Останалото » Истории
|
Стрелят по свободното слово!Самата истина! Леко откаченият US кореспондент на Maxim Джонатан Франклин отскочи до Колумбия, за да се срещне с производител на уникални противокуршумни дрехи, а после провери дали са качествени по най-“сигурния” начин – като поиска да го прострелят в гърдите с 38-калибров!
 9 снимки 
|
Мигел Кабайеро обича да стреля по свои служители. По всички свои служители, всяка година. С 38-калибров патлак, за да провери дали са отдадени от сърце на фирмата и качествената продукция. “При противокуршумните дрехи нямаш втори шанс”, казва добре облеченият колумбийски бизнесмен (ама наистина добре облечен – б.р.), който произвежда най-стилните противокуршумни костюми в света. Но не се ограничава с тях – линията му включва почти всякакъв вид дрехи, включително вратовръзки и дори... бельо.
Седим в остъкления му кабинет на втория етаж на халето във фабриката, а долу десетки работнички клюцат на машините си, шиейки модни дрехи все за ВИП-клиенти (включително президента-чешит на Венецуела, Уго Чавес). Костюмите, които излизат изпод ръцете им, изглеждат досущ като някой за над 3000 долара – я на Армани, я на Пол Смит. В тях обаче е вградена същинската продукция на Кабайеро – гъвкава, подобна на кевлар материя, тънка точно колкото някогашните флопи-дискети. Според гордия Мигел, тя е в състояние да спре дори куршум, изстрелян от упор, от съвсем близко разстояние.
Бизнесът на Кабайеро се ражда още през 80-те, когато заради всекидневните отвличания и дива престъпност хиляди обикновени колумбийци почват да носят противокуршумни жилетки, дори денем, като отиват на работа. Жилетките обаче били дебели, тежки, неудобни, издували горната дреха и въобще не били куул. Точно тук се намесва Мигел – тогава все още студент в колеж, който има чудна идея и е твърдо решен да революционизира индустрията с жилетки, подхождайки като дизайнер-модист. Може да се каже, че оттогава специалните му дрехи се превръщат в истинска легенда в цяла Латинска Америка, където високата престъпност си е налице и до днес.
Идеята е гениална, и като всяка гениална е и гениално проста – Кабайеро просто събира в едно стила на Армани и кевлара. Резултатът в наши дни е мултимилионен бизнес (напоследък, представи си, е включил и дамска колекция – има дори вечерни коктейлни рокли с вграден противокуршумен слой).
Мигел си пада малко и веселяк – почти като всеки, чието занимание има нещо общо със смъртта. Създал е мегапопулярния в латино-държавите. Клуб де Собревивиентес (Клубът на оцелелите) – в него членуват клиентите, по които наистина е стреляно, но са оцелели благодарение на противокуршумните му дрехи. Членската маса хич не е малка – става въпрос за десетки щастливци. Воден от почти безразсъдно любопитство, си задавам основния въпрос – как да съм напълно сигурен, че всичко това не е някаква колумбийска измама? Тези дрехи наистина ли предпазват?
Вече сме в тежко охранявания офис на Мигел в центъра на Богота. След известен размисъл го питам:
“А може ли и аз да облека твои дрехи и да стреляш в мен, както го правиш със служителите си?”
Вместо да ми отговори “ами хайде”, по лицето му пробягва сянка. “Ужас, това май не е на добре”, мисля си и се сещам колко безотговорна спрямо децата и приятелката ми е подобна идея.
“Окей”, казва след малко той. “Обаче трябва да подпишеш това”. Тика ми в ръцете декларация – на испански, естествено, и доколкото успявам да разбера, с нея декларирам, че каквото и да стане при “тест-експеримента”, отговорността е изцяло моя. Предполагам, че си е вързал гащите и е напълно истинска в законов смисъл, заверена където трябва и т.н.
Подписвам.
Междувременно Кабайеро ми споделя нещо интересно – че в последно време дрехите му не се радват на голям интерес в родната Колумбия. Въпреки стереотипите и евтините холивудски екшъни, Богота в момента е сред сигурните градове в Латинска Америка, поне в сравнение с ред други. Статистически, престъпността – и по-точно инцидентите с огнестрелно оръжие – във Вашингтон са далеч повече, отколкото в Богота.
