Останалото » Истории
|
Долу властта!Очаровани от великолепните гръцки улични трошачи наскоро, преговорихме най-важното за анархизма – и ти го сервираме претоплено. Но все пак със стрък свеж Maxim-магданоз
 20 снимки 
|
Анархия” идва от гръцки и означава “безвластие”, а анархистите в чист вид се обявяват против всяка форма на власт и най-вече държавната. Не по-малко ги дразнят полицаите, медиите, църквата, едрият капитал, другите политико-философски течения и почти всичко на света. Така че би могъл да бъдеш извинен, ако сметнеш целокупния български народ за неосъзнато анархосборище, но по-долу ще разбереш защо това не е точно така.
Същността на анархизма е в мечтата за общество от свободни индивиди без държава
Тази цел съвпада при всички видове анархистични федерации, групи и обикновени шайки. Начините за постигането й обаче се равняват горе-долу на броя на тези структури – което обяснява и защо, уви, все още съществуват държави.
Предмет и задачи
Анархоидеи къкрели още в древен Китай, по-точно в учението на Лао Дзъ – цялата тази Поднебесна империя с купища неприятни жълти джуджета, огромен чиновнически апарат и яки данъци в един момент като че почнала леко да го дразни. После колегата Платон смятал безвластието за чист хаос и черна отрова за неговата мечтана държава на идеите. Аристотел пък пръв използва и самата дума (да, същият Аристотел, от Стагира (368-323 пр. Хр.), любимецът на Ники Кънчев (1960-); от последния наскоро разбрахме втрещени пред телевизора, че старият Ари бил писал за... Христос (ок. 4-2 пр. Хр. – ок. 31 сл. Хр.).
Всъщност първият, който цялостно систематизирал анархизма като философия, е Уилям Годуин (между другото баща на Мери Шели, авторката на Франкенщайн) в съчинението си от 1793 Изследване на политическата справедливост. Първият теоретик пък, който изрично се обявил за анархист, е Пиер-Жозеф Прудон, и както подобава на човек с подобна репутация, жестоко се изпокарал с Маркс почти веднага след запознанството им през 1847 (даже май го нарекъл “мръсен педал”). По това време анархизмът вече набира популярност и като всяко модно учение, се радва на все повече крила и подразделения със съответните им брадати идеолози.
“Светата троица” сред анархомислителите твори през 19-и в. и умува главно върху това как обществото и съставните му единици могат да въздействат по посока промени в държавата, която далеч не е по платоновски идеална. Става дума за Макс Щирнер, с истинско име Йохан Каспар Шмит, и доста по-известните Михаил Бакунин (вляво) и особено княз Пьотр Алексеевич Кропоткин, основоположници съответно на анархосиндикализма и анархокомунизма (не питай, много е сложно). Въпреки творческите си различия всички споменати са съгласни по няколко пункта: отделният човек и неговата свобода са алфата и омегата на анархистичния светоглед; хората трябва да са равнопоставени и над тях да не тегне принуда от какъвто и да било характер, а
вместо централизираните държавни институции би следвало да съществуват обединения от хоризонтален тип – “синдикати”, в които мнението на всеки да се зачита еднакво
Дотук звучи като някакъв хремав марксизъм, с тази разлика, че диктатурата на пролетариата и одържавяването на средствата за производство по никакъв начин не се връзват със стремежите на анархистите. Това е и причината Бакунин също зверски да оплюе другаря Карл, създавайки през 1868 в Женева Алианс на социалистическата демокрация в противовес на марксовия Първи интернационал. По-късно, през 1872, е изключен за тези своеволия от Интернационала, а враждата се задълбочава, избистряйки анархистичната доктрина. Тя е изложена сбито от Кропоткин на конгрес в Юра, Швейцария, през октомври 1879, и се състои в следното: на първо място, достигане по революционен път до анархически комунизъм, като се премине през колективна собственост, и на второ, премахване на държавата с всички нейни управленски форми и заместването й с обединения на производителите и потребителите, съществуващи на доброволен принцип.
