Останалото » Истории
|
Много добри момчетаПортрет на съвременната нюйоркска мафия: американският Maxim внедри свой човек във фамилията Гамбино и той прекара няколко дни с двама истински уайзгайс – точно по време на един от най-големите полицейски удари по организираната престъпност
 7 снимки 
|
“Да, вярно е, не ме зяпай така”, казва Франк. “Външно приличам на Джо Пеши. Най-близките ми приятели го твърдят до един. Но обикновено зад гърба ми, щото знаят, че иначе ще им прережа гърлото. Така че по-добре не го казвай пред мене, ясно ли е?”. Ясно е. Познавам Франк едва от 15 секунди, но вече получих първия вледеняващ ултиматум. Най-лошото е, че с тия мафиоти не се излиза на глава – ако му кажа, че прилича почти едно към едно на големия актьор, което си е истина, ще му се прииска да ми резне гръкляна; ако пък не кажа нищо, ще излезе, че показвам неуважение, а това също си е кофти начало на отношенията. Решавам все пак само да кимна неопределено.
Вторник привечер е и сме в нюйоркския Литъл Итали
Улиците на квартала, известен със старовремските си барове, магазини за сувенири и любими на чужденците ресторантчета, почват лека-полека да се пълнят с народ – главно с английски туристи, които си мислят, че така едва ли не стават участници в прочутия мафиотски сериал Семейство Сопрано. И минавайки край малката trattoria на Мълбери Стрийт, пред която сме застанали, въобще и не подозират, че двамата набити мъже в тъмносиви сака пред вратата са от “офицерския” състав на мафиотска фамилия.
Франк (името, естествено, е сменено – б.а.) e нисичък, възпълен, но як и с бая широк гръден кош – оня тип тяло, който развиваш, след като на младини си поблъскал доста на затворническата лежанка. Фили (също измислено име – б.а.) е по-висок и строен, малко като младолика версия на Кристофър Уокън, въпреки че и той вече е в “живота” от десетилетия. Те
наричат мафиотското си битие “the life”; никога няма да чуеш от устите им думите “мафия” или “организирана престъпност”
Двамата се навиха да се движа известно време с тях заради Дан Пиърсън – мой приятел, добре поставен в техните среди. Дан е осиновено дете на един от най, ама най-прочутите лидери в историята на мафията, но като поотрасва, решава, че няма да участва в семейния бизнес и тръгва по съвсем друг, законен път. След дълги увещания от моя страна той най-сетне се нави да говори с роднините и успя да ги убеди, че няма страшно да “побаунся” малко с тях (ползват думата “bounce” за разходките им по “бизнес-задачи”). В момента обаче цари известно напрежение и все повече ми се струва, че идеята май не беше много умна, и че пустото журналистическо любопитство няма да ме доведе до добър край.
“Ти си с Дани бой”, сочи ме с пръст Франк. “Той гарантира за теб. Знаеш какво значи това, нали?” Гледал съм Дони Браско и знам за какво става дума, да. По-късно обаче един от “войниците”, т.е. редовите членове, едър чичко с катинарче и размъкнат костюм, ми го обясни по-безцеремонно. “Това не са ти шибаните холивудски филми”, каза. “Всичкото там са пълни глупости. Ако ни преебеш нещо, ще трябва да ти събират телесата из всичките пет района на Ню Йорк. Същото важи и за Дан. Capisce?”
Си, колега. Капише.
Оказа се, че съм уцелил най-подходящото време да се “инфилтрирам” в мафията, няма що
Два дни след запознанството Франк, Фили и десетки други важни фигури в организираната престъпност бяха арестувани в една от най-големите полицейски антимафиотски акции въобще в историята на Ню Йорк.
По-късно федералните прокурори ще повдигнат над 80 обвинения на общо 62-ма човека, предимно членове на клана Гамбино – от убийство на съдебен заседател до рекет на профсъюзите. Всички тези обвинения сочат едно – въпреки общото мнение напоследък, че мафията е отмряла организация, правителството, напротив, я смята за жива и здрава и продължава вече над 50 години здравата да воюва с нея.
