Останалото » Истории
|
Ще се лее алкохол!През 80-те Ман Юнайтед не печелеха титли, защото бяха твърде заети да... къркат! Шокиращата, накисната в бира и уиски история на Нормън Уайтсайд, Пол Макграт, Брайън Робсън и т.н. – едни от най-големите алкохолици във футбола. Наздраве от Maxim
 9 снимки 
|
Ирландският защитник на Ман Юнайтед Пол Макграт се цъкли в камерата и праща на зрителите въздушна целувка. Внезапно избухва в кикот, а после излайва някакво игриво “ауууу”. На нападателя Нормън Уайтсайд, седнал до него, това му се вижда толкова смешно, че започва да се хихика бурно. Годината е 1987-а, денят – петък, часът – шест вечерта, шоуто – Kick Off на Гранада ТВ (най-популярното футболно предаване в Англия през 80-те), а само ден преди мач за FA Къп с лондонския Кю Пи Ар
двете звезди от т.нар. “Вълшебен кръг” на Ман Юнайтед са напълно неадекватни
Толкова неадекватни, че по лицето на водещия Елтън Уелсби се чете уплах. Всичко е на живо – и доста мъчително за зрителите, които гледат и не вярват на очите си. Уайтсайд що-годе връзва една-две приказки, но Макграт е направо кьоркютук пиян. “Шибан позор”, казва новоназначеният треньор на отбора, шотландецът Алекс Фъргюсън.
Сутринта в понеделник Макграт и Уайтсайд се явяват пред мениджъра си за обяснение (и двамата не взимат участие в споменатия мач). Фърги, меко казано, е разочарован от ТВ-изявата. “Пол и Нормън не бяха изтрезнявали в продължение на десетина дни”, казва в наши дни треньорът в автобиографията на Макграт Back From The Brink (“Завръщане от ръба на пропастта”). “Сега, ми става малко смешно – защото тогава цяла седмица разни хора се обаждаха, за да ми кажат, че са ги видели пияни в този или онзи пъб из Манчестър.
“Почвали се още след тренировка, и не спирали, докато не се приберат по къщите си на четири крака”
Алкохолните геройства на Макграт и Уайтсайд не са изолирани прояви, а част от цяла “мокра” тенденция в Юнайтед по онова време. Когато Фъргюсън е назначен за треньор в края на 1986, отборът сякаш се разпада по шевовете. Пиенето и скатавките в тренировките водят до логичен резултат – през 80-те Юнайтед, похарчили доста пари за трансфери в преследване на първа титла от 1967-а, редят провал след провал. В крайна сметка взимат две FA купи, но според патриарсите на тима сър Мат Бъзби и Боби Чарлтън това е повече от недостатъчно. На всичкото отгоре, когато Фъргюсън пристига сутринта на първия си работен ден, заварва почти целия отбор... неизтрезнял от предната вечер! Вече бившият им треньор Рон Аткинсън ги бил поканил на “прощално парти” и всички къркали до светло, след което отишли направо на тренировка. Някъде тогава бъдещият сър Алекс произнася и една от най-паметните си ядосани реплики – “искам да менажирам футболен, а не пиянски клуб”.
В днешно време, когато всичко е протеинови шейкове, сложен (предполагаем) допинг, Шампионска лига и нечовешки високи очаквания към топ-отборите, е трудно да си представим, че един такъв впиянчен топ-отбор е бил в състояние да играе на каквото и да било равнище, дори в аматьорските лиги. Но ето че, противно на всякаква логика, червените дяволи си смърдели на алкохол дори на терена. Днес можем да кажем, че Ман Юнайтед 1981-1989 са били шампиони поне в една дисциплина – къркането. Направо световни шампиони.
