Останалото » Истории
|
Спортна злоба!Докато се мъчиш със скучната олимпиада в Пекин, виж най-легендарните съперничества в историята на световния спорт! Замесени са най-великите на всички времена! Плюс едно-две гадни копеленца!
 17 снимки 
|
Майк Тайсън – Ивендър Холифийлд
Безспорно най-популярният боксов дуел напоследък. Основният виновник за тази популярност е откачалката Тайсън, който в изблик на ярост... отхапа парченце от ухото на съперника си и го изплю на ринга! Култовата случка се разигра в третия рунд на реванша, на 28 юни 1997. Мачът, естествено, е прекратен, а нагризаният Ивендър е обявен за победител. След съдийското решение част от публиката нахлува на ринга и прави голямо меле, приключило с няколко ранени. Два дни по-късно Майк се извинява публично и моли за прошка. Номерът обаче не минава и спортната комисия на щата Невада му отнема лиценза и налага мощна глоба от 3 млн. долара. Година по-късно членовете на комисията връщат лиценза на "Железния Майк" (с 4 срещу 1 гласа). Наскоро 45-годишният чичко Холифийлд призна, че треньорът на 41-годишния Тайсън му е предложил нов мач-реванш и намекна, че би приел подобно предизвикателство, стига парите да си струват. И наистина, въпреки сериозната му за спортист възраст, Ивендър не бива да бъде подценяван, за да не се повтори сценария от първия му мач с Тайсън от 9 ноември 1996. Тогава пред препълнена зала във Вегас Холифийлд изненадващо спечели с технически нокаут в 11-ия рунд срещу считания за абсолютен фаворит Майк, и по този начин му отне титлата в свръхтежка категория. Любопитна подробност: двамата трябваше да се срещнат в бой за титлата още през есента на 1991, но точно по това време Динозавъра трябваше да покибичи известно време в затвора заради изнасилването на Мис Черна Америка Дезрей Уошингтън
Бил Ръсел – Уилт Чембърлейн
Преди Уилт да нахлуе с гръм и трясък в НБА през 1959, Бил Ръсел определено скучае. До този момент той е успял да изведе своя Бостън Селтикс до две шампионски титли в първите си три сезона в лигата, без да срещне съпротивата на достоен съперник. Изведнъж обаче на игрището се появява 216-сантиметровия Чембърлейн, а с него и интригата в първенството. Талантливият младеж, освен че е висок и здрав, играе изключително елегантно и бележи както и откъдето си поиска. Първият сблъсък между неговите Филаделфия Уориърс (по-късно стават съответно Сан Франциско Уориърс и Голдън Стейт Уориърс) и Бостън е определен от местните медии като "Голямата битка". Днес Чембърлейн все още държи една камара впечатляващи рекорди – той е единственият със средна резултатност от повече от 50 точки на сезон, има записани над 100 точки в един мач, седем пъти е най-добър реализатор на лигата и съвсем заслужено е носител на четири награди MVP ("най-полезен играч"). И той като Бербатов обаче е попаднал в неподходящия отбор, и може да се похвали с едва две шампионски титли. А това си е направо нищо на фона на 11-те на Ръсел за 13-те му сезона с келтите. Самият Ръсел е избиран 5 пъти за най-полезен играч, така че е доста трудно да се каже кой е по-велик от двамата (иначе най-велик в баскета, то е ясно, си остава Джордън)
Мохамед Али – Джо Фрейзър
“Джо е толкова грозен, че трябва да дари лицето си на Американската агенция за защита на дивите животни”, не пропуска да се заяде Али на пресконференцията преди първия им сблъсък през 1971 в зала Медисън Скуеър Гардън. Интересът към мача е огромен – до този момент и двамата нямат загуба на профи-ринга (Али, още като Касиъс Клей, е замесен и в друг легендарен сблъсък – със Сани Листън през 60-те, но да не те разсейваме). След 15 рунда здрави тупаници, по-младият с две години Фрейзър (27) е обявен за победител по точки, а здравословното състояние на двамата боксьори е толкова тежко, че се налага да прекарат следващите няколко дни под лекарско наблюдение. През 1974 е следващият епичен двубой (отново в Ню Йорк), като този път Али успява да вземе реванш и да изравни. Така се стига до 1 октомври 1975, когато двамата колоси се изправят за трети пореден (и последен) път един срещу друг във филипинската столица Манила. Боят се превръща в истинско кърваво дерби и бива прекратен малко след началото на 15-ия рунд, когато треньорът на Фрейзър Еди Фъч хвърля белия пешкир. След време шампионът Али описва срещата като "мач близо до смъртта", а Фрейзър никога повече не проговаря на треньора си
Бьорн Борг – Джон Макенроу
