Останалото » Истории
|
24 часа в най-гнусния пандиз в светаЗатворите в Съветския съюз били супербрутални местенца, пълни с бой, глад и мъчения. Ето защо колегите от британския Maxim пратиха своя Джон на командировка в Латвия – да прекара едно денонощие в един от най-зловещите пандизи на близкото минало и да разбере колко силно ритат тамошните гардове
 12 снимки 
|
Намирам се пред портите на сграда, сякаш кръстоска между изоставена кланица и къщата от Психо, а срещу мен стои грозен, мрачен тип с мустаци. Крещи ми нещо на руски и ме плюе през редките си зъби, а изпъкналите му очи сякаш всеки миг ще изхвръкнат и ще ме думнат по челото. “Какво казва? Че иска да ме удари или да ме поизмъчва?”, питам любознателно и безгрижно своя водач – дребна латвийка, преводачка със секси акцент. “Казва, че иска да те фрасне”, уточнява тя. Честно казано, сам съм си виновен. Закъснях някъде около два часа, и Юрис Ракис, човекът с изхвръкналите очи, направо е бесен. Той е началник на охраната в Кароста – затворът на градчето Лиепая, на източното латвийско крайбрежие. Бившият военен пандиз бил известен в западния свят като “Алкатраз на Изтока”, понеже за близо век никой не успял да избяга оттам. Днес е превърнат в нещо като музей, и е отворен за всеки посетител, който срещу малка такса е навит да изпита на собствен гръб какво е било да си затворник по време на съветския режим.
Сградата е построена през 1905, с цел да “подслони” по-буйните моряци. По време на Втората световна попада в ръцете на нацистите (те решават делово проблема с пренаселването – чрез разстрел на излишните затворници). От 1970 затворът има нови хазяи – КГБ. Поддържайки задължително броя на “гостите” под 100 (за да се обърне по-специално внимание на всеки), руските тайни служби успяват да вгорчат живота им чрез най-разнообразни техники, например глад и психотормоз. Сградата е запазена във вида си от 1994, когато руснаците окончателно си тръгват, и си е все така автентично зловеща. Щом прекрачиш прага на главния вход, започват да те третират като затворник, нищо че се водиш нещо като турист, и че даже си си платил. Посмекчили са единствено физическите изтезания (заради някакви си там човешки права, моля ти се). “Клиентите” могат да избират между кратката, двучасова демо-версия, и 24-часов престой с нощувка. Аз лично си избрах второто. От персонала обаче са предупредени, че съм “журналистче”, и са получили изричното разрешение да ми причинят неща, които обикновено не правят с другите гости.
14:00 (22 часа до края)
Ракис ме повежда към мойто крило – двуетажна тухлена сграда. Въпреки че е едва ранен следобед, вътре почти не прониква дневна светлина. Взирайки се в тъмното, успявам да различа вратите на килиите, на метър разстояние една от друга, от двете страни на мръснокафявия коридор. Зловещ тип във военна униформа се появява отнякъде и изкрещява, че трябва да застана пред него. Притиска ме грубо до стената и ме сритва в глезените, за да се разкрача. Опа, я чакай малко – какво стана с правилото “без физическо насилие”? Щом още при посрещането едва не ми счупиха глезените, какво ли ме очаква от другата страна на решетките? Претърсват ме внимателно от глава до пети. Разделям се с раницата и всичко от джобовете си. Връчват ми старо одеало и ме въвеждат в килия с размери 2 х 2,5 м. Единственото прозорче е толкова високо, че през него не можеш да видиш дори и късче мрачно, сиво небе. Мижавата светлина идва от висящата на тавана гола крушка. Ключът за нея обаче липсва. Пазачите сами решават кога да светват и да гасят. Покрай люпещите се кафяви стени минават няколко тръби, идеални за отглеждане на плъхове-гиганти. На пода са оставили парче шперплат – това е леглото ми. Няма нито маса, нито стол и, което е най-притеснителното, няма тоалетна.