Няколко дни по-късно Франк и Фили излизат под гаранция (поне аз така предполагам, но за всеки случай не ги питам) и се срещаме отново. Бързат да ми обяснят, че подобни акции са просто прах в очите на обществото, и че противно на слуховете, организацията им не само е жива, ами процъфтява сладко-сладко. “Приспособихме се към днешния свят – много неща от едно време, смятани за непоклатими в разбиранията ни, вече са чао”, казва Франк. Както се оказва, мафията отдавна се е подсигурила така, че една или няколко подобни масови ченгеджийски акции да не навредят на бизнеса. Как? Много просто – времената, когато слагаха ръка върху всяка незаконна доходоносна дейност, са в миналото; нюйоркската мафия на новото време използва цялата си сила (все още и огнестрелно оръжие, “ако се наложи”, вметва Фили), за
да превземе редица напълно законни и процъфтяващи бизнеси
като така свежда риска от съдебно преследване до минимум. Говорим за по-младите лъвчета, чийто праг на въздържание е нисък; старите не могат да свикнат с мисълта, че мафиотските традиции на честта, безусловната лоялност и “оправданото” насилие, т.е. насилието само в много краен случай, днес се смятат за мил анахронизъм.
Да, признавам си – досущ като повечето хора смятах, че италианската мафия е в Червената книга и въобще е на ръба на изчезването като вид. Познанията ми за нея до вчера се основаваха само на Кръстникът, Добри момчета и Сем. Сопрано. Жизненият й цикъл, поне според попкултурата, протича приблизително така: в началото на ХХ-и век една феодална като разбирания сицилианска организация на име Мано Негра (Черната ръка) емигрира групово в Щатите, заедно с милиони обикновени италианци. С течение на времето почва да богатее най-вече от рекет, лихварство и, по време на сухия режим след 1919-а, от контрабанда на алкохол. Всичко това, най-вече в Ню Йорк, е съпроводено с войни между отделните групировки заради печалбите, което води до яки стрелби, десетки убити и т.н. – докъм 1931-а. Тогава изгряващата крими-звезда
Чарлз “Лъки” Лучано създава структурата на петте фамилии
в която териториите и сферите на действие са разпределени така, че не само да се спре с кръвопролитията, но – като че ли по-важно – да не се привлича ненужно вниманието на държавата и така да се пречи на “работата”. Окрупнена и споена, новата организация монополизира бизнеса с всички видове пороци и разпростира операциите си из целите Щати, а по-късно – и тук-там в чужбина. И така. През това време редица хора са застреляни насапунисани на бръснарския стол, Ал Капоне оглавява “роднинска” на нюйоркчани организация в Чикаго и чупи тиквата на някакъв нещастник с бейзболна бухалка, Майкъл Корлеоне е изправен пред сенатска комисия, ама излиза чист и прочие клишета, които според моите нови познати почти нямат общо с истината.
Поръчваме си zuppа di pesce – рибена супа, която сърбам с голямо удоволствие, а Франк внезапно е обзет от носталгия по “Златния век“ на мафията. “Според моите разбирания това, което сме направили, в известен смисъл е благородно. Защищавали сме своите – италианските имигранти са идвали при нас за помощ, която им се появи проблем. В замяна сме получавали от тях най-добрите стоки и услуги, от хранителни продукти до зидаромазачество и каквото щеш – не толкова от страх, а от благодарност.” Да, признава – имало е и предателства, и курви, и изчезнали безследно приятели. “Казал съм на дъщеря ми, че ако стане нещо, искам да ме погребат с 38-калибровия в ковчега. Щото ще отида в ада, а там ще ме чакат не един и двама наточени за отмъщение хора, които ще се наложи да очистя втори път”, смее се Франк, но на мен кой знае защо ми се струва, че това не е съвсем на майтап.
Нещата се променят през 80-те, точно когато героинята на Шарън Стоун в Казино шмърка най-много. Появява се федералният прокурор Руди Джулиани (същият, да – по късно легендарен кмет на града и, наскоро, кандидат-президент – б.р.), твърдо решен удари нюйоркската мафия право в сърцето. При една от акциите, организирани от него, известна като
“the Pizza connection”
22-ма “уайзгайс” са арестувани и осъдени за мултимилиардна търговия с хероин. При друга с помощта на Джулиани са повдигнати обвинения и на петте глави на кланове. “Нашата цел е много проста”, казва Руди в ТВ интервю тогава. “Искаме да изтрием петте фамилии от лицето на земята.”
