Останалото » Истории
|
БЯЛА ТЕХНИКАИсторията на Пабло Ескобар, крал на кокаина, най-могъщият и безскрупулен наркобизнесмен в историята. Тя е толкова потресаваща, сякаш сме я измислили ние, ама не сме. Сядай сега и чети ококорено, ама да не вземеш да взимаш пример от него
 5 снимки 
|
Не се случва често въоръжени до зъби главорези да нахлуят посред бял ден в съдебната палата и да разстрелят половината върховни съдии. Е, на 6 ноември 1985 година в колумбийската столица Богота се случва точно това. Бруталната наказателна акция е поръчана от сеньор Пабло Ескобар и има за цел да покаже нагледно кой всъщност командва страната. Поводът за нападението е подготвяното от правителството екстрадиране на наркобарона в САЩ, където възнамерявали да го съдят. Гангстерът прибягва до тези крайни мерки, след като не успява с добро (т.е. подкупи) да убеди властите, че не е хубаво да постъпват така тъпо с него. Въоръжените служители на Ескобар унищожават както събраните доказателства и уличаващи го документи, така и неговите основни обвинители.
Въпреки нечуваната наглост, Пабло не получава ответен удар от държавата и продължава безнаказано да развива могъщата си наркоимперия. По това време контролираният от него картел Меделин е основен доставчик на кокаин за САЩ (като за всеки случай държи и 80% от световните пазари). Коката си е тлъст бизнес, та нищо чудно, че през 1989 милиардерът Пабло успява да се класира на престижното седмо място в класацията на Форбс за най-богатите хора в света. Грубите изчисления показват, че годишният доход на мустакатия спец, с когото човек не бивало да се ебава, възлиза на около 2,8 млрд. долара (данъци няма, нали се сещаш). За да си докара тази прилична печалба, Ескобар вмъква в Щатите около 100 тона кокаин годишно, като от време на време дава на местните власти “да заловят” 1000-1500 килограма (в същото време внася 5 тона по някой от другите си трафик канали). За да си нямат работа със заядливи митничари, колумбийците хвъркат с малки частни самолети, от тях мятат стоката в океана и оттам я товарят на малки частни корабчета. Маями и Ню Йорк стават “базови лагери” на Ескобар в Щатите, а оттам вече се разчита на добре изградената дистрибуторска мрежа. Основното правило за всички замесени е строго, но справедливо – ако си коректен (т.е. не пощипваш нито от парите, нито от стоката), ще живееш много добре. Ако пък не си коректен, най-вероятно изобщо няма да живееш – показните разстрели и жестоки наказателни акции стават ежедневие по американските улици и полицията изобщо не успява да овладее ситуацията (а след касапницата в търговския център Дейдленд, в моргата на Маями няма достатъчно свободни места за всички желаещи).
Престъпната кариера на Пабло Емилио Ескобар Гавириа, роден през 1949 в Меделин, съвсем не започва с летящ старт, та се налага колумбиецът впоследствие да постигне всичко благодарение на двете си ръце (и пълното му неуважение към чуждия човешки живот). На 17 бъдещият наркобарон (син на учителка и фермер) напуска скучното училище и се насочва към доста по-забавните кражби на коли и улични обири, които му идат отръки. Това обаче не може да задоволи големите му амбиции и в началото на 70-те навлиза в бързоразрастващия се в региона бизнес с кокаин. Отначало пренася малки количества (5-10 кг), но един кофти ден през 1975 нещата леко се сговняват, когато ченгетата арестуват Ескобар с 18 кг кокаин под мишница (образно казано, де – най-вероятно ги е носел в торбичка). По някакво щастливо “съвпадение” съдията по делото е мистериозно разстрелян (след като отказва да бъде подкупен), а впоследствие изчезват и голяма част от уликите. 9 други съдии получават смъртна заплаха и предвидливо отказват да поемат случая. Така полека-лека нещата се разсъхват и мустакатият късметлия отново излиза на свобода. За да няма повече такива недоразумения, Пабло решава да отдели по-сериозно внимание на политиката, в която надушва голямо бъдеще. Усилията му са възнаградени и през 1982 го избират за депутат, което му осигурява имунитет и чудесна възможност най-спокойно да пътува до САЩ – по работа и на почивка (купува си и имение в Маями за 1 млн. долара, да си почива). Инвестираните в колеги-политици средства започват да му се изплащат и скоро се оказва, че “кралят на кокаина” е буквално недосегаем в родината си. Единственото, от което истински се страхува, е евентуалната екстрадиция в САЩ.
