Останалото » Истории
|
Война между курви!Лацио-Рома: зверският футболен сблъсък на Вечния град! Забрави за титли и евротурнири: феновете на бианкочелестите, които обитават Курва Норд на Олимпико, и джалоросите (Курва Суд) се вълнуват само от едно в тоя живот – кой ще надделее в Ил Дерби Капитале
 10 снимки 
|
“Милан-Интер си е направо едно нищо”, пали се Аурелио Капалди, известен футболен журналист в държавната телевизия РАИ, докато пийваме късо, студено кафе Боргети на Виа Фратина в центъра на столицата. “Римското дерби е най-надъханото в историята на италианския футбол”. “Ако не броим Олд Фърм (Рейнджърс-Селтик – б.р.), нищо не може да се сравни с дербито на Големия купол (демек катедралата Св. Петър – б.р.)”, добавя другият ни събеседник, легендата на Лацио Паоло ди Канио (легенда и като футболист, и като ултрас). И трябва да му се вярва, защото в кариерата си е играл в цели пет евродербита, от Рим през Милано та до Лондон. После казва замислено: “Феновете на Рома и Лацио се интересуват далеч повече от директния двубой, отколкото на кое място ще свършат в първенството”.
Капалди бърза да се съгласи: “В миланското точките имат далеч по-голямо значение – там най-често се борят за титлата. В Рим е различно. Столичните отбори общо са спечелили едва пет скудети в историята, така че тук единственият важен въпрос е кой ще бие в ил дерби капитале”.
Така е. Докато северното дерби често е пресметлив тактически спор, свързан с плановете за трофеи (да не забравяме и “съседите” Ювентус; дори не Милан-Интер, а Интер-Юве и до ден-днешен е известно като “ил дерби д’Италия”, заради факта, че тези два отбора имат най-много привърженици в цялата страна), в Рим от значение е единствено мачът Рома-Лацио.
“При нас времето обикновено е по-хубаво от Милано, пък и не сме толкова индустриален и бизнес-град като тях”, продължава Аурелио. “Т.е. римляните го даваме по-леко, не работим толкова, обикновено сме навън, в шумни компании, и имаме повече време да спорим на безкрайната тема футбол. Според мен Рим е най-футболният град; в Милано нещата са разводнени малко, там е пълно и с преселници от Южна Италия. И докато фенове на Милан и Интер в живота са си приятели, при нас това е абсурд. Или си от Лацио, или от Рома, и дума да не може да става да си неутрален. Ако дядо ти и баща ти са болни лациали, а ти решиш да си “вълк”, може да те изгонят от къщи. За нас, римляните, Лацио-Рома е един вид най-святото. Веднага след майката и папата. И след обедната почивка.” (смее се)
Пиша всичко това по Великден 2008 – преди последния засега мач (следващият е на 16 ноември). Градът е пълен с туристи, най-вече американци, които се мъкнат на тумби след екскурзоводите си, дивят се на Колизея и ренесансовото величие на Св. Петър и се надяват да зърнат папата по време на великденското му обръщение към Града и света. Аз пък се отправям заедно с хиляди фенове на северозапад, отвъд Тибър, където е кацнал Олимпико – стадионът, който двата клуба си делят. Лацио са в средата на класирането, Рома – втори, по петите на Интер; формално “домакини” са небесносините, но наоколо разправят, че поне 30 000 от очакваните 75 на трибуните ще са “лупи” (“вълци”), които по традиция заемат сектора зад южната врата. През новия век впрочем и двата клуба като цяло страдат от доста намалена посещаемост (в сравнение с 1996 средният брой фенове на мач на Рома е паднал от 58 на 40 000, а на Лацио – от 53 на 29 000). Според Капалди причините са две: появата на платената телевизия и зачестилите инциденти – те плашат по-улегналите фенове, особено бащите.
