Останалото » Истории
|
Искаш ли да станеш милионер?Добре. Но Maxim има да ти каже нещо – от бачкане досега никой не е забогатял! Крайно време е да изобретиш нещо гениално и да го продадеш на много хора – точно като тия агенти по-долу
 4 снимки 
|
Скачай в дълбокото
Американският изобретател Робърт Фултън пръв конструира и тества подводница. Финансова и морална подкрепа той получава лично от Наполеон Бонапарт, който по това време – края на 18-и век – здраво се е надъхал да отнеме от Англия титлата “владетел на моретата”. Коварната идея да атакуваш вражеския съд отдолу, вместо да го обстрелваш честно с гюллета по въздух, отдавна вълнувала ума на конструктора, който се светнал, че водата чудесно ограничава взривната вълна, като й оставя един единствен път – към корпуса на вражеския съд. Така дори и слабите заряди от онази епоха биха дали чудесен резултат. Наполеон дотолкова се впечатлява от концепцията, че обявява награда между 40 000 и 100 000 златни франка за всеки потопен британски кораб. Фултън надушва голямата печалба и запретва ръкави. Въпреки някои технически проблеми, свързани с липсата на двигател (задвижването било ръчно) и ограничения престой под вода (най-много 3 часа, че после вътре ставало прекалено задушно, особено ако хапвали бобец), подводницата на име Наутилус е успешно пусната под вода през 1801 (а по-късно Жул Верн кръщава онази на капитан Немо тъкмо на нея). По това време императорът обаче вече е изгубил интерес към господството си по море и е насочил амбициите си изцяло към сушата. На Фултън не му остава нищо друго освен да продаде идеите си на... англичаните. Те много благодарят и прибират чертежите на много скришно място, за да не се притесняват повече, че някой може да им отнеме морската шир. След години, по ирония на съдбата, Фултън жъне сериозни финансови успехи не като потапя кораби, а като ги строи
Подготви се добре
Тук нещата са прости и логични – преди да започнеш строителството на много бърз междуконтинентален съд, който се движи на въздушна възглавница, тествай принципа му на действие с макет. Англичанинът Кристофър Кокерел спазва това златно правило, без да влиза в големи разходи. През 1955-а с подръчни материали сглобява прототип на своето изобретение, като поставя една в друга две консервни кутии с различен диаметър – едната от кафе, а другата от храна за котки (подробностите са да не кажеш после, че крием нещо и пречим на прогреса). По интересното е, че успява да пресъздаде принципа на въздушната възглавница с помощта на въздушна струя от... сешоар. Въодушевен от успеха, Кристофър започва да прави все по-големи и по-големи модели, а в замяна получава към името си малката добавка “сър” и голяма банкова сметка
Смело кради чужди идеи
В началото на 20-и век сред квакерите (членове на християнска пацифистка секта) в щата Вирджиния е разпространена т.нар. “игра на земевладелеца”, в която на дъска според определени правила завземаш имоти и сгради. Измислили я, за да популяризират алтернативна (и по-справедлива) система за събиране на данъците и с изненада установили, че пропагандният инструмент е всъщност доста занимателен. Играта била патентована няколко пъти, но така и не получила широка известност. През 1934 обаче тя попада в ръцете на безработния Чарлз Дъроу. Хитрецът я патентова под името “Монополи” и я продава на компанията Паркър Брадърс. Въпреки че първоначалният й дизайн не е особено впечатляващ, играта добива огромна популярност, а Дъроу става първият автор на настолна игра, натрупал милиони от авторски отчисления
Преоткрий колелото
Или поне прахосмукачката, както направи Джеймс Дейсън през не толкова далечната 1983-а. Първообразът на полезния домакински уред е сглобен през 1869 година, но е толкова голям и тежък, че една визита на прахосмукачната бригада струва цели 4 златни долара. Революцията в прахосмукането е започната от американеца Уилям Хувър (в негова чест американската дума за прахосмукачка по начало е “hoover”), който през 1908 представя агрегат с тегло 20 кг, обслужван само от един (добре сложен) човек. Четири години по-късно революционното знаме на промените поема шведът Аксел Уинър-Грен, основател на Electrolux. Той заменя вакуумната помпа с вентилатор и прахосмукачката олеква до елегантните 14 кг. В началото на 80-те еволюцията на този уред изглежда завършена и всеки уважаващ себе си изобретател по това време би следвало да се занимава с разработването на интернет или поне рубик-куб. Да, ама не! Именно през 1983-а Дейсън създава “Циклон” – прахосмукачка, която не стига, че работи без торбичка за събиране на праха, ами е и прозрачна, за да може принципът й на действие да бъде кристално ясен за домакините. Издържана в бледорозово, машината първоначално не среща разбиране у европейските и американските потребители и регистрира продажби единствено в Япония. Голям кусур на новаторския продукт е високата цена – 1700 долара, която го праща директно в категорията “дизайнерски гле-зотийки”. Триумфът все пак настъпва 5 години по-късно, когато преситените потребители оценяват прозрачността и започват да се запасяват с домакински електроуреди, чиито вътрешности са на показ
Търси нестандартни приложения
