Останалото » Истории
|
Гън Сити!Пакистанското градче Дара Адам Кел е най-въоръженото в света – и най-големият производител на оръжие в Азия. Изисква се голяма смелост, за да се промъкнеш там и невероятен късмет, за да се измъкнеш невредим. За щастие Maxim разполага и с двете!
 9 снимки 
|
Моин Закариас е маниак на тема огнестрелно оръжие. Основната му цел в момента е да намери да купи пистолет Глок 18. Нищо че вече има два калашника и девет други пищова, включително Глок 17, 22 и 34, деветмилиметров Колт, Валтер ППК, Люгер и един автомат МР5, за черни дни. “Ако тук няма такъв, значи никъде няма”, разсъждава той на глас, докато гали револвер по гравираното дуло. “Впрочем викайте ми Зак”, обръща се към нас пакистанецът със силния си американски акцент. Зак е към 45-годишен. Заложил е на убийствено кичозна комбинация – зелено яке бомбър, златисти комбат-панталони и червени каубойски ботуши. Обляга се удобно на стената и пълни барабана на револвера с патрони. Веднъж седмично маниакът посещава Дара Адам Кел, където се чувства като у дома си.
“Това е най-якото място в Азия”, заявява Моин и стреля във въздуха
Дара Адам Кел е на 60 км южно от Пешавар, в центъра на автономния етнически район Пущун. Основните забележителности тук са 60 фабрики за оръжие, 300 по-малки работилници и 400 тематични “магазина”. В индустрията бачкат близо шест хиляди души, други десет хиляди зависят от производството и продажбата. В самото градче стотици магазини покрай главната (и на практика единствена) улица са пълни със специализирани артикули: американски М16-ки, митичните “Калашников”, немските щурмови G3 и италиански пушки-помпи. В зависимост от търсенето могат да изникнат и ракетни установки, базуки, малокалибрени оръдия и противопехотни мини. Дара е може би единственото място в света, което се издържа само от производство и търговия с оръжие.
Да се срещнеш с човек като Зак не е лесно, макар Дара да е пълна с откачалки като него. Още по-трудно е да се добереш до градчето – чужденци се допускат единствено с разрешение на независимата племенна управа. Такова обаче напоследък няма как да си осигуриш. “Много е опасно”, казва ни един чалмалия в местната служба, отговаряща за чужденците, “Ако ви хванем наоколо, ще ви вкараме в затвора. За ваша безопасност.” Представяме се за немски оръжейни фенове, които искат да посетят най-значимия производител на нелегални пушкала, но удряме на камък:
чуждите граждани са нежелани, откакто американците нахлуха в Афганистан
В техните очи всички американци сме потенциални агенти на ЦРУ, и като такива можем да бъдем отвлечени, убити или и двете.
Ето ни в Пешавар, току до границата с Афганистан. Тук е като в Дивия запад по филмите. Прашни улици, блокирани от магарешки каручки, таксиджии бясно надуват клаксоните, брадати молли (мюсюлмански свещеници) пият подсладен чай, а
по витрините на магазините висят Т-шърти с лика на Осама
Пешавар е пренаселена крепост на исляма с над милион обитатели, където жените притичват из улиците, покрити от глава до пети. Ние сме сред малцината туристи, дошли да видят прохода Кибер, вход към Афганистан и място с наистина вълнуваща гледка. Не е за вярване, но през 80-те Пешавар е арена на кипяща агентурна дейност на КГБ и ЦРУ. Тук са се разгръщали мощни конспирации и са играли куфарчета с пари, оказали голямо влияние върху развоя на войната на СССР в Афганистан. От Пешавар Щатите тогава снабдяват муджахидините с прочутите ракети “Стингър”, модерни оръжия и купища долари наводняват града и парите в крайна сметка са без значение, когато става въпрос за идеологически конфликт.
Според скорошно проучване над 2 млн. души в северо-западната провинция притежават законно оръжия
В добавка се смята, че над 10 млн. пакистанци разполагат с нелегално огнестрелно оръжие, четири до седем милиона от които – в региона Пущун, с население 14 млн. Ако извадим жените и децата от това число (макар че и на тях не им е чиста работата), излиза че всеки пущун къта малък арсенал в кирпичената си колиба.
