Останалото » Истории
|
Голяма депресияMaxim-статия, която ти разказва всичко за най-страшната икономическа криза! Защото тя май има нещо кошмарно общо със сегашната! Чети и спестявай, щото наесен наистина ще си ебе майката
 2 снимки 
|
Оскъдното октомврийско слънце неохотно хвърля пестеливи лъчи върху шикозната раирана тъкан на шития по поръчка костюм на Джей Пи Морган-младши. Знаменитият милионер спира да си излъска обувките.
– Е, как е там, на борсата? – пита ваксаджията. – Как вървят въглищата? Как е памукът? Как са железниците? Решил съм да разкарам акциите на Дженеръл Илектрик и да си купя малко на Пулман. Какво ще кажете, дали няма да се прецакам?
Джей Пи не отговаря, замисля се за нещо си. А като се връща в офиса, дава разпореждане: “Продавайте всичко!” Само след седмица – в “черния четвъртък” на 29 октомври 1929 – пазарът рухва.
Тази прочута случка едва ли е реално обоснована. Дори затова, ако щеш, че Джей Пи Морган (както и Рокфелер, например) е бил от онези “милионери-спасители”, които едва ли не се опитват с телата си да запушат борсовата амбразура и в разгара на пазарния срив и заедно изкупуват на безценица безнадеждни акции. Но ползата от легендите не е в правдивостта, а в поуката. А в тази легенда поука – с лопата да я ринеш.
Как се стига до краха?
Ако си строил кула от карти за игра, знаеш какво е основното правило – да не кихаш. Икономиката, разбира се, не е куп картончета, но все пак има нещо общо. Този художествен образ, между другото, не сме го измислили ние – с изрази като “кула от карти” и “ефектът на доминото” си служат при описание на Голямата депресия мнозина икономисти (начело с Кейнс), които в хор отбелязват неизбежната верижна реакция в света на финансите. По тяхно мнение една-единствена неправилна крачка, предприета от богата страна, може да стане причина за катастрофа. И все пак икономиката, за щастие, не е чак толкова паянтова конструкция. Върху нея, общо взето, може и да се киха, да се плюе дори. Но се оказва, че точно в онзи момент кихавиците са доста силни и, по-важното, идват от различни страни.
Апчих №1
Това, разбира се, е уникалният закон на Смут-Холи за митническата тарифа, с който под мишница в Белия дом гордо влиза 31-ият президент на САЩ, републиканецът-консерватор Хърбърт Хувър. Преди изборите през 1928 Хувър се кълне пред електората, че ще поддържа родното производство. Особено фермерите. И автомобилостроителите. Че ще ги избави от конкуренцията на евтините стоки на ония клетници, европейците и мексиканците, които заливат пазарите! Американската домакиня патриотично ще вари супа от американски кокошки, в което ще бъде подпомогната от новите неимоверно високи мита за вносните стоки. Местните производители се разтапят от тези слънчеви перспективи и дават на добрия чичко президентски мандат. И Хувър честно изпълнява обещанието си – въпреки отчаяното писмо, подписано от 1028 изтъкнати американски икономисти, в което го умоляват да не прави така. Въпреки че лично автомобилното величие Хенри Форд си изпросва аудиенция при президента и го заклева да наложи вето на закона. Въпреки уведомлението от 70 страни по света, че в случай на въвеждане на подобни мита те ще предприемат аналогични мерки по отношение на американските стоки. И въпреки факта, че още година преди влизането на закона в сила цялата внос-износна система на САЩ започва да пука по шевовете и да пищи жаловито. Законът е приет и 20 хиляди вида стоки биват обложени с такива мита, че се оказва по-изгодно да ги хвърлиш в Атлантика, отколкото да се опитваш да ги продадеш в САЩ.
Какво се случва в резултат на новата митническа тарифа? Точно каквото трябва:
1. Фалират компаниите, които се занимават с внос – от дребните търговски пътници, каращи в куфари парфюми и копринени чорапи от Париж, до едрите вносители.
2. Образува се известен дефицит на суровини, които досега частично се внасят. Местните производители радостно вдигат цените, а в отговор индустриалците започват да съкращават производството, тъй като на места то започва да носи чувствителни загуби.
