по всевъзможни други поводи, от смешни до трагични –

да свалят коте от дърво или да разрежат смачкана кола, за да извадят хората

Най-напечено било при горския пожар край Стара Загора миналата година, с който са се борили цели два дни и е било аха-аха да пламне и градът. Голям екшън бил и преди време, когато се запалила някаква канцелария на Военна болница, точно под реанимацията, и се е наложило да изкарват отвътре болни в кома, на които изкуствено се поддържа животът, без да се наруши връзката им с апаратурата.
Оглеждам стаята на дежурния екип в Овча Купел, в която са подредени няколко легла. Те служат за почивка на пожарникарите, докато в пълна готовност очакват сигнал за тревога.

Има и няколко фитнес уреда

за поддържане на форма и убиване на времето (които момчетата са предпочели да си купят сами, вместо да чакат от държавата). Още с обуването на гащиризона вече се чувствам пълноценен член на екипа. След двуминутен инструктаж за техниката на безопасност се пускам пробно по лоста, след което се покатервам обратно и заслужено си спечелвам известно уважение – казват ми, че съм “жилка”. След това пробваме същото упражнение и в “реални условия”, като се пускаме един след друг. Аз съм втори от шестимата, всеки взима от закачалката якето си, шлема и колана с брадвичката, и се качва в камиона. Оказа се, че съм доста бавен със закопчаването на всичко изброено по-горе и че ако беше наистина, колата щеше да тръгне с един по-малко. По пътя в “ЗИЛ”-а разпитвам момчетата защо са се захванали с тази недобре платена, но затова пък свръхотговорна и напрегната работа. Стигам до извода, че в основата са мъжкарството и жаждата за приключения, а колкото до заплащането – крепи ги оптимизмът, че все ще дойдат по-добри времена. Пристигаме до обекта, на който ще се обучавам – нова офис сграда. Слизам от камиона и ми подават кислородния апарат, който слагам на гърба си. Опитвам да си сложа маската, но не ми се получава – очевидно първо трябва да махна шлема. Едва след като я поставям, разбирам какво му е било на Анакин в първите дни след операцията. Тичам напред-назад с апарата на гърба, а шефът на охраната на офис сградата ме снима на видео с мобилния си телефон и искрено се забавлява.

Вадим маркучите

и загрижени минувачи се събират да гледат сеир, но колегите пожарникари им обясняват, че това е само учение. Аз нищо не им обяснявам, защото звуча като Дарт Вейдър, ако опитам да говоря. Хвърлям маркуча учудващо успешно и за награда ми показват как се монтира шлангът върху него. Един от новите ми приятели включва другия край към крана и аз започвам да “гася” тревата и пейките пред сградата. Геройски удържам порива на маркуча да води самостоятелен живот, спирам водата и, понабрал самочувствие, небрежно го оставям да се изцеди, все едно цял живот това съм правил. Малко по-късно идва време и за теоретичното занятие – началникът на Шеста, комисар Секиранов, представя на своите подчинени (и на нашата група) как е устроена сградата откъм противопожарна безопасност, къде са изходите, какви аварийни ситуации могат да настъпят и т. н. Аз през цялото време кимам с разбиране, въпреки термини като “свръхналягане”, “инхибитор” и “насрещен огън” и, доколкото ми позволява преценката, изразявам пълно съгласие, че новата сграда е добре обезопасена.
По обед, с чувство за добре свършена работа се отправяме отново към централното управление. За да се впиша още по-пълноценно в колектива, решавам да хапна нещо готвенко в стола на пожарната. Там екипът на Maxim предизвиква неочаквано оживление с появата си, като най-честият (и логичен) въпрос е

защо не сме довели мацки

Обяснявам, че добрите момичета по това време спят за красота, но никой не ни вярва. След обяда се качвам и в централата, където постъпват всички обаждания на тел. 160. Малко по-рано чувам, че там работи и хубава колежка. В стаята обаче са само двама мъже (с нея сме се били разминали, тъй като тъкмо отишла да обядва, егати максимския късмет). Налага се аз да заема мястото й на телефона, като ме сполетява

прочутото проклятие на журналист в пожарната

а именно – когато чакаш за събитие, нищо не се случва. Започвам да се замислям дали пък да не звънна на приятели да запалят някое малко пожарче и да направят статията малко по-екстремна, но не го правя. Дори мойта тъпотия си има граници

Пет важни извода

Приключението си е приключение, ама има и поука

1. За разлика от американските филми, в българската действителност професията на пожарникаря не е свързана със слава и фенки, а тези момчета определено заслужават повече – щото са страшни пичове и истински, отговорни мъже, на които ние от Maxim можем да гледаме само с възхита
2. Когато се пускаш по лоста, не го хващаш с длани (щото ще ги обелиш), а със сгъвката на лакътя
3. Като хвърляш маркуча, дръж единия край здраво, ако не искаш да го изпуснеш
4. Като си сложиш маската, трябва силно да всмукваш въздух, защото иначе няма как да стане и направо си се задушаваш
5. При пожар, ако не знаеш какво точно да правиш, моментално звънни на 160 и се махай оттам, да не осереш нещата