Когато обаче парите не помагат, гангстерът прибягва до насилие – името му се свързва с едни от най-бруталните и кървави престъпления в историята на Колумбия, при които са избити повече от 1000 журналисти, съдии, политици и най-обикновени хорица. Чашата обаче съвсем прелива, когато през 1989, малко преди изборите в страната, Ескобар поръчва убийството на всенародния любимец и кандидат за президент Луис Карлос Галан, уважаван реформатор със сериозна програма за борба с наркотрафика. В този момент държавата е пред разпад и е принудена да обяви тотална война на наглото копеле. Обявена е голяма награда за главата му, а по петите му е пратена и армията. Контраатаката на престъпника е смразяваща като тия на Вердер – първо взривява пътнически самолет със 107 души на борда (един от най-бруталните терористични актове в света дотогава), след което обявява награда за главата на всеки убит полицай. По улиците плъзват стотици въоръжени 14-16-годишни гамени, които трепят ченгета наред, а в замяна получават приличния за местните стандарти хонорар от 500 долара на фуражка. Напрежението в страната ескалира, а в същото време и американците (които видимо губят прословутата си, официално обявена още от Никсън война с наркотиците) обявяват Пабло за свой враг № 1. Т.е. за началото на 90-те Ескобар е нещо като един по-мазен Осама.
През 1990 Ескобар взима поредното си стратегически правилно решение – предлага на колумбийските власти, вместо да ги избива методично, да постъпи доброволно в затвора и да се откаже от престъпната си дейност. Единственото му условие е да не го екстрадират. От местното правителство изпадат в луда еуфория (сякаш са ги приели в ЕС), въпреки че на всички в Колумбия е пределно ясно, че цялата работа е просто цирк. Затворът е специално построен по поръчка на самия бъдещ затворник, поради което е може би най-луксозният в историята. Всички помещения са супер обзаведени и пълни с екстри – водни легла, джакузита, огромни телевизори, билярдни маси, скъпи мебели и картини (разбира се, и тайници за пари и оръжие). В градината има басейн и детски кът, в който да играят мустакатите му дечица (момче и момиче, ако приемем, че са били мустакати). Друго удобство на петзвездния зандан е това, че затворникът може да влиза и излиза, когато си пожелае. Очевидци (пожелали анонимност, хе-хе) често забелязват Ескобар на партита и други светски събития в близкия Меделин, ама си траят, а той си ръководи бизнес империята по телефона. Всичко си тече мирно и кротко, докато един ден двама от най-приближените хора на дон Пабло не го изкарват извън нерви и той върши изключително глупава грешка. Главите на фамилиите Галеано и Монкада пробват да метнат работодателя си Ескобар с едни пари (някакви си 10-20 млн. долара, но в случая нещата са принципни) и дори си вярват, че ще се отърват безнаказано. Да, ама не – наказали ги с разстрел, който малко безразсъдно е извършен направо в “затвора”, където прегрешилите са повикани за обяснение (според слуховете Ескобар собственоръчно видял сметката на единия нещастник). Това е знак за всички в бизнеса, че Бог може и да прощава, ама Пабло – тц. Държавата също разбира, че вече сериозно се излага и е време да предприеме малко по-сериозни мерки, под натиска на американските си съюзници, които наливат огромни суми за борбата с наркотрафика в Колумбия. Тук обаче идва ред на най-голямата излагация – вместо специалните части, властите пращат двама чиновници да съобщят на наркобарона новината, че ще го местят в истински затвор. Ескобар не проявява разбиране, взима пратениците за заложници и преминава в нелегалност.