Между 1978 и 1981 двамата най-големи в тениса се срещат точно 14 пъти – и всеки печели точно по седем победи. Съперничеството им обаче е забележително най-вече заради факта, че са тотални противоположности. Докато шведът е хубавец, възпитан и любимец на публиката, Макенроу е “лошото момче” – агресивен, една-две идеи по-темпераментен от необходимото и прекалено шумен. Негов патент, освен невероятните волета, са безкрайните пререкания със съдиите, псувните и бясното мятане на ракетата след някой несполучлив удар. Най-атрактивният мач помежду им е финалът на Уимбълдън 1980, когато младият американец (само на 21) спасява цели пет мачпойнта в тайбрека на четвъртия сет и остава в мача след 18:16 в своя полза. Бьорг все пак стига до петия си трофей на "свещената трева" след успех с 8:6 в петия сет. В следващите два сезона двамата се срещат в още три вълнуващи финала на турнири от Големия шлем. Въпреки голямото съперничество, след отказването на шведа Макенроу твърди, че тенисът вече няма да е толкова забавен
Грег Лемън – Бернар Ино
През 1985 Бернар Ино (на преден план на снимката) уверено върти педали към петата си победа в Тур дьо Франс. Французинът е подкрепян от 24-годишния си съотборник Грег Лемън, завършил трети в обиколката година по-рано. Ино натрупва солиден аванс в 14-ия етап, след което “катастрофира”. Лемън решава да се възползва от благоприятното развитие и се изстрелва напред, докато съотборникът му лежи с хематом на окото и счупен нос. Ръководителите на отбора обаче нареждат на американеца да не се напъва много-много. Година по-късно Лемън заявява в интервю, че шефовете му го излъгали за преднината му по време на планинския етап, заради което е изгубил седем важни минути, а с това и цялото състезание. Лемън обаче взима реванш още през следващата 1986-а (по-късно печели “Тур”-а още два пъти – през 1989-а и 1990-а), а враждата между двамата никога не умира
Боби Фишер – Борис Спаски
В началото на 70-те Студената война е в разгара си, а отношенията между двете суперсили САЩ и СССР са, меко казано, ледени. Върлият антикомунист Никсън е в Белия дом, Брежнев е в Кремъл, а надпреварата е на всички фронтове. В това число и на шахматната дъска. Съветското господство в най-древната игра (четири милиона в СССР срещу... 35 хил. шахматисти в САЩ) е изненадващо нарушено от гения Боби Фишер (вдясно на снимката). През 1972 29-годишният ексцентрик от Чикаго става първият състезател извън СССР, спечелил двубой за световната шахматна корона. “Мачът на века”, както е наречен тогава, е на път да не се състои, заради спор за мястото на провеждането му. Фишер предпочита Югославия, докато шампионът Спаски настоява за Исландия. После пък американецът заплашва да бойкотира, ако не увеличат сериозно наградния фонд, което води до безпрецедентните до момента 250 000 долара! В крайна сметка епичната битка се провежда в Рейкявик между юли и септември 1972. Фишер губи първите две партии, като във втората отказва да играе, излизайки с нови условия. Спаски не иска служебна победа и приема искането на съперника си да играят в някаква стая далеч от камерите, които притеснявали американеца. Фишер печели седем от оставащите 19 срещи, губи само една, а 11 завършват наравно. Двубоят завършва 12,5:8,5 точки в полза на ексцентричния американец и той най-неочаквано става 11-ият световен шампион. Това бързо го превръща в знаменитост и национален герой. Появява се на кориците на Лайф и Спортс Илъстрейтед, а само за няколко месеца броят на членовете в американската федерация по шахмат се удвоява. Вече бившият шампион Спаски обобщава след години: “Той направи шаха популярен за кратко време и ни превърна в богати хора”. Днес с право се смята, че Фишер е революционизирал шаха. В Русия пък преобладава мнението, че като гениалност на 64-те квадрата с Боби могат да се мерят единствено Алехин и Каспаров
Ален Прост – Айртон Сена