И как ще се стигне дотам? Кропоткин има на ум едно-друго: пълно унищожение на съществуващите институции,
революционна “пропаганда чрез действие” и надигане на трудещите се маси (плюс останалото кухненско обзавеждане)
и излизане в нелегалност и жертване в някаква степен на индивидуалната свобода с цел по-добра организация на бунта – но само до победния край.
В края на 19-и и началото на миналия век анархизмът се намира в зенита си и заедно с вълна от атентати – като например срещу руския император Александър ІІ (1881), яхва работническите протести, модерни тогава.
Ако някога си се чудил защо тъкмо 1 май е гадният празник на “трудещите се”, виновна е масовата стачка в Щатите от 1886
Тя ескалира с прочутия инцидент на Хеймаркет Скуеър в Чикаго от 4 май същата година – четири дни след началото й. Неизвестен провокатор хвърля експлозив, с който убива няколко полицаи и ранява близо петдесет души – в отговор на разстрела на четирима работници по-рано. Въпреки че бомбаджията така и не е открит, осем анархиста са арестувани и изправени пред съд. Само един получава 15 години затвор, останалите са осъдени на смърт. Един от последните – Луис Линг, се самоубива в килията си, като сдъвква капсула динамит (!); присъдите на други двама са заменени с доживотен затвор, а на 11 ноември 1887 – “Черния петък”, са обесени останалите четирима – Аугуст Шпис, Адолф Фишер, Албърт Парсънс и Джордж Енгел. Луси Парсънс, съпругата на Албърт, заявява по този повод, че “гласът на динамита... е единственият глас, който тиранията е способна да разбере”. (Алфред Нобел не взема отношение.)
Вече се светна, че анархистите, прапрадеди на сегашните атински групировки, вземат курс към въоръжена борба.
Анархо-тероризмът достига своята кулминация в периода 1892-94
с нова вълна от атентати и терористични актове, при един от които е убит президентът на Френската република Мари-Франсоа Сади Карно – наръган с нож от някакъв италианец в Лион. Затвореният кръг “полицейски произвол-анархотерор-полицейско насилие” е прекъснат едва със създаването на по-масови обединения – например френската Обща конфедерация на труда от началото на 20-и в., които си протестират кротко срещу гадните империалисти и настъпващата Първа световна до самото й начало.
Новият век
Войната и особено пролетарската революция в Русия са може би най-славната епоха за тогавашното поколение “безвластници” (хвърли поглед на инфото за Нестор Махно); малко по-късно настъпва и ренесанс на терора, включително и в България –
анархистът Васил Икономов е едно от главните действащи лица в неуспешния атентат срещу цар Борис ІІІ в Арабаконак през 1925
а по-рано същата година насред София е убит проф. Никола Милев – виден историк и член на ВМОРО. През 20-те в България е горе-долу като днес – по улиците се стреля и дънят спорадични взривове, само дето няма нито една G-класа. За сметка на това има организирана работническа класа, чиито леви и ляво-радикални организации влизат в жестока борба за властта покрай деветоюнския преврат през 1923 (но го духат). Няколко години преди това е основана Федерацията на анархо-комунистите в България (ФАКБ), унищожена след деветосептемврийския комунистически преврат през 1944.
Идеите на Кропоткин намират най-пълно приложение в Кастилия и Арагон по време на Гражданската война в Испания (1936-39)
когато тамошните анархисти не само завладяват въпросните провинции, но и съвсем сериозно колективизират земята, създавайки Съвети, независими от републиканското правителство – което не може да направи нищо по въпроса чак до края на войната.
Втората световна окончателно изтиква анархизма при отричаните и преследвани учения - по простата причина, че след нея на Изток господстват тоталитарни държави, а на Запад – едрата частна собственост: две неща, които са толкова несъвместими с анархическата мисъл, колкото ние с Шоуто на Азис.
От 1945 насетне безвластниците продължават по двата си пътя на действие: символни протести (които впрочем понякога хич не протичат мирно и тихо) и зверска революционна борба с всички средства, точно както учи ранният Кропоткин. Изцяло в съгласие с анархопоговорката “Няма значение как се самоопределяш, а как действаш”, “Фракция Червена Армия”(RAF), известна още като “Баадер-Майнхоф” (по името на двама от основателите си – Андреас Баадер и Улрике Майнхоф), въпреки гръмко налаганата комунистическа фразеология, е по същество една от най-опасните анархо-терористични групи в Европа в продължение на цели 28 години. (Дръпни си филма The Baader-Meinhof Complex, много е як.) Слабо известен факт обаче е, че немските им колеги RZ (Революционни ядра), оглавявани от Вилфрид Бьозе и Йоханес Вайнрих, всъщност ги превъзхождат по брой на жертвите.
