Останалото » Истории
|
Футбол, реге и козКогато не свирят, Боб Марли и неговите хора се занимават само с две неща – пушат трева и играят футбол. По ирония на съдбата тъкмо футболът отнася легендарния музикант в гроба
 6 снимки 
|
На Хоуп Роуд номер 56 в Кингстън, столицата на Ямайка, се намира някогашната къща на Боб Марли, а в градината пред нея се кипри красива скромна статуя на реге-идола. Фигурата държи китара, а в краката й има футболна топка на класически черни и бели шестоъгълници. Китарата и топката символизират две от трите големи страсти в живота на Марли. Градината наоколо пък представлява импровизирано футболно игрище, като вратите са прости колонки от тухли, без “горна греда”. Игрището е ямайски вариант на английското “файв-а-сайд” (за любителски футбол с по петима в отбор), само че малко по-малко като размер и доста неравно. В дъното има стена с графити, където някой предан почитател със сръчна ръка е изрисувал идола в червен класически анцуг на Адидас, по време на квартално мачле.
Наред с музиката и пушенето, футболът е третата неизменна част от “дневния режим” на Робърт Неста Марли
– било то на турне или в квартала около Хоуп Роуд. Марли се нанася там през 1973, след като сключва звукозаписен договор с Айлънд Рекърдс и получава приличен аванс. Надъханият квартален футбол е дива страст на певеца още от детските години в гетото с държавни евтини общежития в Тренчтаун, западен Кингстън, населено с растафарианци. Общежитията, ако си спомняш, са обезсмъртени в “No Woman No Cry” – “I remember when we used to sit in the government yard in Trenchtown” (почти цялото това гето, за което се пее, е унищожено от урагана Чарли през 50-те – б.р.) Младият Марли не е сам в страстта си към футбола, тъкмо обратното – докато националният спорт на Ямайка е крикетът (но практикуван от по-заможната част от населението), масите, от които произхожда и Боб, са луди на тема футбол. Рита се буквално навсякъде, сякаш става дума за Бразилия – по улиците, в дворовете на къщите или където има поне малко място. Когато се заселва на Хоуп Роуд, вече в разгара на славата си, Марли е в центъра на перманентен купон в раста-комуната, в радиус от неколкостотин метра около къщата. Това се дължи не само на местните, но и на купищата фенове, които постоянно прииждат на вид поклонение в района. Любовта към мачлетата взема още по-големи размери – често отборите са сформирани лично от Марли, и са основно от въпросните фенове.
“За мен футболът не е просто спорт – той е изкуство”, казва Марли през 1979, две години преди ранната си смърт от рак
“Това е самостоятелна вселена. Обичам футбола, защото както при всяко изкуство, и за него са нужни специални умения и вроден талант. Свобода! Ето това е думата. Футболът е свобода.” Говорим за първата страст в живота му – далеч преди музиката; той рита топка от съвсем невръстен, още в родното си селце Найн Майлс, окръг Св. Ана. По-късно хората си спомнят, че като тийнейджър е супер бърз и с невероятен дрибъл, но и влизал твърдо, без да се церемони; според Тито Джонсън, негов съсед от онова време, спокойно можел да стане професионален футболист, дори може би да заиграе извън острова, но точно тогава го “удря” страстта към музиката и той се отказва да преследва сериозна футболна кариера. Днес къщата на Хоуп Роуд е реставрирана, измазана в бяло и превърната в музей. Доказателствата за любовта му към играта са вътре – има цели две стаи, посветени на Марли и футбола. По стените са рамкирани изрезки от местни вестници – в една от тях, от Джамейка Обзървър от 1960, се споменава за
“местен футболен талант на име Робърт Марли”
В ъгъла пък грее друга – със снимка от английския Мирър; оказва се, че през 1980, преди последния му концерт в Обединеното кралство, Марли и неговата група Дъ Уейлърс, заедно с професионални ямайски футболисти, са играли приятелски мач с британски журналисти на едно от помощните игрища на Кристъл Палас. На една от снимките край Боб е Алан “Скили” Коул, най-добрият играч на Ямайка в края на 60-те и началото на 70-те. Скили се запознава с Марли още като дете: “Ходех в Тренчтаун да слушам музиката, тогава регето се раждаше буквално на улицата. И почнах лека-полека да ставам популярен – заради уменията си с топката. Тогава срещнах Боб, и се оказа, че той е абсолютно луд на тема футбол”. Коул си спечелва прякора “Скили” заради страхотната си техника (нашето най-точно за “skilly” е “добър” – с ударение на “о”-то – б.р.). По-късно става звезда – играе плеймейкър за кингстънския Сантос, както и за национала (редом с бащата на легендата на Ливърпул и Англия Джон Барнз; старият Барнз е бил капитан на Ямайка – б.р.) По-късно Коул отива да рита професионално в Щатите, но накрая ганджата побеждава и той се отказва. Докато е на върха на местната си слава, става близък приятел на Боб, дори ходи по турнетата с него (не ни се мисли за кви партита е ставало въпрос – б.р.). През 1975 Марли, Уейлърс и всичките му приятели са на трибуните на Националния стадион в Кингстън, където стават свидетели на
най-големия успех на ямайския футбол
– местният Сантос бие в приятелски мач нюйоркския мегазвезден Космос, в чийто състав е самият Пеле. Пеле си тръгва ядосан, защото много го ритали, но пък Скили вкарва може би най-известния ямайски гол изобщо.