Разбира се, има подозрения, че Джулиани отчасти играе с лошите – и се прави на мъж по споразумение с тях, за да се създаде усещане, че нещо се върши. Но малко по-късно нещата май наистина вървят към лош край за въпросните лоши, особено след ареста на Джон Готи. Известен като “the Teflon Don” (“тефлоновия дон”, т.е. че нищо не му се лепи и не могат да го олепят за нищо), винаги елегантният Готи е като рокзвезда – постоянно в медиите, и с известна наглост сякаш навира в очите на всички таланта си да върти бизнес извън закона, недосегаем. В крайна сметка ФБР успява да го “сготви” и през 1992 е осъден на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване. След окошарването общото мнение е, че фамилията Гамбино, чийто баш шеф е Готи, никога няма да е същата. Фили ми съобщава, че това предположение се оказало абсолютно вярно.
“След като Джон Готи и най-близките му хора влязоха в затвора, фамилията наистина вече не беше същата – стана далеч по-силна”, обяснява той. “Организацията просто се поучи от грешките си.”
“Днес има много точен план и предварителна подготовка какво да се прави, ако пак ни нанесат удар и арестуват важни фигури – така че бизнесът ни да не го усети”
Според член на Гамбинови, фамилията днес разполага с над 2000 члена из целите Щати (или “made men”, официално ръкоположени за членове на мафията). Всеки от тях на свой ред е шефче на 10-15 “войници”, а сферите на действие са обширни – от строителство до забавления, нощни клубове и пр. “Лукезе винаги са държали строителството и профсъюзите”, обяснява Фили. “Дженовезе движеха хазарта, а Бонано – хероина. Само Гамбино винаги са участвали в абсолютно всеки бизнес, който може да ти хрумне – от А до Я. В момента бизнес-структурата на фамилията Гамбино се оценява на милиарди долари. Толкова сме мощни, че ако стане нещо, цялата икономика на САЩ може да хлъцне шумно.”
Фили дава конкретен пример с транспорта и по-специално товарните камиони, които от край време до голяма степен се контролират от сем. Гамбино. “Оттука до Куийнс има над 30 големи транспортни компании”, казва той. “Всяка от тях – напълно законна, но нека кажем, че просто има връзка с фамилията”. И наистина – като се замислиш колко неща се доставят с товарни камиони дневно, излиза, че икономиката на местно равнище доста зависи от тези компании. “Безалкохолното, което си поръчваш, храната в ресторанта, даже списанието, за което ще пишеш статия – всичко това се доставя с камиони. Сам разбираш доколко сме навътре във всекидневието на всеки един нюйоркчанин”.
Камионите са хубаво нещо, но най-важното е, че мафията днес се е разпростряла из съвсем нови и нетрадиционни бизнес-територии. “Правилата на играта и икономиката доста се промениха”, продължава Фили.
“Времената, когато чупехме капачките на хората за 500 долара дълг, са минало”
“Днес, ако ми дължиш пари, аз знам, че има начин да ги набавиш, при това – без да нарушаваш закона. Разбира е, аз ще съм ти дал заем, само след като съм проверил, че си с добра кредитна история и банките те смятат за надежден; така че, ако не можеш да ми се издължиш с жива, оборотна пара, просто отиваш и теглиш примерно 100 000 долара кредит.”
“Така е”, обажда се Франк. “А ако пък си супернадежден кредитополучател, може да те накараме да идеш да изтеглиш от четири различни банки по 100 000. Разбира се, връщаш ни не само дълга, но и допълнителни 10% – за това, че сме ти помогнали в труден момент. После не ни интересува какво ще стане с теб – ако развиеш бизнес, ще върнеш кредита, ако не – обявявай банкрут и банките да го духат, все ни е едно. Важното е, че от 400-те хиляди, които си изтеглил, освен главницата сме прибрали 40 000 – за няколко дни, без да си мърдаме пръста. Щото ти не искаш да си мърдаме пръста, нали така?”