До началото остават по-малко от два часа. Попаднал съм в море от жълточервени “лупи”, с които пресичаме моста Дука д’Аоста над Тибър, извеждащ към стадиона. (Не знам доколко е вярно, но поне според проучване на РАИ Рома винаги бил тимът с повече поддръжници.) Феновете около мен виждат в далечината синьобял шал и почват да се нервират. Чудя се дали няма да ме сполети някой инцидент (аз съм торинец, фен съм на Торино и трябва да призная, че това ми е първото римско дерби, така че не знам какво да очаквам), но нещата си остават под контрол и “лупи”-те продължават чинно да крачат към стадиона. Някой подема песен, другите се включват и е много вълнуващо; макар да съм бил на множество наши дербита с Ювентус, екзалтацията тук ми се вижда по-мощна. В паркинга откъм наше дясно внезапно приближава автобусът на Лацио, сподирен от пет полицейски автомобила, и леко се напрягам
Оказва се обаче, че джалоросите са решили да го дават презрително – не го атакуват, а вместо това около 80 човека като един плювват гневно по посока на автобуса, сякаш са зърнали в съда изнасилвача на собствената си майка.
Привидно всичко е нормално, но аз някак си не мога да забравя, че историята на италианския футбол, освен с вълнения и наслади, е пълна и с насилие, дори пролята кръв. Вчера Кориере дело Спорт нарече предстоящото дерби “най-емоционалното”; защото миналия ноември 26-годишният диджей и фен на Лацио Габриеле Сандри беше застрелян от полицията при безредици на една тосканска бензиностанция след Лацио-Ювентус. Това е емблематичен случай, защото ще остане може би единственият, след който агитките на Рома и Лацио са били като един; докато цялата нация тъгуваше тихо, феновете и на двата отбора, наред и с други техни “колеги”, почти вдигнаха въстание срещу карабинерите. Защото ако ултрасите на Лацио и Рома мразят някого повече от онези в отсрещния сектор, това е полицията.
Така се стигна и до историческия миг, в който и най-крайните ултраси от двете страни обявиха един вид примирие
За да изкажат по този начин съболезнованията си на семейство Сандри. Преди самия мач се случва нещо трогателно – капитаните Франческо Тоти и Томазо Роки, заедно с лидерите на агитките, отиват пред сектора на Лацио, където ги посреща огромен рисуван плакат на Габриеле. Братът на трагично загиналия фен застава между двете звезди и всички се прегръщат, включително двамата тартори. Отношенията между играчите и ултрасите впрочем са доста особени, а в обществен смисъл агитките тук са може би най-влиятелните в света. Тоти, живото божество на всички “лупи”, не обръща внимание на медийното мрънкане и си се държи като един от ултрасите – ходи на сбирките им, на погребения и сватби на фенове на Рома; нещо подобно на ди Канио преди време. Сценката с капитаните и лидерите е сподирена от почетно мълчание; веднага след това феновете на Рома, в уникален знак на съпричастие, издигат едроизписани огромни плакати срещу иначе омразните си врагове от Курва (“сектор”) Норд:
“В светлосиньото небе свети една звезда. Сбогом, Габриеле”
“Габриеле, ти винаги ще си в нашите сърца”, “Габи е един от нас”. Хубав жест, но той едва ли ще оправи проблемите и напрежението между двете страни.
Небето впрочем е ставало тема и на вдъхновени задявки между двете “курви”. През 2000-та “вълците” издигнаха плакат в чест на своите, на който пишеше: “Погледнете нагоре – само небето е по-високо от вас!” Лацио моментално отвърнаха със свой: “Прави сте, то е светлосиньо”. Преди първия сигнал нещата се сгорещяват, избухват фойерверки и в двата сектора (в които феновете са натъпкани като сардели и отделени с дебели плексигласови стени; впрочем и в двете “курви” по закон има строго определен лимит колко хора могат да влязат – 24 600 за всеки, но обикновено не се спазва).
Билет за Норд или Суд струва едва към 30 евро
В другите сектори цените почват от 150, и въпреки това на 80-хилядния Олимпико на Рома-Лацио почти не можеш да видиш празна седалка. В ложите пък е като на коктейл след модно ревю – там са по-известните римски богаташи и звезди, които по традиция са от орлите (на Лацио се гледа като на “по-аристократичния” клуб, а и винаги по-близо до властта).