Дебелия Рон пристига
Рон Аткинсън е назначен за треньор на тима през 1981, след като предния сезон извежда Уест Бромич до бронза в тогавашната Първа дивизия. Очакванията на червените фенове към него са огромни, особено след като успява да привлече от бившия си отбор нашумелите Брайън Робсън и Реми Моузес. Тогава Юнайтед за последно са ставали шампиони на Англия през 1967, а архиврагът Ливърпул ниже титла след титла, затова всички на Олд Трафърд са бая изнервени. (Както си забелязал, в последните 15-тина години ролите са разменени.) Рон, на когото лепват прякора “Биг” (Дебелия) по очевидни причини, има и биографията, и вида на победител. Пуши пури, носи постоянен тъмнокафяв загар, говори добре, държи се приветливо, въобще – харизматична, нетрадиционна личност. (Например някои от преговорите с агенти на футболисти провежда в солариума на стадиона, докато се пече.) За разлика от наследника си Фъргюсън, който винаги е държал да има абсолютен контрол и върху най-дребните неща, Аткинсън е с изумително лежерен подход; нерядко, особено през зимата, оставя играчите да си ритат и се прибира на топло в офиса си на стадиона, а когато журналисти го питат защо, Рон казва нещо в смисъл, че могат и сами, не са малки вече. И вярно, никак не са малки – към края на 1982 играчите, оставени почти без надзор, вече са свикнали да си пийват яката работа, особено Макграт, Уайтсайд, плеймейкърът Брайън Робсън и защитникът Кевин Моран (по-късно станал първият изгонен на финал за FA Къп в историята, при победата над Евертън с 1:0 през 1985). Очакванията на феновете за титла са толкова големи, че дълго време никой не осъзнава какво се случва; отборът дори получава прозвището “Вълшебният кръг” и всички си мислят, че точно тая селекция футболисти е направо магическа.
Режим в днешния смисъл на думата практически няма
Аткинсън леко дебилно настоява, че не го интересува какви ги вършат играчите в свободното си време, “стига да дават всичко от себе си на терена”. Тогава вече се играе в цикъла “сряда-събота”, но когато нямат мач в сряда, всеки вторник Робсън организира “вечерен тийм билдинг”, който не е нищо друго, освен 12-часов пиянски маратон. Почват се с бири в пъба “Бичата глава” в предградието Хейл и обикновно свършват в бара на хотел Фор Сийзънс на летището. Постепенно всяка вечер – и дори следобедите – стават “вторник вечер”, а в неделя направо почват от сутринта.
Бутилка след бутилка
Историите оттогава са много – и повечето, изглежда, не са преувеличени. Победата на финала за FA Къп над Брайтън е отпразнувана в лондонския клуб Трамп, където същата вечер пее Род Стюърт; по някое време пияните футболисти тикат под носа му фенерче, “за да му се видят хубаво бръчките”, а за капак двама от тях успяват да повърнат върху обувките на певеца. Малко след това целият отбор заминава на почивка на Карибите, където изльокват целия ром в Западното полукълбо. Уайтсайд си спомня в биографията си Determined (“Твърдо решен”), че в някакъв бар в Кингстън, Ямайка, едва не се заколва, след като нацелва с пияната си глава и троши стъклена врата. Инцидентите зачестяват. В Малага, Испания, Гордън Маккуийн и Макграт се сбиват не с кого да е, а с група американски морски пехотинци; Макграт се появява на тренировката на следващата сутрин с огромен лилав бушон.
“Основните в пиянската ни компания бяхме аз, Нормън, Гордън, Робо (Брайън Робсън) и Кевин (Моран)”, пише Макграт в биографията си. “Можехме да се наливаме часове наред, защото тогава носехме много на пиене”. Пиянската им слава в Англия расте, но пък всичко си има цена – освен слабите резултати, отборът вече като че е извън всякакъв контрол. Трябва все пак да отчетем, че футболът по онова време е доста по-особен. След 1985 английските отбори не могат да играят в Европа заради забраната след трагедията на “Хейзъл”; в сравнение с днес заплатите и трансферните суми са направо смехотворни; мачовете, излъчвани по телевизията, се броят на пръсти, а най-популярният спорт на малкия екран е снукърът. Но въпреки по-лежерната като цяло атмосфера, Юнайтед направо чупят всякакви рекорди по лек живот. В действителност Аткин-сън от време на време дори насърчава пиянството на играчите си, смятайки, че така разпускат по-качествено. Единственото, което им забранява, е да излизат да къркат с играчи от други отбори, и по-специално Ливърпул, два пъти еврошампиони през периода (1981 и 1984). “Специално забраних на Робо да излиза с Тери Макдърмът, въпреки че бяха приятели”, спомня си Рон. “Бях убеден, че Тери ще му повлияе много лошо, защото и той си пийваше доста”. Робсън обаче няма нужда от “лоши” влияния, защото си може и сам. “Като всеки истински пияч, бирата я нямах за нищо”, казва той. “За пиене брояхме само случаите, в които се наливахме с уиски или водка”. В крайна сметка се оказва, че Аткинсън така и не е разбрал за действителните размери на явлението. Към 1985 вече цяла Англия, очевидно без него, знае за какво става дума.
