Останалото » Истории
|
Под ножа!На колегата Ник от английския Maxim му писна да е дебел и реши да се подложи на козметична операция за изсмукване на тлъстините. Резултатът? Изродско Maxim-приключение, 2 литра отвратителна човешка мазньоч и страхотна лятна статия, от която да си повърнеш дванайсетопръстника!
 11 снимки 
|
Всичко почна, когато се наложи да се поинтересувам от козметичната хирургия за съвсем друга статия. Оказа се, че освен жените (най-популярната операция при тях, естествено, е уголемяването на гърдите – за последните две години в целия западен свят тези операции са скочили с респектиращите 150%), все по-голям брой мъже прибягват до този вид хирургия – а най-любими са им опъване на кожата на лицето, уголемяване на пениса и, номер едно, липосукцията – изскмукването на мазнини. Ето как, от чисто журналистическо любопитство (пък и си мислех, ”защо да не махна неприятното шкембенце по магически път, идва лято”), реших да се пробвам.
Първата ми консултация е леко странно, но и насърчително изживяване. Хирургът д-р Маурицио Вийл е зверски сериозен тип, и няма как – шеф е на лондонския Център за естетична хирургия. Кара ме да си съблека фланелката и замислено ме мушка лекичко с пръст в шкембето, което си нося още от студентските години; после пък почва да ми пощипва тлъстините. Усещането е някак отвратително интимно – не бих позволил даже на гаджето си да ме щипе така. “Хмм”, казва докторът. “Мисля, че имате перфектното тяло за козметична хирургия”. Поглеждам го, да не би нещо да ме ебава, но не – лицето си остава абсолютно сериозно. За да разсея странното усещане, поглеждам към стената – там виси голяма снимка на д-р Вийл и гола до кръста жена, с най-хубавите силиконови цици, които съм зървал.
“Мисля, че ще постигнем отличен резултат”, пояснява хирургът. “Млад сте, в сравнително добра форма, и процедурата е напълно подходяща за вас”. Процедурата се нарича “липоселекция” – последният хит в изсмукването. За разлика от традиционната липосукция, липоселекцията не вади цели парчета тлъстина, а първо чрез ултразвук втечнява тлъстото и после то излиза по-лесно. Нормалната тъкан остава невредима – просто разтварят мастните клетки и готово. Готово, готово – ще струва около 4000 паунда! Нищо де, Maxim плаща. Освен това си казвам (нали умирам за всякакви нововъведения и футуристични глупости), че ако нещо да се преебе, най-вероятно за сметка на това ще ми “поникнат” някакви суперсили, така че се навивам.
В деня на операцията седя в преддверието, нахлузил специална хартиена роба, а анестезиологът ме пита дали напоследък съм взимал наркотици или силни лекарства. “Не”, отговарям честно. “Сигурен ли си?”, настоява той и се оказва, че не настоява случайно – ако примерно си шмъркал кокаин малко преди операцията, упойката нещо се преебава, май не те лови и т.н. После Маурицио чертае с маркер по корема ми и подробно обяснява какво ще ми прави – пет разреза, един на пъпа, два “под колана” и два отстрани на паласките. “След това от раните може да тече течност и кръв до 24 часа, така че не се притеснявай. Сега те оставям да ти сложат упойката”.
Майчице мила. Оказва се, че упойката не е инжекция, а едно твърдо, възедро нещо с формата на женски тампон, пълно с лекарства, което се слага... анално! Уж дойдох да ми махат шкембето, а те искат да отнемат и девствеността ми! Получава се лек проблем – понеже не е свикнал да му пъхат каквото и да било, гъзът ми се противи и на няколко пъти изплюва обратно упойката, досущ като бебе, което не е гладно. Накрая все пак я поема и сядам, ама много внимателно, на един стол. Опипвам шкембето си и си мисля радостно, че сигурно го опипвам за последен път. Чувствам и лека вина, че съм такава мърда и не го махнах с фитнес, но скоро ми минава.
Вече лежа на операционната, “Billie Jean” се чува тихо от една уредбица в ъгъла, а фотографът Том ми вдига окуражително палци, едва сдържайки смеха си. (Последните няколко дни постоянно ми се обаждаше и ми викаше “как си бе, дебел”, мислейки си, че така ме успокоява.) Вече съм доста изплашен (последния път, когато ми правиха операция, беше на 5 годинки да ми вадят сливиците), затова измяуквам на анестезиолога “всичко ще бъде наред, нали”, а той кимва. След малко упойката явно почва да действа и вече не помня.
След, както ми се струва, две секунди (всъщност са минали два часа), се събуждам и ме изправят до седнало положение. Хирургът Маурицио никакъв го няма, само две сестри се мотаят в стаята, а торсът ми е пристегнат в нещо като корсет с телесен цвят. Дезориентиран съм, фъфля и всичко ми е малко като в мъгла. Том ми показва снимки от операцията, и коремът ми (каквото е останало от него) се преобръща. “Най-готино беше, като ти завряха тия две метални пръчки”, хили се той. “Викам си, браво, един редактор по-малко”.