Двама от най-великите пилоти във Ф1 имат общо цели седем световни титли. Враждата им започва още през 1988, когато пилотите се събират в отбора на Макларън. На Ещорил Сена успява да вбеси Прост, след като го притиска до стената на първия завой и по този начин му пречи да излезе начело. Следващата година, преди Гран При на Сан Марино, двамата се споразумяват да не се атакуват на първия завой, но бразилецът нарушава обещанието си, с което чашата на търпението на Прост прелива и той още по средата на сезона обявява, че от догодина ще се състезава за Ферари. Сезонът обаче още не е приключил – непоносимостта им един към друг достига връхната си точка на Сузука, когато двата макларъна се сблъскват в един от шиканите. Прост се отървава невредим, а Сена излиза извън пистата. Бразилецът се връща на трасето по неправилен начин и дори печели състезанието, но е дисквалифициран заради забранената маневра. Година по-късно, отново в Япония, Сена си връща, като джасва ферарито на Прост със скорост 260 км/ч. Двамата отпадат, гениалният бразилец става световен шампион и година по-късно си признава, че нарочно е предизвикал катастрофата. През 1993 Прост подписва с Уилямс, най-добрият отбор по това време. В договора му има специална клауза, според която Сена не може да бъде привлечен в отбора през същия сезон. Клаузата обаче не важи за следващата година и Уилямс веднага подписват със Сена преди сезон 1994. Прост предпочита да се откаже от спорта, пред това да бъде в един отбор със стария си враг. На 1 май 1994 обаче Сена за съжаление загива, разбивайки се в предпазната стена на завоя Тамбурело на пистата Имола в Сан Марино, а французинът е един от хората, които носят ковчега на погребението му. След смъртта на вечния си съперник Ален Прост каза развълнувано в едно интервю, че част от него също е умряла
Георги Аспарухов – Петър Жеков
Въпреки че се състезават за вечните врагове Левски и ЦСКА, съперничеството между двамата легендарни голмайстори остава само на терена (въпрос на възпитание, евала). Всъщност Гунди и Жеков нямат много мачове един срещу друг с червения и синия екип – по простата причина, че Жеков преминава в ЦСКА чак през 1968 (преди това играе за Химик Димитровград и Берое), а само три години по-късно Гунди загива. Първото "вечно" дерби между двамата обаче е от тези, за които се говори и до днес. Жеков вкарва първия гол в мача на 17 ноември 1968, но Гунди бележи хеттрик и повежда Левски към паметната победа със 7:2. Двамата фамозни голмайстори са съперници за място в националния отбор през 60-те, но вместо да оформят смъртоносен дует, който да ебе майката на всички съперници на световното в Англия през 66-та, получаваме три кофти загуби от Бразилия, Унгария и Португалия (единственият ни гол, срещу Унгария, е на Гунди). Иначе сухата статистика сочи, че Жеков е “по-голям” голмайстор: в "А" група има 253 гола в 333 мача (по 0,61 на мач) срещу 150 гола в 245 мача за Аспарухов (0,57 на мач); в националния отбор – 25 гола в 44 мача за Жеката срещу 19 гола в 50 мача за Гунди. Жеков е 6 пъти голмайстор на първенството, а Аспарухов – веднъж. Нападателят на ЦСКА има в колекцията си и "Златна обувка" за голмайстор на Европа през 1969. Гунди обаче може да се похвали с две много важни признания (които, за съжаление, не успява да доживее) – през 1999 е определен за футболист №1 на България за 20-и век, и в същото време е най-високо класираният българин в класацията на Международната федерация по футболна история и статистика (IFFHS) за "Футболист на века" – 40-то място с 27 точки (Стоичков дели 62-ро място с 15 точки, не че нещо)
Диего Марадона – Пеле
Съперничеството между Марадона и Едсон Арантес до Насименто всъщност не е на терена – двамата никога не са се срещали в официален мач. Спорът е за това кой е по-велик, и по-точно – кой е най-великият в историята на футбола. Всичко започва през 2000-та, когато ФИФА решава да проведе онлайн допитване до феновете за това кой е футболист номер едно на 20-и век. 53,6 процента от запалянковците посочват Марадона. Резултатите не са толкова изненадващи, ако се вземе предвид факта, че с интернет боравят предимно по-млади хора, които едва ли помнят финтовете на Пеле. От ФИФА пробват да оправят кашата, която сами забъркват, като наемат екип от футболни експерти и искат от тях да определят футболиста на столетието. Сега пък се оказва, че това е Пеле! Кибритлията Марадона не се кефи на този обрат и обявява, че няма да дойде на церемонията по награждаването, ако Пеле е на първо място. Следват словесни престрелки между аржентинските и бразилските медии и соломоновско решение от страна на футболните шефове да връчат награди и на двамата – на Марадона като номер едно във вота на феновете, а на Пеле – за "Играч на века" според футболните специалисти. На церемонията Марадона взе приза си, но не дочака награждаването на бразилеца и си тръгна по-рано, а при скорошното си посещение в Англия заяви: "Пеле е враг номер едно!"
