Останалото » Истории
|
Най-забавните ФК!Футболът не е само Юнайтед, Челси, Реал, Марек и от сорта! В тъмната му страна се крият далеч по-интересни отбори, пълни с измамници, расисти, комунисти, къркачи, евреи и обикновени педали!
 8 снимки 
|
С най-колоритния президент
АлавесАко Дмитрий Питерман си беше останал в родната Одеса, нямаше как да се отличи – там и без това е пълно с особняци, остроумни мизантропи и егоцентрици. За щастие обаче лудият Питерман, пред когото Ивайло Дражев си е направо тежък, сериозен президент, реши да се премести в Испания, и така светът на футбола с удивление разбра за него. Първия клуб, който взе, беше Расинг Сантандер. Без да разбира и капчица от футбол, Питерман моментално се самоназначи за старши треньор на отбора – за да можел “да гледа мачовете от резервната скамейка”! И когато испанската федерация му намекна, а после и натвърди, че не може да бъде треньор без необходимия лиценз, той без забавяне я прати на майка му на бикобореца в гъза, и то пред в. “Ас”. След като му забраниха да е треньор, той не се отказа – напротив, извади си прес-акредитация на фотограф, и почна да търчи около терена, овесил на врата фотоапарат, и да крещи указания към играчите си. И това, забележи, беше само началото. През 2004, три години след като изгубиха оня финал за УЕФА с Ливърпул, Питерман придоби контролния пакет акции в Алавес срещу едва 500 000 евро, и точно там даде пълна газ на таланта си на циркаджия. Първата знаменита акция беше когато се снима дибидюс гол за испанското списание “Интервю” – като обясни, че по този начин “размеквал” всички ония путки от противниковите отбори и те нямали шанс срещу Алавес. По-късно, след загуба от Реал Мадрид, нарече Роналдо и Роберто Карлос “подмокрени девойки” (така и не се разбра защо точно тях двамата), но не спря дотам; на другия ден поиска резултатът да се анулира и мачът да се преиграе, а след като федерацията му се изсмя, заяви, че “по време на срещата с фланелката на Роналдо тичаше някаква дебела свиня”. Целия по-минал сезон веселият Дима не спря да прави зулуми – сменяше треньорите, заяждаше се с конкурентите, заяви, че Алавес щели да се борят за титлата, моля ти се, а в края на 2005-а направи наистина най-изумителното нещо на света – взе... Благо Георгиев. (За когото впрочем Славия май още не могат да си вземат парите, и питай ни как се взимат пари от испанския Дражев.) За нещастие, откакто Алавес изпадна по-миналия сезон, за Питерман не се чува толкова, колкото ни се иска
Най-расисткият
ФейенордРотердамският Фейенорд, макар да не е печелил титлата от 1999-а насам, като цяло си остава един от четирите най-силни тима в Холандия. Скандалната слава на ултрасите му обаче си расте, с трофеи или без. Ето за какво става дума: Ротердам, не знаем дали знаеш, е най-голямото пристанище в света. Съответно голяма част от феновете или са докери, или синове на докери, или трети братовчеди на докери, въобще – здрава работническа класа. И като всяка здрава работническа класа, целта им в живота, освен Фейенорд евентуално да мачка, е да се нацапат с водка до лангерхансовите острови и да избият нечии зъби. Е то всички ултраси са такива, ще кажеш ти. Да, но фейенордци са по-особен случай – защото те дори в очите на повечето ултраси по света минават за големи грубияни, т.е. голяма част от главорезите на други тимове, в и извън Холандия, говорят с уважение и лек уплах за способностите им. Другата важна разлика е, че докато на най-коравите и пияни в агитката на Милуол, примерно, им е все тая с кого ще се сбият, само да става веселба, то фейенордци имат точно определен враг, отделно от противниковата агитка – чернокожите. Никога не пропускат случай да посеят още малко или повече расова омраза. Точно те например измислиха забавната практика да се мятат банани и бананови кори по черен играч на съперника (впрочем понякога и по свои, Пиер ван Хойдонк даже по едно време искаше да се маха, докато им беше звездата, щото нещо го бяха нарочили). Самите футболисти на клуба, голяма част от които също произлизат от докерския “елит”, са откърмени със същото отношение, и една холандска агенция дори излезе с цяло изследване как те по-често и по-злобно ритат чернокожи съперници (особено обичат хора от Гана и Кот д’Ивоар, не знаем защо). Една от теориите защо толкова се мразят с Аякс впрочем е подобна – не толкова заради столица-провинция и т.н., а защото в Аякс открай време (според ротердамци) били толерирали печките. Уви, изродщината на фейенордските ултраси стигна до ужас – в битката с агитката на Аякс край Бевервайк през 1997 (виж само как го написахме, все едно Наполеон) утрепаха фен на противника, защото го заподозрели в “расова нечистота”. Оттогава насетне ги дебнат много строго, не само на тяхна почва, но и като пътуват с отбора, та затова напоследък не се чува много за тях. Но отвътре къкри малоумна, неистова омраза към всичко живо с малко или повече боя
Най-националисткият