3. През 1929-а американският износ спада с 64 процента.
4. Цяла серия компании от Южна Америка, пострадали най-силно от новите мита, се разоряват, защото никой не купува тяхното кафе, нефт и царевица. Инвеститорите от САЩ, които по традиция влагат милиони долари в южноамериканските пазари, остават на хляб и боб и тръгват да се бесят.
След няколко години на фермера, изгонен от земята си за неплатена аренда и шляещ се по прашните пътища на Канзас, му остава едната утеха, че президентът не го е измамил. Впрочем на закона Смут-Холи е щяло да му е трудно самичък да прекърши гръбнака на американската икономика – пущината се оказва доста мощна. Но се намират и други фактори.
Апчих №2
Какво представлява през 1929 зеленият американски долар? Това е вид квитанция, която удостоверява, че притежаваш 1,2 г злато. Американската валута е вързана здраво със златните запаси на страната, затова всяка нова емисия – пускането на определено количество книжни пари – е крайно затруднена. Т.е. нови емисии се пускат обикновено в замяна на остарелите и повредени купюри, но паричният масив расте със смехотворно ниски темпове, особено в сравнение с ръста на промишлеността. А в този период индустриалният ръст е направо главозамайващ. Пазарът непрекъснато e атакуван от нови видове стоки, несъществували до този момент. Автомобили! Самолети! Радиоапарати! Прахосмукачки! Доходите на населението растат чувствително, пазарът на недвижими имоти ври и кипи. И целият този разкош трябва да се плаща със същите жалки и дребни пачки от времената, когато нямало какво друго да се продава освен пай с петмез и поцинковани чайници. Кешовата наличност катастрофално не достига. Не е странно, че част от парите минават към виртуално съществуване под формата на разписки, акции, облигации и други хартиени заместители. До някакъв момент това е нормално, но когато се оказва, че виртуалните пари многократно превъзхождат реалните (от четири до седем пъти, според различни експерти), започват проблемите. Намирането на едри суми става трудно за банките и финансовите компании. Доверието към облигациите, акциите и банковите сметки е доста разклатено. А Федералният резерв на САЩ, вместо спешно да пусне на пазара нови купюри, нервно се почесва зад ухото, оглеждайки скромния си златен запас, и съобщава, че “не е възможно, разберете, не е разрешено”. Когато към края на 20-те вече започва твърде силно да мирише на криза, все пак вдигат паричната маса с 12%, но това се оказва недостатъчно. Борсовият крах от 1929 до голяма степен е предизвикан от дефицита на финансови наличности и спада на доверието в банковата система. Но и това не е всичко.
Апчих №3
Да се върнем на Морган-младши и неговия забележителен ваксаджия. Може да се каже, че тази сцена е карикатура на борсовата треска от края на 20-те. Уви, в нея няма нищо карикатурно. В онези години в Америка всички играят на борсата – домакини и секретарки, портиери и художници, учители и дори безработни. Сутрин всички дружно сядат да пият кафе и да прегледат борсовите колонки по вестниците. Добре де, малко преувеличаваме: към края на 1929-а само 10% от американското население притежава акции в една или друга компания. И това е нечовешки много, но най-важното е, че акциите не толкова се притежават, колкото се въртят. Индустрията, както вече споменахме, се развива с невиждани темпове, и през последните десетилетия акциите носят такива доходи на вложителите, че търсенето непрекъснато расте.
Съгласи се, че направо си е обидно да гледаш как тоя капут, съседът, купува трета кола и кожено палто на жена си само защото през март се е сетил да вземе акции на Крайслер и през май да ги продаде с 25% печалба. Нямаш пари? Това да ти е проблемът! Всяка банка с удоволствие ти отпуска кредит със смешна лихва за покупка на акции. А и Федералният резерв съвсем навреме намалява лихвения процент за кредити до 3 на сто, което са си жълти центове.
Ето как американското население тегли кредити и купува акции като лудо, после продава акциите и купува други, а с печалбата си купува нов електрически чайник със свирка и примира от щастие.