Сочиета Спортива (SS) Лацио е кръстен на областта, в която се намира Градът – древната Лациум
Основани са през 1900-ата от италиански офицер на име Луиджи Бигарели. Цветовете синьо и бяло по някаква причина се асоциират с тези на гръцкото знаме (Бигарели е служил там, но има и други версии). Отначало играят в по-богатите северни предградия като Париоли, близо до района, където са създадени – Рондинела. Фашисткият лидер Бенито Мусолини е техен бесен фен, даже води децата си на мачовете. Плановете за Олимпико са още на Дучето, въпреки че в крайна сметка е построен през 50-те заради Олимпийските игри 1960; след 1931 Лацио се местят на стадиона на Фашистката партия (ПНФ). На него се играе и финалът на световното 1934, където домакинът Италия бие Унгария и печели първата от четирите си световни титли. През 1934 обаче Лацио вече имат местен съперник.
Асочационе Спортива (AS) Рома е основан през 1927, като обединение на четири местни малки отбора – Алба, Фортитудо, Про Рома и Роман
Основна движеща сила е Итало Фоски – политик от фашистката партия на Дучето. Фоски натиска своя вожд да присъедини Лацио към Рома – за да се създаде един-единствен мощен римски отбор, който да се противопостави на вече наедрелите футболни гиганти от Севера. Въпреки че иска да “рекламира” пред народа Рим и чрез футбола – като център на новата, “обединена и разумна” Италия (стъпил върху патриотарските приказки за някогашната слава на Римската империя), Дучето е така болен на тема Лацио, че отхвърля идеята за обединение.
В началото Рома играят на стадиона Кампо Тестачо в южната част на града – работнически район, който и до ден-днешен горещо подкрепя жълточервените. Публиката така зверски вика за отбора, че до 1940-а, за 13 години от създаването си, Рома губят само... 26 домакински мача
Удар срещу небесносиния съперник е и фактът, че в отбора световен шампион 1934 има двама от Рома и нито един от Лацио. Когато Италия влиза във Втората световна, Кампо Тестачо е “отчужден” за строева подготовка на пехотата и Рома са принудени да се преместят на фашисткия стадион на Лацио. Там те печелят първото си скудето – в сезон 1941-42 (това е и първата титла въобще, отишла на юг от Болоня). През 1953 Олимпико е готов; двата отбора “прекосяват” веднъж завинаги р. Тибър и оттогава играят там. Нито един от двата и досега не е сред еврогигантите; Рома все пак печелят купата на УЕФА 1961 и купата на Италия 1964, докато
Лацио трябва да чакат чак до 1974, за да спечелят първо скудето
(с неоценимата британска помощ на Пино Уилсън, роден в Англия, и Джорджо Киналя, израсъл в Уелс). Разделението на феновете по римски райони отдавна се е размило, но все пак, по традиция, “лупи”-те са от по-централните и по-бедни части на града, докато феновете на Лацио са по-заможни и дясноцентристки настроени хора, които обитават северните по-богати предградия. Последното отчасти се променя през 70-те, когато се пръкват и първите ултраси на Лацио – те са от южни бедняшки райони като Куартичоло, където през 1968 се ражда Паоло ди Канио; получава се разделение сред публиката на бианкочелестите, видимо и до днес – крилото ултраси, естествено, са от работническата класа, докато по-голямата част от елита също подкрепя орлите.
“Аз съм обикновено момче и подобно на хиляди като мен, не можех да търпя, че Лацио се асоциира с богатите”, казва ди Канио
“Винаги съм обичал бедните, отхвърлените от обществото, затова според нас, истинските фенове на Лацио, орелът е техен символ, а не толкова на римските легиони – защото един ден той ще понесе всички онеправдани римляни на крилете си”.