Всички или почти всички ръководители на RAF, съкратено от Rote Armee Fraktion, не са случайни хора
Андреас, наричан “Красавеца”, е наследник на големия немски философ от ХІХ в. Франц фон Баадер, а Улрике Майнхоф е от рода на поета Йохан Хьолдерлин. Тежестта на фамилиите, както и материалната осигуреност не ги задоволяват, напротив – през 1968-а Улрике, в тогавашна Западна Германия, тъкмо се е развела със светския лъв Клаус Рьол и се събира с Баадер и неговата дружка Гудрун Енслин (която пък е потомка на самия Хегел, бахти умната кръв!), след като двамата са предизвикали пожар в супермаркет – като протест срещу войната във Виетнам. В съда ги защищава роднина на композитора Густав Малер – Хорст, който впоследствие също ще стане част от RAF.
Пръкват се “градските партизани”, на сметката на които до 1998 ще бъдат записани 31 банкови обира, 39 трупа, повече от 200 ранени и щети за половин милиард марки
в една предварително изгубена война срещу държавата, която обаче се точи цели три десетилетия. Първо през април 1970 Баадер и Гудрун бягат от затвора с помощта на Хорст Малер и Майнхоф, след което на 15 май показно обират от банка 200 000 марки – необходими за обучението в лагер за терористи в Йордания. Оттам нататък всичко е като в холивудски екшън, само дето е чиста европейска реалност – след завръщането си те формират група от трийсет души в Западен Берлин и се заемат с нови обири, за да осигурят средства за агитация, нелегален живот, оръжие и фалшиви документи. Фракцията действа с размах само на 22 септември 70-а ошушкват три банки наведнъж
а до края на годината извършват осем атентата – над магазини, военни обекти и полицейски участъци. Ето какво мисли впрочем за полицаите учтивата и мила майка на близначета Улрике Майнхоф: “Ченгетата са проблем и ние казваме, че те са свине, че човекът в униформа е мръсник и не е човек, затова трябва да му се противопоставим. Това значи, че не е нужно да водим разговори с него и изобщо е губене на време да се говори с тези хора – може само да се стреля.” При такива методически указания членовете на RAF гърмят на воля, подпомогнати и от т.нар. Социалистически колектив на пациентите (СКП) – чедо на психиатрите Урсула и Волфганг Хубер, които използват нетрадиционни методи за лечение като изучаване на устройството на бомбите и уроци по стрелба. Полицаите съвсем откровено наричат СКП “Бандата на лудите”.
През 1972 към RAF се присъединява още един родовит хахо – Ян Распе (вляво), потомък на Рудолф Ерих Распе, авторът на Барон Мюнхаузен. Това е годината на взривовете; само през май са извършени шест големи атентата, включително в щаба на американска база във Франкфурт на Майн. След масивна полицейска акция и обявени награди от по 10 000 марки за главата на всеки от лидерите, са спипани Распе, Улрике Майнхоф, Баадер и Гудрун Енслин. В хода на делото срещу тях
на 9 май 1976 Улрике се самоубива в килията си в затвора “Щамхайм” при доста съмнителни обстоятелства (т.е. май е самоубита)
а година по-късно, след като са осъдени до живот, Ян Распе и Андреас Баадер също се застрелват с тайно вкарани в затвора пистолети – или поне такава е официалната версия. Енслин е открита обесена в килията.