Така се създава пирамида от класически тип, за която е добре известно, че съществува само дотогава, докато не дойде време да се срути върху главите на онези, които са я създали. Стойността на акциите на всяка компания вече надвишава реалната й стойност десетки пъти. Управителите на фирмите се хващат за главите, като разбират, че никога няма да им се удаде да реализират такава печалба, че поне малко от малко да съответстват на борсовата си стойност. Те се опитват максимално да разширяват производството, но все повече домакини се отправят към борсата и котировките растат като превтасало тесто.
По-умните се досещат, че това няма да продължи много, и чакат в стартова позиция, готови да продават. Всеки момент, всеки момент... Сега! На 24 октомври 1929 Моузес Аненбърг, собственик на брокерска къща, продава всичките си акции за един ден и закрива офиса. Той бил умен човек. Част от продадените му акции в този ден придобива Уолтър Аненбърг, 20-годишният му син. Той не бил умен човек, както и други милиони американци, които жадно разграбват пуснатите от Моузес акции. Но камъчето тръгва да се търкаля надолу и планините притихват в очакване на лавина. Пазарът полудява – ту пада, ту лети в облаците. Внимателните играчи изчакват, невнимателните се лашкат с приливите и отливите, като успяват да припечелят за някой и друг сладолед. И едните, и другите обаче получават оглушителен шамар на 29 октомври, когато акциите започват да се разпродават с огромни загуби. И в трескаво темпо. За една седмица борсова паника пазарът губи 30 млрд. долара. Това е повече от загубите на САЩ през Първата световна – и повече, отколкото би могла да понесе която и да е икономика.
Практически никой от теглилите кредит за покупка на акции не е в състояние да го върне. Банките спират плащанията. Потънали в сълзи домакини се каят пред съпрузите си, финансисти започват да се хвърлят от прозорците по целия Уолстрийт. Уолтър Аненбърг го спасява татко му Моузес, който му плаща дълга. А онези, които си нямат татко Моузес, го духат с проточена слюнка.
Апчих №4
В такъв момент едни енергични действия на правителството биха могли да позакърпят ситуацията. Например, то би могло да окаже подкрепа на най-едрите банки. Срочно да пусне нови парични наличности. Да отмени митата и да вдъхне живот на международната търговия. Бързо да създаде нови работни места, да осигури поръчки на едрите предприятия – да произвеждат каквото щат, ако ще и каишки за налъми, само да не гонят хората на улицата. Рязко да намали данъците, да замрази дълговете на фермерите. Да даде потребителски кредити на населението – нека купуват каквото щат; главното е да купуват, да осигуряват търсене.
Всички тези чудесни предложения, както и десетки други, кацват на бюрото на президента Хувър. Уви, президентът – син на квакерско семейство и автор на труда Американският индивидуализъм, е категоричен поддръжник на невмешателството на държавата в икономиката. Той е убеден, че свободният пазар може сам да се справи с всичките си проблеми, а ролята на държавата трябва да се сведе до тази на “нощен пазач”, който не управлява, а само следи да няма злоупотреби. Хувър винаги се изказва против това “да се хранят безделниците за сметка на честните труженици”, затова няма как да го кефи идеята за държавна поддръжка на нуждаещите се и опрощаване на дълговете им. Той, образно казано, си измива ръцете и сяда да се любува на величествения пожар, обхванал една велика нация.
Самият крах
Крайбрежна улица в Ню Йорк. Стотици все още прилично облечени хора джапат из водата и ловят плуващите пъпеши. Пъпеши има много, те блестят влажно, жълто и весело сред вълните. Уви, не стават за ядене. Сочната им плът е пропита с горчива морска вода – на шлепа, от който се сипят пъпешите, стоят работници и старателно дупчат всеки, преди да го хвърлят в океана. В реките тече мляко. Кафето се сипе на чували в асфалтовите бази и отива в пътната настилка. Из градовете щъкат мъже с бомбета и старателно закърпени сака; бузите им са хлътнали от глад, но те все още дават вид, че всичко им е “ол райт”. Хиляди фермери се разоряват всеки ден – никой не купува продукцията им, защото никой няма пари, а трябва да плащат аренда за земята. Банките не искат да им отнемат никому ненужните ферми, защото купувачи на земя пък съвсем липсват, но няма как – законът си е закон. Всекидневно се закриват предприятия, спират дори и едрите конвейерни производства, всеки четвърти американец става безработен. Производителите, които остават на пазара, се договарят помежду си вече за нищо на света да не свалят цените, за да не работят на откровена загуба. По-добре е новите дрехи да се горят, новите коли да отиват за претопяване, зърното да се заравя в земята, но да не се допуска спад на цените, защото той ще донесе окончателна гибел на цялата икономика.