През 1962 компанията DEC дарява на Масачузетския технологичен институт (MIT) своя компютър PDP-1. Фирмата се надява, че професорите и студентите ще направят с негова помощ поне едно велико откритие, което да включат в рекламните си брошури, но уви. Академичните лъвове, под ръководството на Стийв Ръсел, използват компютъра на стойност 150 000 долара за написването на кода на първата в света компютърна игра – Space Wars. Така на бял свят се появява нова мания, която само месеци по-късно вече е достигнала всички PDP-1 компютри в Щатите. Един от маниаците е Ноулън Бушнел, приятел на Ръсел. През 1971 Ноулън създава първия игрови автомат именно на основата на SpaceWar, а няколко години по-късно основава и супер успешната компания за компютърни игри Atari. Така се родили игрите, а той заживял щастливо
Не пренебрегвай идиотските си хрумвания
Точно както правим ние в Mаxim, впрочем. Когато ръководството на компанията 3М за първи път чува новаторската идея на служителя Артър Фрай, всички се споглеждат с недоумение (а двама-трима дори се подхилват снизходително). “На кого, по дяволите, би му потрябвало лепило, което никога не засъхва и поради това не лепи нищо?!”, обобщава мнението на присъстващите един от висшите мениджъри. Но когато пилотната партида цветни листчета Post-It, слепени с такова лепило, се появява в офиса, всички оценяват блестящата идея (а после нищо чудно дори да са почнали да разправят наляво и надясно как са вярвали в нея от първия миг, в който са я чули)
Не заставай на пътя на големите
В средата на 40-те американският инженер Престън Тъкър е обсебен от идеята да създаде изключително новаторски за времето си автомобил. Проектът предвижда нечувани дотогава екстри като шестцилиндров двигател с директно впръскване на горивото, дискови спирачки, фарове, които се въртят в посоката на предните колела, и нечупливо предно стъкло. Тъкър твърдял, че аеродинамичният му прототип е “автомобилът на утрешния ден” и че това е най-здравата и добре обезопасена кола на света. Идеите на ентусиаста са приети възторжено от цялото американско общество, но не и от големите производители на автомобили като Форд, които се чувстват изключително застрашени. Те вземат съответните мерки и изведнъж Тъкър се оказал изправен пред пълна липса на големи инвеститори, които да финансират производството. Въпреки това само за няколко месеца той получава стотици хиляди поръчки, без да е произвел дори една бройка от автомобила (освен прототипа). Предприемачът използва популярността си и излиза на борсата, където срещу акциите на компанията успява да събере над 20 млн. долара. Точно в този момент започват сериозните проблеми – срещу него и ръководството на компанията му започват няколко мащабни съдебни дела, които ги обвиняват във всякакви злоупотреби и далавери. Нито едно от обвиненията не е доказано и Тъкър остава на свобода, но междувременно е изгубил доверието на хората (въпреки това му остават бая кинти). Няколко години по-късно (през 1956) той умира от рак. А единствените 50 бройки от неговия автомобил (ръчна изработка!), които излизат от фабриката, днес са собственост на богати колекционери. И все още са в движение!
Не бъди единак
Многобройни са примерите за успешни бизнес тандеми (Том и Джери, Азис и Китаеца и др). Перфектната комбинация е единият да бъде технически гений, а другият – финансов или поне маркетингов. През 1946 Масару Ибука и Акио Морита взимат назаем от роднини 375 долара и основават Tokyo Tsushin Kogyo (днес малко по-известна под името “Sony”). Длъжностите са добре разпределени – Ибука е изобретателят, а Морита – този, дето умело върти парите. В началото естествено никак не им било лесно. Надписът “Made in Japan” се възприемал след войната както сега “Made in China”, т.е. с голямо недоверие по цял свят. Но Акио Морита променил отношението на хората към японската електроника, а и сам дал идеите за транзисторния радиоприемник, видеото, уокмена и компакт-диска, в чийто търговски успех бил твърдо убеден
Търси правата си в съда
През 1990 японецът Шуджи Накамура изпреварва гигантите HP и Matsushita, и пръв разработва синия лазерен лъч. Дължината на вълната при синята светлина е най-малката във видимия спектър, което пък означава, че благодарение на новата технология върху един диск може да се побере няколко пъти повече информация от досегашните 4,7 гигабайта, записани върху DVD-то с червени лазери. С думи прости, това е едно чудесно и адски полезно откритие, за което малката японска фирма Nichia изплаща на своя служител Шуджи премия от... 150 долара. В същото време тя самата се нагушва с печалба от над 1 милиард. Естествено, Накамура се почувствал доста накамурен от цялата тая работа и през 2001-а завежда иск за 190 милиона долара. Аргументите му са доста сериозни, понеже синият лазер е създаден в неработно време и даже вкъщи, на тавана, а не в офиса. Съдът уважава претенциите на инженера, но на по-горна инстанция съдията намеква на страните, че е най-добре да постигнат извънсъдебно споразумение. Само след няколко дни Накамура получава в банковата си сметка 8 милиона долара (което е доста по-малко от 190, ама пак е нещо)
Не се отчайвай
Англичанинът Хенри Бесимър е чудесен пример за гениален неудачник, който непрекъснато изобретява разни неща, но все не успява да извлече финансова изгода от цялата работа. Един от най-трагикомичните примери е продажбата на патента за пресоване на графит за моливи, който Хенри шитва на свой познат срещу скромните 200 лири. Новият собственик използва придобивката си доста разумно и тя му докарва повече от 200 000 лири. Въпреки всичко явно все пак има някаква справедливост, понеже след четвърт век трескава изобретателска дейност Бесимър най-накрая забогатява. През 1855 той патентова въздушния конвертор, който се оказва адски полезен в производствения процес на стоманата. Хората започват въодушевено да строят метални мостове, танкове и кораби... а Хенри, милият, най-после прибира една купчина кинти за големите си усилия