“Абе не познаваш ли някой много надежден, да го пратим да го одобрят и да тегли?”, пита най-сериозно Фили. “Ние ще го врътнем, а и за тебе има нещо, а?”
Два дни по-късно, докато слънцето изгрява уморено над студената февруарска сутрин в Ню Йорк, ФБР атакуват. Според официалното изявление на бюрото, са хванали най-големите риби Гамбино: действащият шеф Джон “Джаки Ноуз” Д’Амико; вторият във фамилията – Доменико “Италиън дон” Чефалу; consigliere-то на клана Джоузеф “Джоу Джоу” Короцо, заедно с брата и племенника на покойния Джон Готи плюс трима “капитани” от структурата на Гамбино. Комисарят Рей Кели се появява на пресконференция и самодоволно заявява:
“Днес беше един много лош ден за организираната престъпност”
Повдигнатите обвинения са жестоко сериозни – за убийство на съдебен заседател през 1976, убийство на съдружник в един от бизнесите през 1977, и убийство на собствения им шофьор след голям обир на летище “Кенеди” през 1990. Към тях, за цвят, са прибавени и няколко за рекет. “Днес ние изпращаме тежко предупреждение към всеки, който е част от организираната престъпност”, чурулика строго щатският прокурор Бентън Кембъл. Цялата акция е с помощта на “канарче”, т.е. информатора Джоузеф Воларо, шеф на Андрю Тръкинг, една от най-големите транспортни компании в Статън Айлънд и асоцииран член на клана Гамбино. Воларо, който твърди, че изкарал за фамилията лично над 400 000 долара печалба, носил подслушвателно устройство в продължение на седем месеца.
Три дни след акцията не ми се обажда никой от новите ми познати. Чак на четвъртия се чуваме с Фили и той се навива да се срещнем в Ла Мела, известен ресторант на споменатата Мълбери Стрийт.
“Франк отиде малко на почивка и няма да дойде”, казва той. “Не можаха да извадят нищо сериозно срещу нас двамата и ни пуснаха. Сега всички във фамилията сме се снишили. И ти внимавай с кого говориш и какво казваш”. Питам го какви последици ще има ФБР-акцията за организацията им. “Последици?”, удивява се той. “Нищо няма да се промени, освен че някои от нас ще си сменят имената и адресната регистрация. Бизнесът си върви”.
“Имаме приятели на много високи постове. След седмица-две, когато данданията попремине, ще седнем с тях на една маса и ще оправим всичко”
Фили ми се вижда нечовешки спокоен за човек, арестуван от ФБР само преди три дни. “Ами това си е част от играта”, казва той. “Правят един много тъп номер – като те гепят, ден-два по-късно събират всички останали закопчани от клана, и пред тях те освобождават демонстративно, казвайки “мерси за информацията”. Мислят си, че останалите ще се вържат и ще решат, че си пропял. Много им се смеем, въпреки че е имало случаи, когато тоя номер е действал – най-малкото създава параноя у някои от по-лабилните членове. Като цяло, трябва да си готов да лежиш, ако нещата се преебат – и аз съм напълно готов, няма да ми е за пръв път”.
Фили крои планове да се премести в Калифорния – някакъв отварял нов скъп клуб там и се обърнал към тях, щото не му достигали няколко милиона за инвестицията. “Перфектен бизнес”, обяснява Фили. “И най-важното – абсолютно законен.”
“Даваме му заема, но към него искаме 49% от собствеността чрез подставено лице, иначе няма сделка. Така той не само ще ни върне парите с лихвите от собствените си дялове, но и ние продължаваме да печелим от процентите.”
Добре де, чудя се аз, каква е разликата между хората, които просто ви познават, и хората, които се страхуват от вас? Къде е границата между законно и престъпно?
“Няма граница”, усмихва се Фили. “Точно там е работата. Ако ти си на мястото на правителството и искаш да я търсиш, добре, пожелаваме ти успех. Точно затова акции като тая успяват само ако има предател, иначе по документи и счетоводно няма как да стигнат до нас”. После почва да клати глава и да цъка учудено. “Какво ли са му обещали на тоя тъпак Воларо, че да накисне цели 60 човека? Ебати ташака”.