Атлетик БилбаоВ Билбао им е през оная работа за глобализацията и тем подобни глупости – това е може би единственият клуб в Европа, или поне във висша лига, за който играят само “наши момчета”, т.е. баски. (Никакви чужденци, особено пък испанци – максимум да вземат някой френски баск, т.е. баск от другата страна на сегашната държавна граница.) Разбира се, тая супертвърда политика произлиза от другата политика, т.е. от мечтата на баските за независимост. Един от бившите им играчи, Хосе Антонио Агире, дори стана президент на “страната на баските” (така си я наричат, или Бискайа; официално не съществува). Уви, в последно време национализмът не им носи кой знае какво на терена. Ако преди години се случваше дори да се борят за титлата на Испания, в момента са суперзле, даже тоя сезон за малко да изпаднат. Трябва все пак да споменем и още нещо важно – баският шовинизъм е подплатен с една от най-добрите детско-юношески школи в Европа, в която, разбира се, ритат само малки баскчета. Така че Атлетик въобще не смятат да се отказват от ксенофобията: изследване от 2004 сред феновете им сочи, че те предпочитат отборът да изпадне в Сегунда, отколкото чужденец да облече червенобялата фланелка (не дай боже пък да е примерно андалусец). Билбао май останаха и единствения тим, категоричен по въпроса за спонсор върху въпросната фланелка
Най-грубиянският
УимбълдънУви, този Уимбълдън, за който ще стане дума тук, вече не съществува. (Добре де, съществува – като Милтън Кийнс Донс в Лига 2, който им се води правоприемник, но и като АФК Уимбълдън, които се смятат за “истинския отбор” и гордо почнаха от най-най долното ниво; сега са в първа дивизия на аматьорската Раймън Лийг.) Работата е там, че докато ги имаше, всички в Англия ги ненавиждаха, включително и кротките местни фенове на тениса. Запалянковци на други отбори вдигаха транспаранти с надписи като “Не на Уимбълдън във Висшата лига!” и подобни, и причината е много проста – любимият клуб на Мик Джагър се славеше с такава грозна игра, че даже привикналите на всичко (дори на Съндърланд) английски фенове си затваряха гнусливо очите. Разбира се, има нещо, с което Уимбълдън е още по-известен – и това е самият Вини Джоунс, техен дългогодишен защитник, който на терена беше точно толкова див, безкомпромисен и агресивен, колкото и в Две димящи дула по-късно. По време на кариерата си в клуба Вини спечели веднъж Купата на Англия (1988), веднъж нокаутира съдията, 12 пъти беше изгонен (в един от случаите – в третата секунда на мача, моментално след пускането на центъра) и веднъж гепи – и почти смачка – ташаците на Пол Гаскойн. Пробивът му в киното хич не е случаен – още през 1992 Джоунс участва в документален филм, в който надълго и нашироко разясняваше арсенала си от мръсни прийоми на терена. (Например как да травмираш психически съдията, или как да строшиш крака на съперник с грубо влизане, но без съдията да забележи.) Вярно, филмът не излезе на екран, но и до ден-днешен е хит в мрежата. Накратко: без Уимбълдън, които пропаднаха във финансовата бездна наскоро и се трансформираха в посредствените Ем Кей Донс, английският футбол е значително по-скучен. И леко по-красив, но какво от това
Най-комунистическият
ЛиворноАко смяташ, че през 2007 в комунистическия идеал могат да вярват само пълни дебили, то си напълно прав. А може и да не си – защото на света, и по-точно на западния италиански бряг, току под Пиза, съществуват 15 000 ултраса, които си вярват като стой, та гледай. (Да, публиката на Ливорно е приблизително толкова.) В тяхна защита трябва да се каже, че те не са някакви комуняги по призвание, а просто в Италия от край време е прието – и престижно – феновете на даден отбор да имат и ясна политическа позиция. Ето защо ливорнци са си избрали червената, а не кафявата чума – и през повечето време си седят кротко на трибуните, веят алени знамена и пеят италиански антифашистки песни. (А седят кротко, щото то от Ливорно на терена няма какво толкова да се види.) Разбира се, когато се случи да играят с римския Лацио, нещата се раздвижват – защото столичните “орли” минават пък за най-фашисткия възможен клуб на света, традиция, която тръгва още от факта, че сам Мусолини им е бил върл фен. Тези двубои не минават без яростни сбивания между двете агитки, с ножове, бутилки и всичко, и по правило ливорнци първо са малцинство, а второ – се озовават по болниците, но въпреки това не сменят политическото си верую. Рисуват по челата си червени петолъчки, стараят се да не плащат билети и да влизат гратис на стадиона, особено при гостуване (така искат да покажат презрението си към парите) и се шегуват с италианската федерация, като редовно пращат официални молби всеки играч на Ливорно да излиза на терена със собствена топка (защото, нали, при комунизма евентуално ще има футболни топки за всеки човек). Последното не е ташак, а уникален футболен факт, който можеш да разкажеш на всичките си друзя
Най-еврейският