Преди това четиримата дават нови насоки на своите подчинени: да се атакуват силните на деня. Поредното поколение бойци – Бригите Монхаупт, Биргит Хогефелд и Волфганг Грамс, които като по чудо не са от известни фамилии, изпълняват чинно завета, в резултат на което през ноември 1974 е застрелян председателят на Върховния съд Гюнтер фон Дренкман и едва не умира съдията от Хамбург Герд Циглер. Това обаче е нищо в сравнение с
“Германската есен” от 1977,
при която загиват главният прокурор на ФРГ, шефът на Дрезднер банк Юрген Понто и председателят на Асоциацията на работодателите в Германия Ханс-Мартин Шлайер
Шлайер е отвлечен, за да послужи като заложник на RAF, с искане да бъдат освободени арестуваните водачи, но то не е изпълнено. Със същите искания при координирана операция с “евроколегите” палестинска група отвлича от Палма де Майорка самолет, пълен с немски граждани, обаче операцията се проваля.
През есента на 1977 RAF е разгромена – 2:0 за “свинете”
Освен няколко последни убийства в края на 80-те, не успява да направи други поразии (или подвизи, зависи от гледната точка). Въпреки това Баадер-Майнхоф се саморазпускат чак през 1998. Говори се, че техни ядра тлеят и дори действат и до ден-днешен.
Вероятно вземайки пример от тях, италианските Brigate Rosse (“Червените бригади”) отвличат на 16 март 1978 бившия премиер Алдо Моро, отново с искане за освобождаване на заловени другари. 55 дни по-късно той е открит мъртъв, натикан в багажника на автомобил – досущ като Ханс-Мартин Шлайер. (Днес периодът на терористични актове в Италия – 1969-1989 – е известен като “gli anni di piombo” – “годините на оловото”).
Докато в Европа “въоръжената борба” не води до нищо съществено (освен до смърт и лешоядски “култови” статии като тази в по-отворените списания), в Латинска Америка определено имат с какво да се похвалят, например
перуанските “Сендеро Луминосо” и “Тупак Амару”
(не са фенове на рапа, а на последния инкски принц, загинал от испанска ръка през 1572; покойният рапър се беше кръстил на него); в един от най-мизерните краища на Мексико – щата Чиапас, местната Сапатистка армия за национално освобождение (EZLN) от 1994 насам прави държавата смешна и организира истинска анархистка република на индианските селяни, превземайки столицата Сан Кристобал. Харизматичният суб-команданте Маркос (вдясно), който впрочем не е индианец, обяснява в редовни комюникета из пресата и интернет, че оглавява “социално движение”, което се бори срещу държавната власт, глобализацията, наркокартелите и чуждите капитали. Сапатистите не искат властта, а да защитават хората от нея – било с протестни маршове като един през 1997, било с малко по-крути мерки. Неслучайно
армията е кръстена на мексиканския Ботев и Левски – Емилиано Сапата, лидерът на южняците-анархисти по време на Мексиканската революция през 19-и в.
И неслучайно се наричат “армия” – за разлика от неколкостотинте (в най-добрите години) членове на RAF, към 2005 сапатистите разполагат с... 18 000 войници и три планински батареи, както и с широка международна подкрепа – тяхна почитателка е например Даниел Митеран, вдовицата на бившия френски президент, а Рейдж Агенст Дъ Машийн редовно се изживяват като говорители на движението по концертите си.
Команданте Маркос явно е прозрял, че в днешно време медиите не са чак такъв враг на анархизма, и ги използва умело за целите си почти непрекъснато – с ударение на интернет. Той дори издава с помощта на американска фондация книжка с приказки (!), за да обясни и на най-малките за какво се бори EZLN. На корицата е отпечатана негова снимка, макар и както винаги с маска тип “нинджа”, от която се подава неизменната му лула.
Интернет не само че не е противник на анархизма, в последно време тя е неговият най-голям развъдник – при това и в двата смисъла на понятието “анархия”. От дейността на колектива CrimethInc, който публикува книги, качва тематична музика и организира интернет кампании против глобализацията и представителните форми на демокрация, през свободните източници на данни като Wikipedia и Indymedia, та до хакерските атаки на прословутите Cult of the Dead Cow, в нета се вихри анархия, та се не трае.
На улицата е същото – помниш големите безредици във Франция от 2005-та, когато избраха Саркози, а гръцките бунтове вече ги споменахме. Но като изключим тези прояви, които всъщност печелят най-голяма (и мрачна) слава на анархизма, днешните му представители се задоволяват да протестират мирно при всеки удобен повод и да си мислят, че подриват системата, като например не дупчат билет в градския транспорт