Докато е бил в луксозния кафез обаче, ситуацията сериозно се е променила – конфискувани са всичките имоти на гангстера, а броят на враговете му значително е нараснал. Освен изпратени от Щатите специални части, доста главоболия му създават и членовете на крайната групировка Лос Пепес – бивши негови служители, сега спонсорирани от вражеския картел Кали, които започват да методично да изтребват роднините и най-близките му хора. Бившият вече крал на кокаина разбира, че вече не може да има доверие никому. Въпреки това успява цели 16 месеца да се укрива от преследващите го денонощно над 3000 тежковъоръжени врагове. За целта пуска брада, сменя местонахождението си почти всеки ден, придвижва се предимно с таксита и за да не бие на очи, е придружаван само от един гаваз. Голямата гоненица приключва на 2 декември 1993, когато властите успяват (с помощта на враговете от Кали) да проследят телефонен разговор на наркобарона. Устройват му засада, той прави неуспешен опит отново да отърве кожата, но не стига далече – попада под кръстосан огън и остава да лежи мъртъв на покрива на жилищна сграда в Меделин, натъпкан с олово (под формата на куршуми).
Ескобар искрено вярвал, че (подобно на случая с алкохола) един ден наркотиците ще бъдат напълно легални и той ще бъде просто един добре облечен и силно уважаван бизнесмен. Въпреки че тази му мечта не се сбъдна, Пабло остана в историята като мрачен национален герой и може би най-известният престъпник в света за всички времена (окей, след Джак Изкормвача)
Да бъдеш Пабло
Опростена схема на простия и успешен бизнесмодел на ЕскобарКупуваш 1 кг висококачествени суровини от Перу или Боливия
Преработваш ги в свръхлуксозна лаборатория в колумбийската джунгла
Получаваш кокаин супер качество (90% чистота), който дотук ти излиза само 9 хил. долара
Прекарваш го на територията на САЩ (където килото струва 30 хиляди долара)
Преди продажбата добавяш примеси, които намаляват чистотата до 30% и увеличават количеството до 10 кг, т.е. от едно стават между осем и десет кила от крайния продукт който шмъркаш (пардон, който не шмъркаш, извинявай)
Продаваш и получаваш около 300 хил. долара в брой (печалбата може да стигне 30 пъти вложението! Ебати якия бизнес, да го духат списанията!)
Кървавото дерби
Приживе Ескобар оглавява Меделин, най-мощния наркокартел в света. А ето и малко инфо за вечните врагове от картела КалиОсвен най-големите наркокартели в Колумбия през 80-те и 90-те, Кали и Меделин са може би и най-богатите, стройни и перфектно функциониращи престъпни организации в света. Враждата им е породена от жестоката борба за надмощие при разпределението на световните кокаинови пазари, а не че нещо не се харесват по принцип. Ключови фигури в Меделин (освен Ескобар) са братята Очоа и Карлос Ледер, а легендите на Кали са Родригес Ореуела и Сантакруз Лондоно. Докато методите на Пабло и неговото обкръжение се отличават с много показност и безскрупулност, от конкуренцията са по-сдържани, разработват по-сложни схеми на контрабанда и влагат спечеленото в законен бизнес, т.е. препират кинтите до светло. Едва в началото на 90-те (когато Ескобар започва да губи позициите си), Кали стават номер едно в този вълнуващ бранш. По това време те работят с най-скъпоплатените адвокати (които защитават интересите им в САЩ) и най-добрите инженери (които правят апаратурата им почти невъзможна за подслушване), и същевременно “инвестират” усилено в политици (подозиран е дори бившият колумбийски президент Ернесто Сампер). Въпреки това днес лидерите на Кали са в местните затвори (постъпват там в средата на 90-те). Търсенето на белото в световен мащаб обаче продължава да расте, затова в Колумбия се нароиха по-малки и гъвкави наркоорганизации – според ЦРУ са над 300