Фили е твърдо убеден, че
акцията има една-единствена цел – властите да си запишат червена точка пред обществеността, да вдигнат малко медиен шум и да изглежда, че вършат някаква работа
За доказателство сочи факта, че на всички 62-ма закопчани групово са повдигнати едни и същи обвинения. “Нали се сещаш, че всичко това издиша изначално? Щото ако беше сериозно, щяха да имат доказателства за конкретни престъпления срещу всеки един. Помни ми думата – докато добутат цялата тая работа до съда, ще са останали едва 10-15% от тия обвинения, и то повечето с косвени доказателства”.
След като двамата омитаме три превъзходни възлютички пици “дявола” със салам, Фили трябва да отиде на “работа” някъде
в Манхатън. Бизнесът си е бизнес.
“Още нещо важно, Майк”, казва ми той, явно донякъде вече ме е приел; дяволито пламъче проблясва в очите му. “Ако искаш да станеш посветен, ти трябва прякор. Щото в Ню Йорк има един милион Майковци. Какъв ти беше прякорът в училище?”
“Ами... Хората понякога ми викат Майк Ди”, казвам.
“Това е тъпо. Кво ше кажеш за Майк Писалката, нали пишеш статии?”
“Аха – значи хората ще си мислят, че убивам хора с писалка в сънната артерия?”
“Не”, казва Фили и направо ме събаря с уличната си интелигентност. “Може да означава, че можеш да затриеш репутацията на някого само с помощта на перото”.
Един часът през нощта. Разговор между Фили и мойта “свръзка” Дан Пиърсън, който Дан по-късно ми предава.
Дан: Ало?
Фили: Кво прайш?
Дан: Спя.
Фили: А, извинявай. Виж какво – тоя твоят приятел да не е ченге?
Дан: Кой мой приятел?
Фили: Абе твоят приятел, Писалката.
Дан: Майк ли, бе? Ти ебаваш ли ме? Човекът е журналист от Maxim, онова с хубавите голи жени, не го ли знаеш?
Фили: Знам го. Напълно ли си сигурен в Майк?
Дан: Стига бе, човек. Наистина ли си мислиш, че ще ти пратя ченге? Направо не мога да повярвам, че ме питаш такова нещо.
Фили: Сигурен ли си?
Дан: Да. Вярно, че е ирландец и обича да си пийва, ама не е ченге. Журналист е, и то не от разследващите, дето се мъчат да си пъхнат носа навсякъде.
Фили: Добре. Гарантираш за него с главата си. Не забравяй това. (затваря)
Франк и Фили са “офицери” в организацията – разпределят и движат бизнес-задачи, събират пари, даже инвестират. Мен обаче още от началото много повече ме интересуват “войниците” – редниците на мафията, които бият и вършат черната работа, само и само да изкарат някой долар повече за босовете си. Ако приемем, че в днешно време нюйоркската мафия се е променила и се мъчи да се занимава само със законен бизнес, какво по-точно се е променило в техния живот? Мрънкам дълго на Дан да ме срещне с истински улични мафиоти-“войници”, и той най-накрая успява да го уреди. Срещата е под един мост в Бруклин, по който върви метрото. Зверският шум от влаковете, обяснява Дан, “пази” от евентуални микрофончета, залепени някъде по тялото. Хората искат да са сигурни, добавя той.
“Нали няма нещо да ни ебаваш?”, пита ме Джо – метър и деветдесет, сигурно 150 кила, гладко бръсната глава. Облечен е с късо кожено яке, дънки и бели кецове. Без да ми го казва, съм наясно –
ако нещо се изнерви, този човек може да ме свитне, при това без да му се наруши апетитът
Джо обаче не е тъп, както гласи клишето за подобна дива мутра. “Недей да го приемаш лично”, казва той, след като първоначалният лед е разчупен. “Параноята е много важна в нашата работа – помага ти да останеш жив. Дори това да означава, че погрешка очистваш някого”. Теди, друг “войник”, избухва в смях. В техния свят преждевременната смърт изглежда неизбежна, но те се отнасят към нея с чувство за хумор. Теди също е с бръсната глава, но целият му маниер на разговор е на човек, който сякаш смята, че всяка негова дума ще бъде записана за поколенията напред (най-вероятно – от ФБР). “Не се засягай, колега”, смее се той, после се навежда към яката на сакото ми и добавя отчетливо: “Това го казва Джо, щото днес аз смятам да мълча, за всеки случай”.
