Останалото » Истории
|
Смърт, лентички и Марио КемпесМундиал 1978 донесе дива радост на цяла Аржентина с първата им световна купа.
В същото време управляващата военна хунта “изчезва” без съд и присъда над 30 000 несъгласни с бруталния режим. Кървава история, която все още наднича зловещо иззад най-скандалното световно
 20 снимки 
|
24 март 1976 Аржентина, начело с треньора Сезар Луис Меноти (шампион 1973 с Хуракан, по прякор “Ел Флако”, “хилавия”), току-що са били в приятелски мач Полша с 2:1 в полския град Чорзов – броени месеци преди световното, на което са домакини. Меноти е вече с репутацията на гений – кисел, дългокос и слаб като вестник агент, който пуши цигара от цигара и внася съвсем нова философия в начина на игра на Аржентина. Грубият защитен футбол от 60-те е чао за сметка на бърз, комбинативен и атакуващ стил с едно. Ел Флако по-късно нарича промяната “Процеса” – термин, жив и до ден-днешен в страната; смята се, че Меноти, впечатлен до немай къде от нападателната Бразилия с Пеле, Тостао и Ривелиньо, спечелила световното 1970-а, почва да привнася в голяма степен философията на колегата Загало. Има и необходимите футболисти – атакуващите Марио Кемпес, Рене Хоусеман, Леополдо Луке и дори 17-годишният Марадона (впоследствие Меноти не го взима на Мундиал 78 по някви негови си причини) плюс великолепни разиграващи халфове като Освалдо Ардилес и Луис Галван, и челичен защитен вал начело с капитана Даниел Пасарела и рунтавия Алберто Тарантини.
Същия ден, докато бъдещите световни шампиони мачкат поляците, отвъд Атлантика се случва съвсем друг “процес” – този на т. нар. “национална реорганизация” (Processo de Reorganizacion Naсional). На централния Пласа де Майо в Буенос Айрес, където на 25 май 1810 е обявена независимостта на страната, нахлуват танкове и военна хунта начело с министъра на отбраната Хорхе Рафаел Видела прави преврат, катурвайки демократичното поне на книга правителство на “Исабелита” Перон (третата съпруга на митичния им държавник Хуан Перон). Новата власт е посрещната с овации и големи надежди, щото цари нечовешка бедност и престъпност. “Събщиха ни веднага след мача с Полша”, спомня си Рене Хоусеман (той вкарва и победния гол във въпросния мач). “Честно казано, не обърнахме голямо внимание на новината – преврат у дома, голяма работа.”
“Историята на Аржентина през 20-и век е простичка – редуват се няколко години демокрация с груби силови преврати”, казва местният Мичман, спортният журналист-ТВ легенда Езекил Фернандес. “Само че никой не можеше да предположи какво ще се случи тоя път.”
Точно тая смяна на властта ще се усети съвсем скоро – и зверски болезнено
“Ако трябва, ще умрат толкова хора, колкото е нужно – важното е в Аржентина да се възцари сигурност”, обявява официално и нагло Видела. Сърцевината на “доктрината” му е, че Аржентина уж е под угроза от комунистически преврат; съответно студентите, интелектуалците, спортистите, журналистите, феновете на Че, профсъюзните лидери и въобще всички леви или по-известни внезапно стават “заплаха за националната сигурност и прозападните християнски католически ценности в Аржентина”.
Равносметката е чудовищна. До падането си през 1983-а (след като губят Фолклендската война с Великобритания 1982) фуражките, до един завършили местното буеносайреско Скуул ъв ди Америкас (основано и поддържано от американски военни), арестуват, измъчват или изтребват по груби сметки над 30 000 аржентинци – цветът на нацията. Най-тъжното е, че конкретната съдба, както и съдбата на останките на повечето от тези хора и до ден-днешен остава неизвестна.
“Те са отделна група”, казва Видела за жертвите в официално интервю и човек се изумява от дивата му изродщина. “Те не са нито живи, нито мъртви – те са “изчезнати”. Вследствие на зверствата, след падането на хунтата се създава движението Мадрес де Пласа де Майо (“Майки и баби от Майския площад”). Организацията не само съществува до днес, но и излиза на митинг всеки четвъртък следобед за половин час на въпросния площад – в памет на своите изчезнали близки и периода, вече известен в аржентинската история като “Мръсната война” (Guerra Sucio).