По това време Скили Коул и Боб Марли, освен първи приятели, са и най-известните хора в родината си. Ямайка е малък остров и общност, и някак неминуемо двамата се забъркват в политиката. Политиката в Ямайка тогава се изчерпва с две доста съмнителни партии, направо престъпни организации, които воюват и буквално – пращат си въоръжени наказателни отряди, застреляни са сума ти хора, въобще – типична история тип “бананова република”. Не е ясно дали и кого е подкрепял Боб Марли, но в живота му има една случка, за която не се говори много. През декември 1976, в навечерието на прочутия му концерт на помирението в Кингстън, наречен Smile Jamaica (цели да помири двете враждуващи партии), в къщата на Хоуп Роуд 56 нахлуват маскирани мъже и откриват стрелба. Единственият пострадал, въпреки че вътре има голям брой роднини, е именно той – с огнестрелни рани в ръката и гърдите, и едва не умира.
Някои щатски журналисти твърдят, че е бил забъркан на високо ниво в търговията с марихуана
но днес – може би заради фенството и легендата – по-скоро се приема, че това са злонамерени слухове, които хвърлят петно върху паметта му и чистата обичлива кауза на регето, растафарианството и т.н.
Има и друга теория: че безкрайно надареният футболист Скили Коул, който впрочем бил и безкрайно надарен комарджия, дължал доста кинти, и преди инцидента извършил обир в бюро за залагания, ползвайки за бягството най-разпознаваемата кола на острова – сребристото луксозно беемве на Боб (3.0 CSi, модел 1971, онова, на което викат “баварски крем” заради популярната тогава реклама, която го нарича така – б.р.). Т.е. станала грешка, и лошите помислили, че Марли ги е изпържил, та затова и опитът за убийство. Но всъщност никой не знае точно какви са причините.
Както и да е – инцидентът така сплашва Боб, че
той се мести с всичките си роднини и антураж в Лондон
(което пък подхранва слуховете, че са го погнали едрите търговци на трева). Коул бяга в Етиопия, където властва живият господ на растафарианците – император Хайле Селасие, когото те наричат “Джа” (в основата на тази религия е идеята, че продадените някога в робство в Америка чернокожи трябва да се върнат в родна Африка, а Селасие – иначе един от най-големите главорези в историята – е обожествяван и заради това, че отваря Етиопия за всеки афроамериканец, който иска “да си дойде”; абе по-сложно е, ама няма място – б.р.).
Боб Марли за пръв път посещава Лондон през 1973, след първия световно успешен албум – Catch A Fire. По спомените на техния фотограф, първото, което музикантите искали да направят, било да играят футбол, но точно тогава завалял сняг, което в Лондон си е рядкост.
Дотогава Боб Марли и дъ Уейлърс никога не били виждали сняг
Но вместо да излязат да го пипнат, решили, че това е божи знак от Джа, че трябва да напуснат града веднага след концерта, което и правят. През януари 1977 обаче Марли каца на Хийтроу като беглец от лошите. Междувременно концертната плоча Live At The London Lyceum от две години по-рано, която би трябвало да знаеш наизуст, е голям световен хит, и групата почва да прави нелоши кинти. Престоят на Боб в Лондон на практика е изгнание – за да не го гепят ямайските лоши, но това за историята на музиката е перфектно, защото само за година престой в Англия Боб Марли енд дъ Уейлърс записват двата си най-важни студийни албума – Exodus и Kaya. Междувременно на Скили Коул му писва в Адис-Абеба (столицата на Етиопия и нещо като растафарианска Мека) и се присъединява към групата в Лондон (по-късно следите му се губят). Така те не изоставят и футболните си навици – всеки ден през 1977 Боб Марли рита на импровизирано игрище в Батърсий Парк, край брега на Темза.