След тия любезности ни вкарват с Пиърсън в огромен и бял като ангел Кадилак Ескалейд. Потегляме да обядваме към някакъв семеен италиански ресторант наблизо. “При тях няма такива неща като офис”, обяснява ми тихо Пиърсън. “Баунсваш по задачи по цял ден, из целия град. Почиват си единствено по ресторантите. Май затова повечето мафиоти са дебели – щото често сядат да ядат, и то тежка италианска кухня”.
По време на обяда Джо и Теди обясняват как са влезли в “семейния” бизнес. “По-голямата част от семейството ми си беше в “живота”, казва Джо. “Наследствено е – не по-различно от това например дядо ти да е ченге, баща ти да е ченге, и, логично, ти също ставаш ченге. Моите хора са си гангстери. Помня като малък как ми дават сто долара джобни и казват, иди в еди-кой си магазин и пребий собственика. След като го пребивам, отиват те и му предлагат да го пазят повече да не му се случват такива работи – срещу няколко хиляди на месец. Така накрая човекът си плаща на същите хора, които са му направили главата квадратна”.
След нечовешко количество сладкиши и домашна грапа, пристига сметката. 400 долара без бакшиша. След известно суетене ми я връчват. “Ще платиш, нали, приятел?”, пита Джо. “Кажи на Maxim да я платят.”
“Ей, чакай малко – може ли да ни кажеш как да прибираме 20% от печалбите на Maxim?”
Ето това е основният въпрос в живота на един мафиот и базата на цялата им организация – как да те дои с 20% от печалбите ти всеки месец, докато си жив. Няма да те убива, да не е луд – въпросът е да снасяш редовно и “бизнесът” да върви. Нарича се “рекет”. Направо класика.
“Спокойно бе, ебаваме се”, казва Джо, след като вижда, че съм се притеснил. “Айде сега да свършим малко работа”. Докато пътуваме към Манхатън, си мисля, че ето това е да си заложник – седиш на задната седалка, не знаеш къде те карат, при кого и т.н. “Да не вземеш сега да се насереш”, хили се Теди, докато шофира. “Ако отивахме на нещо сериозно, щяхме да носим пистолети”.
Да работиш за мафията, обяснява Джо, е като всеки друг бизнес – само че не плащаш данъци на държавата, а на фамилията, която те е назначила. Който работел добре, можел дори да се споразумее за до 50% от изкараното. В замяна получаваш защита от фамилията. Ако ти се появи проблем, може да се оплачеш и веднага ще пратят хора да го решат, в случай че не можеш сам.
“Печелиш добре за себе си, но ако бизнесът се прецака нещо”, продължава Джо, “те свитват. Да, убиват те. Някои момчета не могат да понесат това напрежение и тръгват да се изнасят от организацията. Ако не знаят твърде много и оживеят, най-често стават ченгета или пожарникари. Имаме и няколко брокера на Уол Стрийт, умни копелета се оказаха.”
По някое време ми казват, че отиваме при човек, който им дължи услуга. Тъпото е, че те го търсили, а той не им вдигал. Най-лошо било да ги игнорираш, защото така показваш неуважение, а неуважението, мълчаливо или не, досущ като в старите времена си е огромна обида. Внезапно Джо се размечтава за живота след мафията. “Въобще няма да ми липсва, да ти кажа”, нарежда той, без да съм го питал. “От сегашния си начин на живот си докарах две язви. Искам да се оженя и да имам деца. Но това сега не е живот за човек, който иска да става баща. Причиних огромни главоболия на майка ми и баща ми – ту съм в затвора, ту навън. Понаправихме някой и друг долар, и честно да ти кажа, се замислям. Не може да въртиш така по цял ден. Иска ми се да си почина.”