15:00 (21 часа до края)
Забравих да се изпикая, преди да дойда, и час по-късно вече почуквам нервно на вратата. “Какво?”, сопва се пазачът. “Извинете, може ли да използвам тоалетната?”. “Не.” Свличам се бавно на пода и се вторачвам в графитите, оставени от бившите обитатели на килията. Тъкмо се любувам на творба от 1981 (авторът е написал и датата), когато нахлува облечен във военноморска униформа мъж, сграбчва ме за врата и почва да ме влачи надолу по коридора. Вкарва ме в малка стая на втория етаж, където ще ме снимат със затворническия номер. Шегата ми да хванат по-добрия ми профил не се приема особено добре. “Мислиш си, че това е смешно?”, пита ме на развален английски той. Успявам да промърморя едно гузно “не”, преди здравенякът да ме натика в друго мрачно помещение. Наказанието ми за това, че съм такъв отворко, е да застана на колене срещу стената с ръце на тила. Пазачът ме блъсва и се подпирам само с глава в стената. След около минута бедрата ми вече парят, а почвам да усещам и болка в черепа. Той се усмихва самодоволно, след като се килвам настрани и тупвам на пода. “Това стига ли ти?”, пита ме презрително.
20:00 (16 часа до края)
При всяко отваряне на вратата съм длъжен веднага да се изправя и да застана с лице към стената. Дочувам отекващите в коридора стъпки и с нескрито самодоволство успявам да заема позиция по-отрано. Получавам обаче неочакван ритник в левия глезен. Следва още един! Какво по д...?! “Дръж краката си събрани през цялото време, иначе ще продължа да те ритам”, обяснява ми набитият психар, който само няколко часа по-рано ме риташе, за да се разкрача. Пуска ме до тоалетната, но разполагам само с някакви си 15 секунди. Кенефите, както и останалата част от сградата, изглеждат сякаш са изоставени от десетилетия. Повдига ми се от смрадта, но поне не е трудно да избера коя дупка да ползвам. Първата прелива от урина, втората – от лайна. Е, очевидно ще е третата.
22:00 (14 часа до края)
Седя и очаквам следващото унижение. Внезапно в килията нахлува единият от пазачите и започва да крещи “Излизай! Излизай!”. Изблъсква ме в коридора, където се присъединявам към колоната “затворници”, също напуснали своите килии. Извеждат ни на двора, където ни принуждават да местим тежки дървени трупи в мрака и да правим лицеви опори. Чакълът се набива в дланите ми, а скоро изобщо не чувствам нито един свой крайник. За следващото упражнение всеки от мъжете трябва да качи “на конче” някоя от жените (има и жени, представи си, но хич не ми е до тях) и да почне да върти обиколки в двора. След няколко минути започвам да чувствам ужасни болки в гърба и се свличам на колене почти в агония. Нощното “физическо” било доста популярна форма на мъчение. Когато на пазачите им станело скучно, те просто събуждали затворниците, изкарвали ги навън и ги юркали, докато капнат от умора. Прибирам се отново в килията, потънал в пот, а гърлото ми е така пресъхнало, че едва преглъщам.
02:00 (10 часа до края)
Събужда ме силен трясък и светлината от фенер в очите. Пазачът ме отвежда в стая, в която цари непрогледен мрак. Вратата се затръшва зад гърба ми. Не виждам никого, но усещам нечие присъствие и осъзнавам, че наоколо има “колеги”. Злият пазач почти веднага влиза обратно и отвежда един от затворниците. На всеки 15 минути той се отбива, за да отведе някой друг. В един момент оставам сам в килията, представяйки си залата за мъчения, която са ми приготвили. Извеждат ме в коридора, където старият ми “приятел” без предупреждение ме хваща за китката, премята ме над главата си и ме тръшва на пода. Лежа по корем, а той извива ръцете ми зад гърба толкова силно, сякаш опитва да ги откъсне. “Сега смешно ли ти е?”, ръмжи той. Определено не е – боли ме почти всичко. Унизен, се отправям за пореден път към килията си. Физическата болка действително е неприятна, но несигурността и психическият тормоз са истинските оръжия на охраната.