След последен преглед, приятелката ми идва да ме вземе с такси. Чувствам как нещо се стича под превръзките по корема – остатъчна течност, кръв и втечнена мазнина. Докторът ме предупреди, обаче май тека повече, отколкото трябва – тъна в някаква розова гнас и едва успявам да я попия. Всеки път, когато таксито раздруса, от дупките излиза още повече течност. Домъквам се някак до къщи, постилам пешкири на кревата и лягам по гръб. Взимам предписаните антибиотици и решавам да си отспя. Къде ти – след пет минути пешкирите са като киснати в розовата гнас, та трябва да ги сменям. И така – цяла нощ. Придремвам общо 15-тина минути.
На сутринта установявам, че не само тека като продупчен водопровод, ами и най-простото движение е съпроводено с нечовешки болки. Трябва да нося корсета цяла седмица, а още сега не мога да го трая. Обаче не бива да го махам – той натиска изпразнената кожа към тялото, за да може тя да се “залепи” и да не увисне. Следобед отивам до болницата, за да ми го сменят с нов. Когато сестрата маха стария, поглеждам надолу, очаквайки да видя нещо ужасно – за моя изненада обаче коремът ми си изглежда гладък и доста по-прибран отпреди. Течовете са намалели значително и се чувствам по-добре – или поне не се чувствам сякаш съм се киснал в мазнината, в която арабите от дюнера пържат картофките. Все още боли, като се движа, но се търпи.
Прекарвам следващите няколко дни в леглото, като гледам да не ставам, защото усещането е сякаш нещо те дере жив откъм корема. След още няколко дни болката става по-различна – все едно са ме удряли с бухалки по торса. Тялото ми е покрито с най-разноцветни петна – ако липоселекцията е по-нежната процедура, не ми се мисли какво ли ти се случва след традиционната липосукция. Реално погледнато, не мога да ходя нормално – куцукам, и то не повече от няколко метра, защото болката става нетърпима. Чудя се как ли ще се справя другата седмица, когато с приятелката ми се местим в ново жилище. Плюя на предписанието на Маурицио да не вдигам нищо тежко и се опитвам лека-полека да си събирам багажа в кашони. Няколко дни по-късно, докато пъшкам край кашоните (“облечен” само в корсета и медицинска роба, грозна гледка), изведнъж усещам, че нещо долу не е в ред. Изпищявам от ужас – горната част на пениса ми се е подула до размера на топка за тенис! Насилвам се да разгледам – отдолу е син, почти черен, сякаш някой много дълго го е бил, и като цяло прилича на някакъв гротесков патладжан. Неголям патлаждан, но все пак патладжан.
С треперещи ръце набирам Маурицио. “Здравей”, казва той с характерния си балансиран тон. “Как е, добре ли си?” “Не”, хъхря, “имам много голям... как да кажа, личен проблем”. “Аха”, продължава Маурицио, “предполагам, че пенисът и тестисите ти са се подули и са посинели. Това е напълно нормално. Подуването и посиняването традиционно слизат надолу. След няколко дни ще се оправят. Случва се и при жените, да знаеш”. Опитвам се да си представя как изглежда една жена след такава операция и едва не повръщам.
Седмица по-късно, след като вече съм свикнал с новото усещане да пикая с абсолютно кръгъл патладжанообразен член, подутото почва да спада. Идва и денят, в който ми махат корсетчето – и трябва да ти кажа, че май никога не съм чувствал подобно облекчение. Голяма част от торса ми е безчувствена – оказва се, че и това е нормално, временно нервно нарушение заради операцията, което отшумява до два-три месеца. И един забавен ефект – всеки път, когато нося малко по-тесни дънки, горната им част се отпечатва дълбоко на корема ми и отпечатъкът си седи там няколко часа.
След два месеца ми разрешават да отида на фитнес и да се пробвам да махна и останалото от мазнинките. Изглеждам по-слаб и по-здрав отпреди, и всеки път, когато успявам да си обуя някои тесни панталони (немислими доскоро), ме обзема някаква момичешка радост. Маурицио твърди, че мога много по-лесно да стигна до видими плочки в сравнение с повечето мъже, тъй като мастните клетки в долната част на корема ми са отстранени завинаги. Във фитнеса един от треньорите ми казва, “няма нужда да сваляш, само да се постегнеш”, и еуфорията е като в детството, когато си получил някой мечтан подарък. Качвам се на пътечката; до мен тича дебел колега на моя възраст, пъхти и се мъчи, а шкембето му подскача много смешно. Поглеждам надолу към странно плоския си корем и си казвам, ебаси, струваше си