Когато наближаваме, Теди се обръща към мен, както си кара, и казва: “Виж кво, помисли си хубаво дали искаш да дойдеш с нас при тоя. Щото каквото има да се случи, ще се случи. Ако нещо се преебе и си присъствал, може да те олепят за съучастничество.”
“Сега схващаш ли?”, пита Джо. “Ти си мислиш, че се притесняваме да не си ченге, ама е точно обратното – ние те пазим през цялото време. Щото ако ФБР разберат, че си бил в тая кола, ще имаш проблеми”.
“Последно – искаш ли да видиш Тъмната страна?”, пита Теди полушеговито
“Не, мерси”, казвам и с Дан слизаме на някъде на Осмо авеню.
“Ако искаш да се видим после”, подмята Джо за довиждане, “ми звънни около полунощ. А после забравяш тоя телефон. И ако ще излизаме, си донеси кредитната карта, която са ти дали от Maxim да си харчиш около статията. Да го ударим малко на живот”.
Три седмици след акцията прокурорите предлагат сделка на 60-тима от 62-мата окошарени (сред които Франки и Фили) – да признаят по-леки престъпления, за да има все пак присъди. Повечето приемат. Само двама остават с обвинение в убийство – Чарлз Карнелиа и Никълъс Короцо. След няколко дни се срещам с Фили в Литъл Итали. “Преструктурирането”, новите имена и адреси вървят по план. “В момента го даваме кротко и не се хвърляме в нови бизнеси, докато отмине пушилката”, обяснява той. “Иначе старите си вървят. Повечето момчета вече са на свобода, нали ти казах”.
Все пак Фили е нервен. “Всеки момент може пак да ме окошарят”, казва. “Работата с тая ФБР-акция се оказа много дебела”. Явно някои неща в живота не се променят – рискът да умреш млад, голяма част от живота ти да мине зад решетките или довчерашните приятели да те изпеят. Обсъждаме го с Фили и го питам: “Е при това положение защо все още се занимаваш с това?”
Той се почесва по брадичката, а после ме пронизва с ясните си сини очи.
“Никога няма да се занимавам с нищо друго. Кинтите, момичетата, екшънът – какво повече може да иска един мъж?”
Разбойници!
Накратко за нюйоркските пет фамилииБонано Основана от Джоузеф Бонано-старши (на снимката), по-популярен като Джо Бананас, т.е. Джо Лудия. Най-известни са с това, че са държали най-доходоносното по онова време – хероина. През 70-те федералният агент Джо “Дони Браско” Пистоун се внедрява под прикритие тъкмо при тях
Гамбино През 1957 Карло Гамбино оглавява фамилията и се превръща в най-важната фигура в мафията за десетилетия напред. Това е най-мощната от петте – с интереси в кажи-речи всичко, при което можеш да изкараш пет-десет долара при вложени един-два. Твърди се, че тъкмо Карло вдъхновява Марио Пузо, а после и Копола, за образа на Вито Корлеоне
Коломбо Първоначално били известни като Профачи. Прочуват се под ръководството на Джо Коломбо – изключително суетен (не отказвал интервю в която и да е медия), но и безскрупулен бос. На него принадлежи любимата на Maxim фраза, свързана с мафията – “Мафия?!? Какво е това мафия?!? Няма такова нещо”, казва той с хитра усмивка пред ТВ камерите
Дженовезе Кланът, основан от Лъки Лучано, а по-късно оглавен от не по-малко известния Вито Дженовезе. Още по-късно шеф става Винсънт Джиганте-Брадичката (вуйчо на Франки Джиганте-Логическия позитивист, хе-хе); смята се, че героят на Джеймс Гандолфини от сериала Сем. Сопрано е с прототип Джиганте
Лукезе Тези са най-известни сред кинофеновете – защото са прототип не само на фамилията в Добри момчета, но и на тази в Сем. Сопрано като цяло. Бележат най-голям разцвет при водачеството на Гаетано “Томи” Лукезе (на снимката), който ги извел до световна слава (и зверски печалби)