“Хело, миста!”, прекъсва размислите ни гърчав и гърбав местен субект. Следи ни още отпреди да влезем във ведомството, което се занимава с натрапници като нас. “Америка?”, пита подозрително. “Найн, Джърмани”, отговаряме с “акцент”. “Ааа, приятели. Много хубаво. Чувам, че искате да отидете в Дара”, обяснява присъствието си той и ни замъква в някаква странична уличка. По стръмно стълбище се озоваваме в стая без прозорци, тъпкана със сувенирни кинжали, ръчно изработени пана и наргилета. Мъжът сочи килима и сядаме на пода. Хлапе ни поднася зелен чай в не особено чисти купички. Над главите ни висят тениски с изображения на бен Ладен. Човечецът измъква под една покривка буца хашиш с дебелината на палец и доволно тъпче лулата си. “Казвам се Джамал Хан. За 40 долара ще ви откарам в Дара”, оферира ни той, докато дърпа от незаконната субстанция. “Полицейският контрол е халтав, а и познавам няколко от постовите.” Съгласяваме се бързо – може би твърде бързо за местните вкусове.
На раздяла Джамал пъха в ръцете ни мазна като краве масло тухличка хаш
На другата сутрин изчезваме от Пешавар с малко субару. “Тая кола е назаем, в случай че ви отвлекат. Не ща да си рискувам моята за това”, усмихва се Джамал. “Наведете се и не гледайте много-много през прозорците. Ако ни спре полиция – да знаете, че отиваме в Карачи.” Навън така или иначе няма нищо интересно – само планински склонове и от време на време неколкометрови стени с бойници, които ограждат тухлени постройки с военен вид.
По тях четем пакистански графити – “Джихад срещу САЩ!”, “Убий неверниците!” и подобни
При един гол хълм, увенчан единствено с няколко чепати смокини, Джамал спира за почивка и отново вади хашиша. Докато тъпче лулата, решава да разкаже малко за себе си. Родом е от Кабул, но когато руснаците нахлуват в Афганистан, цялото му семейство се озовава в бежански лагер в Пешавар. “За жалост времената не са каквито бяха”, казва той. “Тогава беше много вълнуващо”. Например старият татко Хан научил Джамал как да пренася контрабандно ракетни установки и гранати. “Сега ме слушайте внимателно. Познавам тези в Дара още от малък: като кажат, че трябва да се махате, значи наистина трябва. Нали не искате физиономиите ви да цъфнат по CNN?” За да се уверим, че не се шегува, Хан добавя: “Ако ви утрепят, никой няма да плаче. Можете да подкупите полицаите и да се движите свободно – само това е начинът. Ама не се притеснявайте де, хората тук иначе са широко скроени.”
Местните имат свой морален кодекс – пущунвали, базиран на честта и гостоприемството
Ако го престъпиш, те чака вендета, която логично води до нова вендета и така до безкрай. Например ако селянинът Б обиди гост на селянина А, последният има правото (де факто задължението) да убие селянина Б. Родът на Б от своя страна търси отмъщение с убийството на член от семейството на А, след което топката отново е у тях. “Това е племенен район”, обяснява ни нашият спътник. “Имаме си традиции и закони. Който убива, ще го убият, който пали къща, ще гаси своята. Така е справедливо.” В течение на вековните вражди някои кланове почти са се изтребили до крак. Имат дори нещо като поговорка – “аз може да съм срещу брат си, брат ми и аз може да сме срещу братовчеда, но всички заедно сме против враговете”. Щатското и саудитското разузнаване много разчитали на пущунвали, когато въоръжавали пущуните за борба с комунистическия СССР. За нещастие същите тези бойци, живеещи от двете страни на афгано-пакистанската граница, воюват сега със старите си съюзници.
Дара Адам Кел изглежда досущ като всяко друго селце в Пакистан – редица от едно- и двуетажни кирпичени къщи от двете страни на чакълест път. Във всяка има дюкян.
На повечето витрини лъщят дебели кафяви калъпчета хашиш, само дванайсет долара килото
Оръжията също са навсякъде, предимно пистолети и пушки-помпи. Джамал ни залива със статистически данни: 18 000 парчета напускат Дара годишно, предимно за планинските села или за роднини в Афганистан. Американските служби имат всички основания да смятат, че регионът е убежище за шефове на Ал Кайда. Талибанските дружинки са свитнали някои от местните търговци на хашиш, взривили са видеотеките и са затворили девическите училища.
Да, освен оръжията и наркотиците, нещо друго също се набива на очи – никъде не се виждат жени. Джамал се разхилва: “Жени ли? Жените трябва да стоят вкъщи, къде ги търсиш на улицата.” Дори зрителният контакт с мъж се смята за престъпление, което се наказва с възпитателен пердах.
За изневяра наказанието е смърт
Дара е провинция – не като Пешавар или Исламабад, където жените дръзват да разговарят с мъже публично (леле!), а някои дори не носят бурка. Хан обяснява: “Мъж, който не бие жена си, тук наричаме евнух.” Последното обяснява напълно защо жените биват изолирани още от ранния си пубертет.