Вестник Мирър започва да нарича Уайтсайд и Макграт “The Booze Brothers”
(“алкохолните братя”; игра на думи с популярния филм от 80-те Блус Брадърс). И докато при Уайтсайд и Робсън все пак има някакъв самоконтрол (например не излизат пияни в официален мач, или поне не много), то Макграт въобще и не искал да изтрезнява. “Спомням си, че по едно време много заобичах бърбъна. Имаше период, в който всяка сутрин отивах на тренировка след половин шише.”
Фърги отвръща на удара
Към 1986 нещата вече съвсем отиват към провал. Пак Макграт: “Имаше един мач с Тотнъм, май за купата. Час-два преди това си викам, ще мушна една водчица, ама знаете как е – не може само с една. И от водка на водка, излязох на терена доста почерпен. Първото полувреме топката направо ми се виждаше двойна.” Най-смешното е, че към края Пол тъкмо си мисли как е успял да издържи 90 минути, когато Юнайтед получават решителна дузпа и, кой знае защо, му я дават да я бие, въпреки че го виждат в какво състояние е. “Не само не успях да преодолея вратаря Рей Клемънс, ами бих толкова слабо, че все едно защитник на Тотнъм му върна нежно топката”. На 4 ноември 1986 Саутхямптън отнася Ман Ю със срамното 4:1 и два дни по-късно Рон Аткинсън е уволнен. Средната посещаемост на Олд Трафърд е паднала до унизителните за такъв голям стадион 33 000 души; атмосферата е като в морга, а не като в “Театър на мечтите”. На всичкото отгоре след загубата от Саутхямптън Юнайтед се сриват до предпоследното място в класирането. Новият треньор Алекс Фъргюсън скоро се вижда в чудо – днес ти е трудно да си представиш, че някой играч може да му противоречи и да не го бръсне за слива, но в началото на 1987 положението е точно такова. Въпреки гневните му изблици, футболисти-те затъват все повече, особено Макграт. Стига се до унизителна ситуация, в която бъдещият сър заедно с помощника си Арчи Нокс обикалят вечер Манчестър да дебнат като пъдари играчите да не ходят по пъбовете. Пак да кажем – в сравнение с днес, когато наказват и глобяват за усмивка накриво, е чудно как ръководството на клуба не е взело никакви мерки да подкрепи Фъргюсън.
Картинката става все по-грозна. През октомври 1987 Пол Макграт се качва пиян зад волана и се забожда в градината на някаква къща. Фъргюсън няма особен избор – при положение, че не може да ги изгони, нито пък да им обърше по един зад врата, заковава Уайтсайд и Макграт на пейката, щото уж били “контузени”. А обществената тайна е, че двамата дори на резервната скамейка по време на мач са доста развеселени. Следва и случката, с която започнахме – Фърги с ужас вижда двете си звезди мъртвопияни пред очите на цялата нация. С това чашата прелива. Уайтсайд и Макграт са заковани твърди резерви, и през 1989 напускат. С изгонването на двамата сякаш партито свършва и “барът” на Юнайтед затваря. След още две-три куци години настъпва нова ера за червените дяволи – и Алекс Фъргюсън, наред с цяло поколение нови футболисти, които не докосват чашката, влиза в историята завинаги с изумителните успехи на Юнайтед