Единствените съществени спомени от Мундиал 78 като че ли са Марио Кемпес (изригнал като свръхнова и голмайстор на турнира), великолепният гол на шотландеца Арчи Джемил в победата с 3:2 в групата срещу бъдещия финалист Холандия (най-великият миг в историята на уиски-футбола), взривовете от бели ленти, хвърлени от френетичната публика на терена, слабата Бразилия и отказът на Кройф да играе. Като цяло няма мач, който да е останал с нещо важно в историята, освен съмнителната победа на домакините над Перу с 6:0 - трябва им победа с поне 4 чисти гола, за да се класират на финала за сметка на Бразилия. Уви, това световно ще остане по-скоро като най-долната връзка между диктатурата и футбола – защото даде на хунтата възможност да се легитимира пред света, използвайки традиционно нечовешкия световен интерес към първенството
Разбира се, и до днес има хора, които смятат, че с подкупи, допинг (тогава е нямало проби) и дори заплахи с оръжие към противници властта в Аржентина избутва отбора до световната титла. Доказателства, разбира се, няма, но според сегашния министър на спорта Клаудио Мореси има основание за подобни мнения. “Като аржентинец няма как да поставя под въпрос първата ни титла”, споделя той, “но ще призная, че от възцаряването на хунтата пред 1976 до падането й насилието, което стана всекидневие в страната, се просмука и във футбола”. Не забравяй, че за аржентинците футболът е по-важен дори отколкото за нас – и съответно политическото насилие по онова време се отразява и на играта.
Мореси, играл за Хуракан и дори Ривър Плейт (където е партньор в атака на бъдещия легендарен уругваец Енцо Франческоли), е пострадал от режима – месец след преврата по-големият му брат Норберто е извлечен от къщи през нощта в стил сталинското НКВД и е разстрелян с цели шест куршума в главата. Изродщина, несравнима дори с наште в зората на социализма; Норберто бил едва на 17. Оттогава Мореси е последователен активист в движенията на граждански права в Аржентина, където обединява сили с Хоусеман и друг световен шампион от 1978 (макар и резерва) – Рикардо “Рики” Вия. Преди да отиде в Тотнъм през 1978 (и да отбележи най-великия гол в историята на Спърс – на финала за FA Къп срещу Ман Сити 1981), при преврата Вия играе в Тукуман. “Това е на север”, обяснява той днес. “Имах дълга коса и брада и приличах на партизанин, едва ли не последовател на Че – а този външен вид се смяташе за “ляв” и вбесяваше властите. Според мен ме спаси фактът, че бях известен футболист. Веднъж си седяхме в един бар и нахлуха войници – изведоха всички без мен, защото ме разпознаха, а част от хората от бара, с които си пиехме редовно, изчезнаха ей така, безследно. Направо потръпвам, като си спомня.”
Това не е единствената ужасяваща история, свързана с хунтата и футбола. Клаудио Тамбурини, вратар на втородивизионния Алмагро и студент по философия в университета на Буенос Айрес, решава точно през 1976-а да се влее в редиците на местната компартия. Две години по-късно, по време на световното, той е арестуван и откаран в концентрационния лагер Мансион Сере. Там прекарва 4 месеца, но успява да избяга; хиляди други нямат тоя късмет. Днес Тамбурини живее в Швеция, преподава философия и си спомня, че докато военните го млатели при разпитите, му викали “айде сега да видиме дали ще спасиш това кроше, г-н вратар”.