Ди Канио неслучайно и досега е господ в “курва”-та на Лацио. Още докато е в юношеските състави на тима, той е член и на най-екстремната и фашистка фракция на синьобелите – Ирридучибили (“несъкратимите”). С подобни привърженици няма как да няма и инциденти. През 1979 ултрас на Лацио е убит по време на мач от бомбичка, хвърлена от фенове на Рома. След скандал през 1980 пък отборът, заедно с Милан, е пратен в Серие В – разследването доказва, че футболисти и на двата тима незаконно са залагали на собствени мачове.
Ултрасите на Рома също има с какво да се “похвалят”, но най-необяснимото е, че докато по начало Рома трябва да са по-ляво ориентирани, защото са работническа класа, заради ултра-групировки като Командо Ултрас Курва Суд и Бойс Рома те все повече “минават” вдясно, т.е. се фашизират.
Междувременно титлите и купите за Рим си остават мечта – най-вече заради господството на северните отбори. Все пак в началото на 80-те удря и най-великият час на Рома. През 1983 печелят второто си скудето, благодарение най-вече на нападателя Роберто Пруцо (три години поред голмайстор на Серие А), бразилския вълшебен халф Фалкао (най-ляво ориентираните “лупи” пеят “това е нашият председател Мао”, заради римата в имената), желязното ренде Пиетро Виерховод и гениалното крило Бруно Конти. Следващата година (след като отстраняват трудно нашия ЦСКА с две по 1:0 – б.р.), стигат до финала за КЕШ срещу Ливърпул, при това – на самия Олимпико! Всички очакват чудото да стане, обаче то не става. Рома губят финала с дузпи, при които вратарят Брус Гробелаар прави онези вече митични клоунски скокове по голлинията, за да разконцентрира съперника (имитирани от Йежи Дудек в Истанбул 2005). След мача между феновете на двата отбора се разиграват грозни сцени, дори има и стрелба – говори се, че
фенове на Лацио дали пистолети на ливърпулци, за да се “защищават”
За щастие, всичко минава без убити. През 1988 пък ди Канио вече е в мъжете на Лацио. Макар да не оставя кой знае каква чисто футболна следа с екипа на орлите (след това играе къде ли не – в Ювентус, Наполи, Милан, Селтик, Шефийлд Уензди, Уест Хям и Чарлтън), той все се разписва в римско дерби през 1989; това бетонира статута му на легенда в Курва Норд. Олимпико на свой ред е леко преустроен за световното 1990, но “фашисткият” централен вход с посвещенията от Мусолини още си е там.
През 90-те лека-полека почват да нахлуват големите пари. Рома печели купата на УЕФА 1991; Лацио е поет от финансиста Серджо Краньоти, който купува серия тогавашни звезди като Пол Гаскойн, Бепе Синьори, Ален Бокшич, Карл-Хайнц Ридле и Арон Винтер. С тяхна помощ през 90-те Лацио, който дълго време преди това си е бил посредствен тим, става един от Топ 5 в Италия. Като цяло, и двата отбора започват да харчат големи кинти, инвестирайки в международен състав и фен-стоки “имитирайки” големите английски клубове в наскоро създадената Премиър Лийг. Лацио усещат измеренията на новия си финансов успех едва след като назначават за треньор шведа Свен-Йоран Ериксон. Под негово ръководство през 1999 вдигат вече несъществуващата КНК, а година по-късно, при 100-годишния си юбилей, орлите стават за втори път шампиони на Италия (плюс дубъл с купата) – с играчи като Верон, Недвед, Михайлович, Неста, Диего Симеоне и Креспо (който им излиза 53,6 млн. евро, световен рекорд по това време). Окрилен от успеха, Краньоти продължава да харчи безумно и предимно кредити – купува Гайска Мендиета за 44 млн. евро, който обаче изиграва едва 20 мача за Лацио. (Общите изчисления сочат, че Краньоти е похарчил към 200 млн. евро за футболисти, включително Клаудио Лопес, Яп Стам и Кристиан Виери.) Типично по южняшки, финансовият балон на президента скоро се пука – Лацио не е в състояние да изплаща заплатите и звездите една по една напускат.