Нанси Керигън – Тоня Хардинг
Битката между двете за националната титла на Щатите по фигурно пързаляне през 1994 се пренася и извън леда. Хардинг (вляво), с помощта на бившия си съпруг Джеф Гилули, наема човек, който на 6 януари 1994 в Детройт напада нейната основна съперничка след края на тренировката й. Неизвестният извършител си свършва добре работата – след покушението Керигън е с натрошено коляно и не може да участва в шампионата. Хардинг печели титлата, но скандалната афера е разкрита и от американския олимпийски комитет започват процедура по изваждането й от състава за олимпиадата в Лилехамер същата година. Наглата фигуристка успешно обжалва в съда, вследствие на което получава право да участва на игрите. Там справедливостта все пак тържестува – Хардинг завършва осма, а възстановилата се от контузията Керигън заслужено получава сребърен медал. На 1 февруари 1994 Джеф Гилули дава показания срещу бившата си жена срещу оправдателна присъда. Хардинг е осъдена на три години условно, 500 часа общественополезен труд и 160 000 долара глоба, но поне (също като един популярен българо-руски фигурист) отървава затвора. На 30 юни 1994, след като провежда собствено разследване, Американската асоциация по фигурно пързаляне отменя националната титла на Хардинг и й забранява да се състезава до живот, твърдейки, че тя предварително е знаела за подготвяното над Кериган нападение
Пийт Сампрас – Андре Агаси
Първият им двубой е финал на Ю Ес Оупън през 1990. Сампрас отстранява последователно ветераните Иван Лендъл и Джон Макенроу, за да стигне до финала, на който Агаси е считан за абсолютен фаворит, тъй като е в топ 3 на света, а и е спечелил последния мач между двамата с категоричното 6:1, 6:1. Сампрас обаче взима реванш и печели първата си от общо 14 рекордни титли от Големия шлем (Агаси има 8). Всъщност съперничеството един вид започва още през 1979, когато талантите се срещат в детски турнир в Калифорния. Кулминацията на спора е през 1995, когато на няколко пъти си разменят лидерството в световната ранглиста и се срещат 4 пъти на финал, за да се стигне до мача за титлата на Ю Ес Оупън, който е най-гледаният в историята на американската телевизия (Сампрас бие). Следващият път, в който се изправят един срещу друг на финал на турнир от "Големия шлем", е през 1999 на Уимбълдън, когато Сладкия Пийт ("Sweet Pete") пак вдига трофея. На следващата година Агаси излиза победител в петсетов полуфинален трилър от Острейлиън Оупън. Вторият им най-гледан мач е финалът в Ню Йорк през 2000-та. Сампрас отново бие и приключва по триумфален начин бляскавата си кариера. Година по-рано, отново в Ню Йорк, двамата правят знаменит четвъртфинал, в който не се стига до нито един пробив на сервиса на съперника (Сампрас печели и тук с 6-7, 7-6, 7-6, 7-6). Агаси продължи да играе до 2006, като последния му турнир, разбира се, беше любимият Ю Ес Оупън (отпадна от германеца Бениамин Бекер)
Себастиън Коу – Стийв Овет
В началото на 80-те цяла Великобритания следи с притаен дъх вълнуващата битка между двама от най-добрите бегачи на средни разстояния – родните герои Себастиън (на преден план) и Стийв (зад него). Първата им среща е на европейското през 1978, когато Овет уверено се е устремил към златото на 800 м и дава най-доброто време в кариерата си до този момент, но на финалната права изненадващо е изпреварен от източногерманеца Олаф Бейер. Коу, който днес е барон Коу (вицепрезидент на ИААФ и председател на организационния комитет за олимпиадата в Лондон през 2012), завършва трети. В Москва през 1980 (американците не участват в знак на протест срещу съветската инвазия в Афганистан), Овет е едва шести по средата на бягането на 800 м, но успява да се изстреля напред до второто, а седемдесет метра преди финала изпреварва Коу и завършва на три метра пред него, печелейки златото. Тази дисциплина обаче е само загрявка за очакваното с огромен интерес бягане на 1500. Преди олимпиадата Овет записва нов световен рекорд на една миля – 3:48:8 мин., а две седмици по-късно Коу изравнява световния рекорд на 1500 м – 3:32:1 мин. Коу, който няма загуба от три години, печели 1500-те метра в Москва, като този път той се изстрелва от задна позиция, докато Овет остава трети. 