Марксистите (както и днес – б.р.) злорадо дрънкат за “криза на свръхпроизводството”, “на ви сега капитализъм” и за “предлагане, надвишаващо търсенето”, правейки се, че не забелязват милионите хора, мечтаещи да станат истински потребители. Последните биха могли да опразнят до шушка претъпканите складове, но имат един мъничък проблем – нямат пари и нямат работа.
Най-трудно й е на средната класа, а най-“подготвен” за кризата се оказва пролетариатът, на който му е все едно дали ще товари въглища за 50 цента на ден или ще виси на опашка за безплатна чорбица. Сред двете хиляди души, умрели през 1933-а в Ню Йорк с официална диагноза “смърт от глад”, има всякакви – продавачи, търговци, дребни предприемачи, все хора, при които чувството за достойнство е попречило да протегнат ръка за подаяния. Из цялата страна никнат като гъби “градчета” от кашони, наречени на президента – “Хувървилс”, заселени със семейства, за които наемът или ипотеката вече се оказват непосилни. В моргите намират последно убежище наемодатели, които са се обесили, защото никой не наема квартирите им, а данъците ги притискат. Престъпността скача четворно, особено сред чернокожите, които са най-силно засегнати от кризата: те винаги са първи в списъка със съкращенията, особено в южните щати. От своя страна бялото население пък реагира на тълпите от черни бандити със засилване на расизма и случаите на линч.
Междувременно по света...
Последиците от американската криза са катастрофални – ако използваме един чудесен по-късен израз на Хелър, целият свят поема по лайняната река без гребла (“up shit creek without a paddle”). В страните, най-пострадали от световната икономическа криза, на власт идват тоталитарни фашизоидни режими. Португалия, Австрия, Гърция, Румъния, Япония, Бразилия, Аржентина и най-вече Германия, Италия, Испания – всички те избират пътя на стриктно регулиране на обществения живот от правителството, идеологията, фюрера. Празните стомаси и озлобените сърца лесно се поддават на агресията и националистическите глупости от трибуните (Атака нещо? – б.р.). На практика най-чудовищната последица от световната икономическа криза – Втората световна война – в един момент се оказва неизбежна.
Преди началото й обаче още една мощна световна държава прави своите изродски човешки жертвоприношения пред Голямата депресия. Макар и встрани от свободната капиталистическа икономика (а може би именно затова), СССР също търпи зверски икономически срив. Страната на съветите се нуждае от валута, а в условията на свиване на търсенето в световен мащаб единственото, с което може да се увеличи притокът на валута, е увеличението на доставките. Двете основни суровини на СССР за износ тогава са нефтът и пшеницата. И ако с нефта нещата вървят горе-долу гладко, то колхозите и едноличните производители трудно успяват да се справят с увеличените зърнени норми – “мерзавците саботират държавния план”! Налага се буквално насила да се изземва житото от селяните. Цели села са пратени в Сибир като “саботьори”, а за укривателите на зърно се предвиждат злостни изтезания и куршум. Седем милиона жители на Украйна, Казахстан, Поволжието и Урал умират от глад през 1932-1933. А ешелоните със зърно се точат към Европа... Само на Норвегия Съветският съюз от 1923 до 1939 доставя един милион тона ръж и пшеница.