08:00 (4 часа до края)
Около 4 сутринта успявам да задряма. Събуждам се от стъпки, които отекват в коридора. Потрепервам, когато пазачът отваря моята врата. Очаквам всеки момент да ме ритне, но той пак ме изненадва – извежда ме грубичко от килията и ми заповядва да изчистя клозетното клекало с четка за зъби. Това вече минава всички граници! Хвърлям четката на пода. Гавазът ми обяснява хладно, че си имат начин да се справят с бунтарите, след което ме местят в студена празна килия с черни, сякаш опушени от пожар стени. Там изчаквам идването на шефа на охраната. Изглежда още по-ядосан от първия път, когато го видях, ако това изобщо е възможно. Изкрещява да застана на колене, а докато изпълнявам заповедта, мервам с периферното си зрение пистолет в ръката му. Чувствам се напълно безпомощен – на стотици километри от цивилизацията, заключен в стая с въоръжена откачалка. Ужасът е толкова голям, че забравям че съм в затвор-туристическа атракция, стисвам очи и чакам изстрела.
Такъв обаче няма. Единственото, което чувам, е гадният тенекиен смях на пазача. Заповядва ми да се облека и да си събера багажа, и ме отвежда към портала на затвора. Когато пристигнах, този човек каза, че иска да ме удари. Сега аз искам да му разбия мутрата. Ше ви еба и туристическите атракции, и списанията
По истински случай
Спомените на Арнис Отрупс, бивш затворник, окошарен от КГБ“Бях само на 17, когато ме арестуваха от ЧК (предшественикът на КГБ) – през септември 1947-а. Дойдоха направо в училището и опряха пистолет в главата ми. Бях много уплашен. Нямах представа какво става. Отведоха ме в ареста. Там бяхме 31 човека в една нищо и никаква килийка. Нощем не можехме да спим, понеже на пода нямаше достатъчно място. Прекарах там 7 дни. Казаха ми, че съм заподозрян в членуване в антисъветска организация. Не ме попитаха нищо. Просто ме обвиниха. Процесът продължи само 3 дни. Осъдиха ме на 10 години и ме изпратиха в затвор в Рига, а след това и в наказателен лагер (ГУЛАГ) в Казахстан. Работех в мина, където беше много опасно. Храна почти нямаше. След три месеца тежах само 47 кг. За щастие бях с политически затворници, понеже криминалните бяха готови да ти прережат гърлото за коричка хляб. Офицерите от охраната опитаха да ни принудят да предадем наши приятели. След като отказахме, изпратиха в лагера 600 рецидивисти, които получиха и специални привилегии, като допълнителни купони за храна. В лагера ни имаше и жени. След като криминално проявените типове научиха за това, те опитаха да проникнат в тяхната зона, за да ги изнасилят. Първо обаче трябваше да минат през нас. Някои от нас имаха приятелки или сестри в лагера, затова опитахме да ги защитим. “Повече сме от вас”, казахме на престъпниците, “няма да ви позволим да направите това. Ако се наложи, ще ви убием.” Внезапно нахлуха пазачите и започнаха да стрелят на месо. Включително по политическите затворници. Убиха много хора. През март 1953-а Сталин умря и всичко се промени, така че през 1955-а успях да изляза на свобода”
Пазачите на Maxim
Четиримата латвийци, които ни вгорчиха живота в КаростаЮрис Ракис
Вид Мустакат ненормалник
Любима фраза “Искам да те фрасна”
Любимо наказание Имитация на екзекуция с пищов в челото
Био Служил в Съветската армия до 1989, после в латвийската. В момента е военен историк
Ейнарс Майрис
Вид Садистичен моряк
Любима фраза “Ще си признаеш ли?”
Любимо наказание Да те държи подпрян на глава в стената, докато рухнеш
Био Няма военна кариера. Станал гард в затвора-музей, понеже бил студент по туризъм
Андрей Старсина
Вид Малко по-дебеличък Долф Лундгрен
Любима фраза Не я разбрахме – говореше само латвийски и руски, но звучеше бая заплашително
Любимо наказание Психотормоз. Каза на едно от момичетата, които се подложиха на експеримента, че ще я даде на приятелите си във флота за една вечер
Био Служил и в съветската, и в латвийската армия
Янис
Вид Питбул с антропомофрни черти
Любима фраза “Ти си боклук! Едно нищо!”
Любимо наказание Ритане в глезените
Био Бил е 7 години във френския Чуждестранен легион. Сега бачка в полицията в Рига