1981-а е пикова в съперничеството между Коу и Овет. Двамата си разменят световния рекорд на една миля на три пъти в рамките само на десет дни. В следващите години Овет страда от серия тежки контузии, а при пристигането му на олимпиадата в Лос Анджелис 1984 (тогава пък на свой ред СССР бойкотира игрите), получава и сериозни проблеми с дишането. След финала на 800 м той дори колабира и прекарва две нощи в болница. За изненада на всички успява да се възстанови за финала на 1500 м, но обиколка преди края отново колабира и е изнесен с носилка от стадиона. Така Себастиън Коу без проблеми защитава титлата си в тази любима и на двамата атлети категория
Гари Каспаров – Анатолий Карпов
По-младият с 12 години Каспаров за пръв път предизвиква Карпов за световната титла през 1984. Играе се до шест победи. Двамата едва ли подозират, че това ще се превърне в най-дългия шахматен дуел в историята – и дори ще остане без победител! Карпов набързо повежда с 4:0, но Каспаров не се предава и прави 17 поредни ремита, преди да загуби 27-ата партия. Следват нови четири ремита, а в 32-ата Каспаров постига първата си победа срещу световния шампион. След 15 равенства броят на партиите достига внушителната бройка 46. Бит е предишният рекорд от 34 партии в мача между Капабланка и Алехин през 1927. Каспаров печели 47-ата и 48-ата партия и намалява на 3:5 предината на Карпов, който е на ръба на изтощението (изгубил е 10 килограма, представи си). Мачът остава без резултат, тъй като тогавашния президент на ФИДЕ Флоренсио Кампоманес решава да го прекрати заради рисковете за здравето на двамата шахматисти. Преиграването е на следващата година в Москва. Този път броят на партиите е фиксиран – 24. Каспаров печели световната титла на 22-годишна възраст, побеждавайки с 13:11 и бие рекорда на Михаил Тал, станал първенец на планетата на 23. Победата на Каспаров с черните в 16-ата партия е определена като един от шедьоврите в шахматната история. По правилата на ФИДЕ, загубилият двубоя за световната титла има право на реванш. Карпов обаче отново губи. Двамата се срещат общо пет пъти в дуел за световната титла. Каспаров записва 21 победи срещу 19 за Карпов, а 104 партии завършват наравно
Меджик Джонсън – Лари Бърд
Двубоите между двамата са олицетворение на сблъсъците между Бостън Селтикс и Лос Анджелис Лейкърс през 80-те в НБА, но противопоставянето им започва още в колежанските години. През 1979 Мичигън Стейт на Джонсън бие Индиана Стейт на Бърд във финала на NCAA и оттогава до края на кариерите си двамата остават върли съперници. От 1980 до 1988 отборите им в НБА – Лейкърс на Меджик и Селтикс на Бърд – печелят осем от деветте титли в периода. Кулминацията на сблъсъците е в средата на 80-те, когато Джонсън и Бърд се срещат помежду си три пъти във финали на лигата (1984, 1985, 1987). Съперничеството им олицетворява и други сблъсъци – между стилове (“Шоутайм” на езерняците срещу консервативната и праволинейна игра на келтите), между черен и бял и т.н. По-късно Джонсън успя някак да се справи с вируса на СПИН; Бърд пък признава, че първото нещо, което е гледал след всеки ден, в който е имало мачове, е колко точки е вкарал Меджик, всичко друго било без значение. Сблъсъкът между Бърд и Джонсън успява да съживи и позадрямалата НБА, която преди това регистрира почти цяло десетилетие на понижен интерес (след Чембърлейн-Ръсел) и ниски телевизионни рейтинги. Съперничеството им обаче си остава само в залата. По време на оттеглянето на Бърд през 1992 Джонсън казва, че двамата остават “приятели завинаги”