През 1978 Боб и Уейлърс кацат в Рио за концерт, да промотират великия си Exodus. Посреща ги нечовешки фен на музиката им и световна футболна звезда – Пауло Сезар, световен шампион с Бразилия 1970. Той връчва на Марли фланелка на Сантос (Сао Пауло) с автограф от кумира му Пеле, но
певецът е толкова напушен, че не може да си спомни кой е Пеле
“Само мотолевеше нещо неразбираемо, беше много гадно”, казва Сезар. По-късно изиграват приятелски мач с местни звезди, и Сезар си спомня, че Марли е изключително зъл на терена, влиза остро, държи се неспортсменски, сякаш има да доказва нещо, и то с непознати хора. Причината е проста – Боб, освен гений, пушач и въобще особен човек, има и още един проблем – той е супер нисък, едва 163 см. Това според съвременниците му го прави доста несигурен, дори избухлив. Бил е подложен на подигравки от малък – едно заради ниския ръст, и второ заради по-светлата си кожа (баща му Норбърт е чисто бял, почти розов англичанин, военен от Ливърпул – б.р.) Един от прякорите му в детството е “Tuff Gong” – нещо като “коравото копеле” (на местния английски), заради агресивните изблици и на футболния терен, и в живота. Всичко това няма никакво значение на фона на приноса на Боб Марли към световната музика – но има значение за друго. Някъде през 1976 той си контузва палеца на десния крак по време на мач. За разлика от друг път, болката не отшумява – и към края на 1977 лондонски лекар му съобщава, че
контузията се е развила в някаква костна некроза, която в крайна сметка води до чист, отровен рак на костицата
Към края на 1978 Боб Марли е с постоянно бинтован пръст, болки и прорасъл до хоризонта нокът. Парижки лекар му казва, че пръстът трябва да се ампутира, и въпреки че ще му наруши равновесието завинаги, това е единственото спасение – поне ще оживее. Марли отказва. Здравето му продължава да се влошава; въпреки че куца през цялото време, той не спира да играе футбол, макар понякога след това да вие от болки. Вече е 1980-а, и въпреки ужасния проблем, Боб продължава – откъдето е и споменатата в началото снимка на игрището на Кристъл Палас. Любовта към топката и неповторимото чувство да си част от играта очевидно вземат връх над разума и болката. В крайна сметка
палецът на Марли така окапва, че в любителски мач някакъв френски журналист с бутонки го настъпва, без да иска, и бутонката оставя дупка в палеца на Марли като в мокър пясък
Дали по някакви религиозни причини, или обикновена небрежност, Боб Марли все отказва да повярва на диагнозата и да се лекува – и към края на 1980-а ракът на костта на палеца става причина за нещо далеч по-лошо: злокачествен тумор в мозъка. Докато е в Ню Йорк за концерт след албума Uprising, Марли отива на потича в Сентръл Парк и... припада. Пренасят го със специален медицински самолет до Германия, в последен опит да го излекуват, но не успяват; докато е в болницата, сякаш прехвърля футболната си любов от Бразилия към техния архисъперник Аржентина и през цялото време казва, че любимият му футболист е Освалдо “Ози” Ардилес, тогава играч на Тотнъм (и световен шампион от 1978). В крайна сметка немските лекари решават, че всичко е безнадеждно, и го пращат да доизживее дните си вкъщи. Марли тръгва към родната Ямайка, но не пристига; умира в Маями – едва на 36-годишна възраст, през май 1981. От тумор, за който всички експерти са единодушни, че в крайна сметка е следствие от обикновена футболна контузия.
Освен фигурката на Хоуп Роуд, днес има и голяма бронзова статуя на Боб Марли пред Националния стадион в Кингстън. Същият, който Марли напълни за своя велик концерт на помирението през 1978, и който беше триумфалното му завръщане в родината. И същият, на който Ямайка за пръв и единствен път се класира на световно – Франция 98, свършвайки хикс с Мексико. На самото първенство, разбира се, не постигнаха нищо, но станаха симпатични на цял свят и им излезе прякорът “Реге бойс”.
Мил прякор, който на практика се дължи на най-великия “реге бой” в историята – Робърт Неста Марли
Спорт и музика!
Други футболисти в поп-рока – по постовеВратар Хулио Иглесиас
Най-продаваният певец в испаноговорящия свят е пазил за юношеския на Реал Мадрид, преди да се насочи към музиката
Защита Род Стюърт
Пресипналото гърло играе от малък – и точно преди да стане певец, за малко да сключи професионален договор като централен защитник на Брентфърд
Плеймейкър Роби Уилямс
Роби е от Олдъм, предградие на Манчестър, но симпатизира на Порт Вейл. Преди да се разбере, че изобщо може да пее, го гласяли за футболист. След като забогатя, основа в Лос Анджелис сокър-отбора Ел Ей Вейл. Нелош ляв крак, казват
Нападател Стийв Джоунз
Бившият китарист на Секс Пистълс играе в Холивуд Юнайтед – аматьорски тим за рокзвезди. Съотборници са му Иън Астбъри и Били Дъфи от Дъ Кълт, а специален гост, когато има път натам, е басистът на Айрън Мейдън Стийв Харис, прочут фен на Уест Хям