Тотнъм ХотспърТе никога не са го крили, дори в официални програмки за мачове допреди години пишеше разни неща като че са горди да принадлежат към “тази малка, многострадална националност”. Публична тайна е, че част от парите за издръжката идват от лондонската еврейска общност, а шефът им си се казва най-гордо Даниел Леви. (Еврейското в Тотнъм се забелязва и във факта, че макар реално да имат, не обичат да дават много пари за селекция; или пък, като в случая с Бербо, се лакомят за колкото се може повече, и след това още малко, ако може, преди да го продадат.) Още примери: твърди се, че Сергей Ребров, който си е чист украински евреин, пренебрегнал други по-изгодни оферти, след като му намекнали, че в Тотнъм отива при “свои хора”; една от най-известните им фракции ултраси се казва “Yids” (“чифути”, тук не можем да не им признаем самоиронията), а на кутиите с пуканки на “Уайт Харт Лейн” допреди време пишеше “кашер”, когато там по еврейскому храната трябва да е “кашер”
Най-каръшкият
Байер ЛеверкузенСпоред нас фармацевтичният концерн Байер, спонсор на клуба, трябва да раздава безплатно валериан на всеки фен, защото такова невървене като при Леверкузен просто няма. (Тук дори не броим факта, че изгубиха Бербатов.) Отборът цели четири пъти свършва втори в Бундеслигата, губейки титлата буквално в последните минути на последния мач от последния кръг (единия път, ако не ни лъже паметта, падайки от... Унтерхахинг, просто няма такива юберхаховци). През 2000-та към това се прибави скандалът с треньора Кристоф Даум, който се оказа, че обичал да пошмръква, а през 2002-ра – финалът за Шампионската, когато цяло първо полувреме мачкаха Реал Мадрид, Бербатов изпусна едно-две суперположения, а геният Зидан накрая се измори да ги чака да вкарат и ги наказа с оня гол от странично воле. Преди три години пък мениджърът Райнер Калмунд каза, че здравето е по-важно и се оттегли, а скоро след това го олепиха с некви черни каси, подкупи на футболисти на противникови отбори и т.н. Така че неудачите продължават със страшна сила (единственият малък, светъл лъч напоследък е, че се отърваха от онова дърво Воронин)
Най-“различният”
Санкт ПаулиАма не във футболен, а в... сексуален смисъл. Работата е там, че хамбургският квартал Санкт Паули, освен че е на две крачки от знаменития Реепербан (т.е. раят на проститутките), е и нещо като център на немската сексуална контракултура. И не е чудно, че местният ФК се радва на подобна репутация. Президентът на клуба например – нежният Коми Литман – дълго време е играл в театъра на травеститите на Реепербан, освен това не крие нетрадиционната си ориентация и честичко се снима за съответните илюстровани списания по темата. Клубът пък не пропуска да се изкаже против нетърпимостта, била тя към гейовете, цветнокожите, фашизма, сексизма и т.н. Не му отстъпват и част от феновете, които се появяват на стадиона гримирани и с набучени щраусови пера по цветните си дрехи. Разбира се, самите футболисти на Санкт Паули не са педали или травестити (поне няма данни за това), но домакинските мачове така или иначе често напомнят гей-парад. (Сигурно е малко неловко да си играч на клуба, съгласи се.) Още нещо любопитно: таблото на стадиона не е електронно, а механично – т.е. имената и цифричките са с табели, и местните по някаква си причина – сигурно щото държат да са различни – много се гордеят с тоя иначе тъп факт
Най-“феминисткият”
Райо ВалеканоДа приучиш гаджето си да се интересува живо от футбол май не е толкова сложно, особено ако я насочиш към правилния отбор – в случая, мадридският Райо. Да почнем с това, че президент от вече 13-14 години насам е достопочтената Мария Тереса Риверо Санчес-Ромате, една от най-известните испански активистки на феминисткото движение. Тъкмо при този матриархат клубът се добра до най-сериозните си успехи, а именно, че няколко години поред игра в Ла Лига, дори стигна до четвъртфинал за УЕФА, при това – биейки иначе силните Локомотив Москва. Риверо не се свени да говори пред медиите неща, от които на истинския футболен фен му се изправят косите (стига да има) – примерно, че Райо за нея е като едно голямо семейство, а футболистите са сякаш нейни деца. Вследствие на всичко това клубът най-безсрамно проповядва уважение към жените, включително с официални изявления, а по трибуните на стадиона е прието да се държиш културно, да не псуваш и т.н. Тези правила се спазват дори от анархистката мадридска ска-група Ska-P, които иначе в клиповете изглеждат бая грубияни. Пича история, ама интересна
Най-ироничният
Черноморец ОдесаОдеса е град, всеизвестен с вековната си традиция по отношение на чувството за хумор (оттам произхождат впрочем и може би най-великите съветски хумористи – Илф и Петров). Две случки, до които се добрахме с помощта на руските си колеги: веднъж, вдъхновени от техничната игра на един от техните – чист украинец, феновете почват да скандират: “Паспорта! Проверете му паспорта! Той всъщност е бразилец!” Друг път техен защитник си вкарва красив автогол с глава, и когато журналисти го питат как стана така, той отговаря: “Ми не можах да се удържа, беше великолепно центриране”