Докато размишляваме върху смисъла на живота без разголени мацки, човек в маслиненозелена униформа и с накривена барета спира субаруто. “Местната полиция, касадари”, шепнешком ни уведомява нашият човек. Униформеният никак не е доволен от присъствието на двама русоляви гяури в района му. Иска пропуските ни и въобще не е изненадан, че не разполагаме с такива. Нашите двайсет долара обаче го изненадват много приятно и оттук нататък всичко минава по мед и масло. “Викайте ми Камал”, усмихва се той, “макар че не се казвам така.”
Под негова защита спокойно прекосяваме пазара. Ненадейно някакъв местен изскача на улицата, опира на рамото си пушка и стреля два пъти във въздуха. Залягаме паникьосани, но никой освен нас не реагира –
пущуните обичат да гърмят в небето или по скалите, тестват оръжията
Изглежда и звучи като мини война. “В Дара ще попаднете на копия на най-доброто”, казва Камал и сочи калашника си. “Оригиналът струва 300 долара. Тук вървят за 30.”
В задните дворове на главната улица са разположени работилниците – прости дупки в скалите. Подовете им са осеяни с чаркове, виждат се нитове, пружини, спусъци и патрони. Отвътре се чува почукване, вой на шмиргели и скърцане. Побелял старец прокарва дланта си по цевта на Калашников, любимото оръжие на пущуните. И най-малката издатина би причинила експлозия на автомата, обяснява ни той. Представя се като Куасин и ни кани на чай. “Германци, нали така?”, пита на развален английски и изчезва някъде, за да се върне с автомат, който бута в ръцете ни. Хеклер унд Кох. Почти толкова добър, колкото Калашников. Камал присяда с нас на дървена пейка, кръстосва крака и си сипва чай. “Чух, че президентът Мушараф смята да обяви извън закона оръжията в Пущун, за да се справи с терористите и религиозните фанатици”, казва той и избухва в буен смях. “Терористи и екстремисти! Някъде да виждате терористи?! Ако някой се опита да ни вземе пушките, само ще си намери белята!” Работата е там, че
пущуните смятат носенето и използването на оръжия за част от културното си наследство
Тук те са символ на социален статус. Колкото повече оръжия притежава някой, толкова е по-важен. По-интелигентните местни шегобийци наричат това “културата Калашников”.
“Добре дошли в Гън Сити, градът на оръжието!”, крещи Моин Закариас откъм работилницата. Зад него петима мъже разпалено спорят със собственика. Решаваме, че присъстваме на начало на нова вендета, но Зак ни успокоява. “Просто поръчаха доста оръжие и сега спорят за отстъпката в цената.” После отново ни изкушава с чай. За него няма по-хубаво място на планетата от Дара, затова и всяка седмица изминава 170-те километра от Исламабад, за да поглези воина в себе си. “Щастлив съм, когато съм заобиколен от оръжия, а тук работят истински гении”, изпада във възторг маниакът. “Някои копия са толкова добри, че се различават от оригинала единствено по теглото.”
Той повдига недовършен М16. “Щатски боклук, дори в оригинал. АК-47 са къде-къде по-добри – не засичат, по-леки са и имат по-голям обсег. Ето, вижте! Можем да имитираме всяко оръжие в света. На практика са идентични, като изключим серийния номер. На местните им трябват пет дни за автоматично оръжие, седем за пистолет, и десет за модел, който не познават”, продължава с хвалебствията Зак. Очите му светват: “Качеството е посредствено, разбира се. Повечето оръжия не издържат даже стрелбата по сватби.” Това се дължи най-вече на недостига на фините инструменти, с които се пробиват и нарязват отвътре дулата. “Но затова пък репликите са пъти по-евтини”. Хората с пари и мерак като него могат да си купят от Дара и всякакви оригинали. Мъжете тук го поздравяват като свой. Той отива до доверения си търговец, прошепва му нещо и след минута е при нас с два АК-47. “Нови-новенички. Елате с мен”, направо заповядва Зак. Излизаме извън селото. Моин спира срещу голяма скала и ни връчва автоматите. “Нагласил съм ги на автоматична стрелба, така е по-забавно.” Тридесетте изстрела намаляват авоарите ни с близо двайсет евро. “Мога да ви донеса и базука – само петдесет долара!”. Любезно отказваме.
Мюезинът извива глас за обед, а Зак сяда върху канарата с калашник в скута и тъжно поглежда към небето. Трябва да се връща в Исламабад, а не е открил своя мечтан Глок 18. “Оръжията са моята любов. Галя ги, целувам ги и спя с тях. Оръжието е по-добро от която и да било жена, то винаги ти остава вярно.”
Зак е още ерген, за протокола