В крайна сметка Краньоти фалира и е подведен под отговорност за финансови измами
Новият президент на Лацио Клаудио Лотито наследява нечовешки бакии, но успява да сключи споразумение с правителството да разсрочи плащанията по задълженията на клуба, трупани в продължение на... 24 години. През 2001-а махалото се люшва и тя внезапно се превръща в годината на Рома. Под ръководството на Фабио Капело джалоросите печелят третото си скудето, почти две десетилетия след предишното – с помощта на вълшебника Батистута, бразилците Алдаир, Кафу, Емерсон, младите Тоти и Монтела.
Въпреки всичко обаче дон Фабио е мразен на Курва Суд
“Той предаде Рим”, твърдят ултрасите на Рома. “Каза, че никога няма да отиде в Юве, а ни излъга”.
Някъде по това време почват да се разгарят и сериозни скандали с крайнодесните фенове на Лацио. Един от плакатите им против Рома гласи: “Отбор от чернилки, сектор от евреи”. Друг: “Аушвиц е вашият дом”. Ситуацията е леко нелепа, защото на лациалите явно не им пука, че Рома никога не са имали еврейско ядро поддръжници – да не говорим, че самите най-крайни жълточервени също освиркват и обиждат чернокожите си играчи. Скандали имаше и около самото дерби. Един от мачовете през 2004 беше отложен – заради гръмналия (фалшив) слух, че карабинерите са убили невръстен фен.
През 2005-а пък се изигра може би най-срамното римско дерби
И двата отбора бяха застрашени от изпадане и по една точица от евентуален хикс ги устройваше. Дни преди това всички подозираха уговорка, и мачът наистина свърши наравно. Минути преди края и двете “курви” запяха “Прекратете мача!”, а на другия ден Гадзета дело Спорт в знак на журналистически протест отказа да даде традиционните си индивидуални оценки за представянето на всеки играч. Футболистите и на двата тима са изпратени с мощни освирквания – което пък вбеси ди Канио (вече на 36, но завърнал се в Лацио, макар и срещу нищожна заплата); легендата хвърли яростно фланелката в собствената си публика, за да им покажел, че е подгизнала от пот и че е играл честно.
Впрочем ди Канио винаги е бил скандален
Особено с онзи фашистки поздрав на мача с Ювентус през декември 2005, както и с изразеното мнение, че Мусолини “не бил разбран правилно” от италианския народ (култът му към Дучето е жигосан чрез буквите DVX на ръката).
През 2004-05 Рома смени цели петима треньори, за да се спре накрая на мълчаливия гологлав тосканец Лучано Спалети. Спалети се оказа чудесен – въпреки съществено орязания бюджет, той съгради около Тоти почти нов отбор и изправи Рома на крака. Трима от играчите му пък – Тоти, Перота и де Роси – станаха световни шампиони 2006 (докато приносът на небесносините бе едва 27 минути, изиграни от Масимо Одо на четвъртфинала с Украйна). При Лацио противоречията сякаш продължиха, но въпреки че бяха замесени в скандала с уредени мачове и отстранени от Купата на УЕФА, през 2007 успяха да свършат трети, току след врага-вицешампион.
Дербито започва, но играта в началото е леко скучна. По-интересното е, че няма полицаи – понеже тъкмо за този мач агитките и на двата отбора са обещали тържествено, че простотии няма да има. Клетвата им е приета съвсем насериозно – което показва какво огромно влияние имат ултрасите в Италия и колко голям е страхът от безредици. “Това не е нормално дерби”, мръщи се край мен Франческо, фен на Рома, заради братската прегръдка между Тоти и Роки, а разсъжденията му сякаш илюстрират безнадежността на борбата срещу хулиганството. “Ние трябва да се мразим, а не да се правим, че се уважаваме. Защото те (Лацио) не са истински римляни, това е паплач. Да си ебават майката и да се махат от Рим.” Направо да изтръпнеш
