Останалото » Истории
|
Мъртъв и доволен!Ново Maxim-приключение: в София заснеха римейк на култов зомби-хорър, а ние пратихме Благой при супер холивуския им гримьор да го направи зомби. Ужас и страх
 11 снимки 
|
Фенът
Краят на август. Следобедната жега е смазваща, но не ми прави впечатление. Пристигам на гара “Искър”, където са снимачните павилиони на NuImage. Така съм се надъхал, че сигурно отстрани приличам на тъпа 13-годишна фенка на Бон Джоуви. Ама донякъде е нормално – нали днес ще ставам филмова звезда! Ще ставам зомби! Ще си имам фенки! Най-после!
Пациентът
От хлапе съм тотален horror-geek. Може би това обяснява защо съм толкова развълнуван – текат снимките на касапницата Day Of The Dead, римейк на един от любимите ми филми. Става въпрос за забавна история за едни мъртви типове, които ядат човешки черва и крайници, докато някакви уплашени герои и героини пищят и стрелят по тях. Не е типичният романтичен филм, на който да заведеш любимата си, ако имаш такава, ама кво, мене си ме кефи максимално. Запознавам се с Дийн Джоунс – главният гримьор на продукцията. Отначало ме гледа странно – подскачам около него и запалено му обяснявам какъв ненормалник съм на тема зомбита, а после отиваме в гримьорната и се оказва, че там е супер приятно. Още с влизането в мен се вторачват разни гумени лица с чаровна външност. Някои са озъбени и обезобразени, други са ухилени и обезобразени, трети са само обезобразени... Абе истински уют, с една дума. Казвам на Дийн, че искам да ме направи като тях, искам да съм много, ама много nasty. Той запретва ръкави и изведнъж започва да ме гледа почти маниакално... Май си намерих майстора.
Паника
Сядам пред огледалото, примижал от силните лампи. Пред мен е пълно с всякакви джунджурии – четчици, гримове, сочни късове плът, които толкова приличат на истински, че притеснението ми нараства. Чувствам се почти като в някакъв извратен зъболекарски кабинет... Нали уж обещаха, че няма да боли?! Потъвам в стола и очаквам всеки момент да ме завържат здраво, а някой с ехидна усмивка и скалпел в ръка да ми се нахвърли, крещейки радостно: “Ако искаш викай, така или иначе никой няма да те чуе!”... Вместо това Дийн се приближава към мен и хладнокръвно ми лепва на лицето някакво странно парче кожа. Поглеждам се в огледалото и първо решавам, че изглеждам бая куул. После обаче пичът ми казва да стоя мирно, защото трябва да ми залепи маската със специално лепило. Ама чакай сега малко, това за постоянно ли ще е?
Грозник
“Внимавай какво си пожелаваш” – това май беше съветът, който обичаше да казва оня психясал демон от Господарят на желанията. Поглеждам към огледалото и с ужас се вторачвам в някакъв изрод, който прилича на отчаян фен на Кенибъл Корпс, на когото нито едно момиче никога няма да обърне внимание. Точно когато съм убеден, че по-зле няма как да стане, ми нахлузват поредната гумена протеза. Ето – на всичкото отгоре вече си имам и старческа прическа! Сиви, бели коси, редки като пенсионерска ерекция, се спускат някак почти нахално грациозно по раменете ми. Нещата скоростно излизат от контрол, никой няма да ме хареса такъв. Освен някакви извратени жени, стига да ме видят.
Zombie Superstar!
Чувал съм, че актьорите минават през истински ад, докато ги гримират за някоя по-ефектна сцена, ама чак пък толкова... Дийн обаче е много мил с мен. Може би ми съчувства. Боязливо му задавам въпроси кое какво е, какво ми прави в момента и какво предстои. По едно време заявява: “A сега – лещите!” Шок и ужас, ебати! Стискам зъби и следвам плътно инструкциите да не шавам много-много, докато Дийн ми поставя две бели елипси в очите. Изведнъж всичко побелява. Чувствам са напълно сляп, да не говорим, че съм и наполовина глух, тъй като маските плътно ми покриват ушите. Аз съм шибан зомби-инвалид! Мамка му! Дочувам обаче разни коментари от другите хора в гримьорната, цъкат с език и се кефят нещо. Май ефектът се е получил. Ставам, за да се “разходя” малко, но не без чужда помощ, тъй като не виждам нищо. Развеждат ме наляво-надясно и изведнъж чувам глъчка, заобикалят ме непознати гласове, които искат да се снимат с мен. Аз съм холивудска атракция, да го духате всички! Някои от ентусиастите са с женски гласове, от което доволно се наежвам. Гушвам някаква мацка, плезя се, позирам, влизам в роля. Толкова се вживявам, че по едно време ми се дояжда месо. Сурово.
Реанимация
Разгримирането отнема по-малко време, но е около стотина пъти по-ужасно. Предупреждават ме да си затворя очите, докато разлепват маската от лицето ми. Започва нетърпимо да ми люти, питам какво става и простичко ми отговарят, че всичко е наред, че вероятно е от спирта, с който свалят лепилото. Егати! Ще оцелея ли? По някое време съм отново в нормален вид, целият съм измърлян с талк и лекета, които сигурно никога няма да се изперат. На места кожата ми лепне и щипе. Но съм щастлив, няма какво да се лъжем – бях истинско зомби, с всичките му екстри. Детската ми мечта стана реалност! Даже намазах и мацки, въпреки че така и не можах да ги видя, защото след като ми махнаха лещите, всички се бяха разотишли. На моето място сяда наднормен американец, който се подготвя да бъде гримиран. Доколкото разбрах, името му е Майкъл.
– Ти какъв ще играеш? – питам го.
– Появявам се за малко, колкото да изям жена си – отвръща той
Малка зомби-приказка
Благой не е обикновено зомби, а зомби-фен на оригиналаДенят на мъртвите (Day Of The Dead) промива мозъците на хорър-маниаците през 1985, а днес вече е считан за абсолютна кървава класика. Негов режисьор е жанровата икона Джордж А. Ромеро, който нашумява още през 1968 с първия си зомби-филм – Нощта на живите мъртви. В римейка диригентската палка стиска не кой да е, ами Стийв Майнър, режисирал такива култови ужасии като Спокойното езеро и Петък 13-и, част 2. Актьорите, които Майнър си е харесал, са високогабаритния Винг Реймс и сладката Мена Сувари. Дийн Джоунс, главен гримьор на продукцията (и на Maxim, в тоя случай), е работил по физиономиите на героите във филми като Посейдон, Снайперисти и Карибски пирати: Сандъкът на мъртвеца. Премиерата на римейка (в който, уви, Благой не участва) е предвидена за следващата пролет