Новият курс на Рузвелт
Към 1932 кризата окончателно прави американската икономика на дреб и, съвсем естествено, Републиканската партия се прощава с всякакви надежди, че следващият президент отново ще се пръкне из нейните редици. Някак съвсем естествено на власт идва кандидатът на демократите Франклин Делано Рузвелт. Полупарализираният рицар в инвалидна количка обещава, че ще се справи с кризата. Трябва да му признаем, че жестоко се старае да изпълни обещанието си, но според доста негови съвременници-икономисти първоначалните му мерки не само не противодействат на кризата, а я задълбочават. Икономиката вече сама започва да се справя с раните, които Рузвелт понякога лекува, а понякога само сипва сол в тях. През 1933-а, когато става президент, той обявява началото на Новия курс (т. нар. New Deal). И какво по-точно прави Рузвелт?
1. Девалвира долара. Смъква цената му до 0,8 г злато, което позволява на финансовия пазар да се излее прилично количество парична маса. За да увеличи златния резерв, Рузвелт нарежда на всички компании и частни лица да продадат златните си монети и слитъци на държавата по фиксирани (и не особено изгодни) цени. За онези, които се опитват да си кътат златото, се предвиждат до 10 години затвор. А за хитреците, които се опитват да леят от него свещници и да си дават вид, че това са просто произведения на изкуството, също се предвиждат глоби и затвор.
2. Затваря всички банки за една седмица, през която специални комисии проучват тяхната жизнеспособност. Част от тях са закрити, друга част минават под управление на държавата, трета част са признати за “healthy”. Естествено, успяват да оцелеят само едрите банки – дребосъците минават под ножа. Така Рузвелт устройва на финансовата система още един електрошоков сеанс и може да се спори доколко той е бил от полза за пациента.
3. Въвежда сериозни ограничения за банковата дейност. Например, лишава банките от правото да работят с ценни книжа. Това парализира и без друго хилавия пазар на частните книжа, но увеличава надеждността на банките.
4. Създава младежки работнически лагери. Всеки американец на възраст до 25 г. вече има възможност да иде да пресушава блата в Тенеси, да копае канавки в Луизиана или да се занимава с друга народополезна дейност по 18 часа на ден срещу безплатна храна и 5 долара месечна заплата. Още по 25 долара месечно се изпращат на родителите му (Рузвелт правилно смята, че като се види с много пари в ръцете, има опасност младежта да се отдаде на разврат и пиянство). Колкото и да са кошмарни условията за живот в тези лагери, през тях минават 4 млн. души – явно младите не са имали голям избор. За по-възрастното поколение Рузвелт създава организация за управление на обществените работни места, която също безспир проправя пътища и гради мостове къде ли не, плащайки на работниците жалки, но гарантирани сумички.
5. Забранява да се изселват длъжниците от жилищата им и да се гонят разорените фермери от земите им. С фермерите се сключват споразумения да им се изплащат малки суми в замяна на това да не обработват част от земята си. По тези договори фермерите преорават повторно посевите с памук и зърно, а специална комисия изкупува добитъка им на не особено високи цени и го унищожава, поддържайки по този начин стабилни цените на селскостопанската продукция.
6. Принуждава производителите да образуват картели, които спазват общи правила за заплащане на труда и за продължителност на работния ден, държат фиксирани цени и осигуряват единство и стабилност. Антимонополните закони на практика престават да действат; Рузвелт провокира корпорациите да създават монополи и да контролират своя сегмент от пазара така, че и пиле да не може да прехвръкне. Точно тази мярка се счита от съвременните икономисти за най-пагубна: като съкращава временно безработицата и фиксира цените, президентът надява на пазара юзда, която го лишава от свобода за маневри и развитие.
Към 1938 американската икономика все още е в положението на тежкоболен пациент: отсъства какъвто и да било ръст на обществения продукт, населението гладува умерено (поне не до смърт), а промишлеността демонстрира стабилност в изкуството да буксува на място. През 1939-а Голямата депресия приключва; започва Втората световна война. Войните знаят как да се справят с кризите, и то доста ефективно. Уви, това е един от случаите, в които лекарството е сто пъти по-лошо от самата болест.
Оттогава насам светът не се е сблъсквал с криза, която да наподобява Голямата депресия – въпреки мрачните прогнози за бъдещите година-три. Историята, колкото и да обожава да се повтаря, едва ли ще успее втори път да затъне в съвсем същото миризливо блато; но ти за всеки случай това лято не се дръж като щуреца, а като мравката