Местните власти здравата се мъчат да почистят лайняния имидж на Колумбия и явно донякъде успяват.
Все повече туристически лайнери акостират в пристанището Картахена, а американските туристи годишно са нараснали с 45% в сравнение с 1998-а. Министерството на туризма пък наскоро излезе с една хитра рекламна кампания в САЩ – с чудесния слоган “Колумбия. Единственият риск е, че ще ти се прииска да останеш завинаги”.
Ето че да продаваш противокуршумни дрехи в Богота не е печеливш бизнес. “Поколенията се смениха”, разказва моят домакин. “По времето на Пабло Ескобар и войните между наркокартелите търговията вървеше чудесно. Днес ме знаят сравнително малко хора. Но слава богу, че съществува Мексико!”
Оказва се, че големият бум на отвличания и улични стрелби е в Мексико Сити – мексиканските клиенти правят почти 80% от оборота на Кабайеро. С разумни ПР-ходове той е успял да си създаде репутацията на най-големия противокуршумен шивач в света, и в последните две години е отворил офиси на фирмата къде ли не – Гватемала, Южна Африка, има руски партньори, а отскоро дрехите му се продават и в лондонския Хародс.
Сред ВИП-клиентите, освен споменатия Чавес, е и холивудската звезда Стивън Сегал
Той притежава цял гардероб от Кабайеро – освен костюми и анцузи, специално за него колумбиецът е произвел и противокуршумно... кимоно!
Ето ни в залата за тестове към фабриката. Симпатична асистентка ми подава кафяво велурено яке от продукцията на фирмата. Изглежда супер, имам подобно от Марк Джейкъбс (според мен Кабайеро направо краде дизайни от известните марки, но решавам, че тази тема няма да е подходяща). Момичето се усмихва някак притеснено и параноята ме завладява. Сещам се за Брандън Лий (покойният син на Брус Лий, нещастно застрелян на снимачната площадка с пистолет, за който се предполагало, че е с халосни). Докато все още се двоумя, Кабайеро ми поднася кутия с патрони за 38-калибровия. Оказва се ритуал – всеки служител трябвало сам да си избере патрона. Ситуацията е малко гротескна – все едно да накараш смъртника сам да свърже тоците на електрическия стол, на който ще го изпържат. Междувременно в залата прииждат служители, явно искат да видят на живо как ще застрелят американски журналист. Страхотна фирма – в нормалните хората просто си фантазират как прострелват някой омразен колега, докато тук това е всекидневие и част от бизнеса.
Кабайеро взима патлака. Челото му е лъснало от пот, което хич не ми се вижда добър знак. Застава на около метър от мен, вдига пищова. И стреля в ребрата ми! Шумът е оглушителен, а
чувството е, че сякаш ме е ритнал някакъв огромен кон.
Изстрелът не ме събаря, но тъпата болка от удара ще ме мъчи през следващите 48 часа. Най-важното е, че съм жив! На якето се е отворила изключително гадна на вид дупка.
Сега идва и най-забавното – Кабайеро е стрелял твърде бързо, без уговорка, и фотографът Мортен не е успял да го заснеме!
Двамата почти се скарват кой е виновен, но в крайна сметка се успокояват. Аз пък тъкмо си отдъхвам, че и този малоумен Maxim-експеримент е минал успешно, когато разбирам, че ще трябва да ме застрелят втори път.
“Имаме пълна гаранция и доверие във всеки наш продукт”, мърмори Кабайеро извинително. После се разхилва: “Честно да ти кажа, досега не се е случвало да стрелям в някого два пъти един след друг”. Браво, хубава работа. Имам чувството, че предизвикваме съдбата. Асистентите са нервни, едното момиче клати глава уплашено, повечето зрители напускат залата.
Готови за втория изстрел. Мигел вдига пистолета. Затварям очи – и бум! Конят ме рита сякаш трижди по-силно! Олюлявам се. Кабайеро се държи за главата, сякаш се моли на Господ. Явно и той се е понапрегнал.
Първата ми мисъл е да зарежа репортерството – болката точно под гърдите е ужасна
Куршумът се е разплескал в кевлара – дават ми го за спомен. После Мигел ни води в чудесен бар в центъра на Богота, където за своя сметка ни поръчва студени маргарити. Великолепни са: след като са те застреляли, дори малките удоволствия значат много повече от обикновено