Едгардо Андрада също бил вратар – дори според нас култов. Освен нещо като Иванков за Росарио Сентрал, т.е. клубна легенда, тъкмо той е човекът, който пази за Вашку да Гама на Маракана при прочутия хиляден гол на Пеле в мач със Сантос – дузпа, която не хваща (1969)
Андрада бил и военен, и през 80-те е обвинен от бившия полковник Едуардо Констанса, че бил информатор на хунтата и заради него са загинали поне шестима перонисти. Едгардо отрича и до днес, но досущ като при всяка смяна на режим, съмненията – или отмъстителността на определени хора – си остават. Друг футболист, обвинен от организацията H.I.J.O.S. (нещо като “синове на изчезнали срещу забравата и мълчанието”), че е сътрудничил и дори доносничил на военните срещу свои колеги, е Хуан де ла Крус Кайрус, чийто звезден миг в кариерата също е свързан с Пеле – като защитник на Вила Митре успява да опази Краля и мачът им със Сантос свършва 0:0. По-късно става треньор на Атлетико Ледесма в най-северната аржентинска област с любимото ни име Хухуй и в същото време става полицай. По-късно е обвинен, че заради него изчезват безследно цели 12 футболисти от областта, най-известният от които Хуан Аредес, с два мача в “селесион”, т.е. национала. Въпреки усилията на съпругата му Олга, костите на играча, както и на другите изчезнали, не са намерени и до днес.
В друг случай пък член на хунтата използва властта си, за да помага на любимия клуб. Като млад Карлос Суарес Масон бил вратар на Архентинос Хуниорс, после завършил военно училище, лека-полека стигнал до генералски пагон и след преврата е във висшите ешелони на властта. Болен фен на отбора, оттам не само пренасочва кинти от Националната петролна компания на Аржентина към клубната каса, ами най-сериозно си звъни да им урежда победи в първенството и заради поста му никой не смеел да откаже. Масон най-вероятно също е замесен в политическите изродщини (срещу него впоследствие са образувани съдебни производства за... 254 убийства), но парадоксалното е, че все пак свършва и едно относително добро дело за Архентинос – осигурява кеша, за да запазят за още няколко години в средата на 70-те своето дете-чудо на име Диего Масон подарява и пожизнено място в ложата на бащата Диего-старши, което той си ползва и до днес; стадионът на Архентинос пък в наши дни гордо се нарича “Диего Марадона”.
Вече гледали със завист как съседите Уругвай, Чили и Бразилия са били домакини на световно, аржентинците полудяват на тема “дайте ни на нас Мундиал 1978”. Заради военния преврат кандидатурата им среща сериозен отпор от определени среди във ФИФА. Включват се и самите висши военни, начело с шефа на флота Емилио Масера – те се срещат с управата на ФИФА да лобират смирено, правят мили очи, а може би дори си забравят при фифаджиите някое и друго куфарче с долари. Специално Масера гледа на световното едва ли не като на проекта на живота си – цялата организация без охраната е поверена на военноморските сили. По данни на тамошни журналисти Аржентина изхарчва чудовищните 520 млн. долара държавни кинти за мундиала (за сравнение, 4 години по-късно разходите на Испания са едва 150 млн.). Най-яростният опонент на тия бесни харчове е министърът на финансите Хуан Алеман, заради което му се случва интересна случка – на 21 юни вечерта, точно когато Луке бележи 4-ия гол за победата над Перу с 6:0, в къщата му избухва бомба. Той и жена му оцеляват, но това не успява да го сплаши и продължава да вдига врява. Днес казва: “Разходите по световното 78 се отразиха на страната за десетилетия напред. Без тях нямаше да има толкова голяма инфлация и вътрешен дълг през 80-те. Тогава държавата плати идиотски суми например за въвеждането на цветна телевизия, докато в широки райони от страната хората нямаха течаща вода.”
На режима обаче не му пука. Това е техният уникален шанс да си изчистят образа в чужбина и пред ООН, и те се възползват максимално от него. Наета е американска ПР-мегакомпания да начертае медийната стратегия; тъй като като на всяко световно се очаква да се изсипе цял свят, голяма част от най-бедните райони и гета на големите градове или са разрушени с булдозери, или вдигат 3-4 метрови стени около тях; всеки намек за безследно изчезналите интелектуалци и спортисти се определя кисело като “анти-аржентинска пропаганда”
(Нещо познато от комунистическия режим? – б.р.) След финала с Холандия, вицеадмирал Карлос Лакосте, шеф на организацията по първенството, заявява: “Историческото събитие не е това чудесно световно – а фактът, че ние, аржентинците, от вечно губещи се превърнахме в победители. Не само на футбол, а и във всичко”.
Според споменатия министър на спорта Мореси обаче, Мундиал 78 е направил и някои мечешки услуги на хунтата. “Дойдоха хиляди журналисти от цял свят, видяха или се досетиха какво става, запознаха се с организацията на майките и писаха за това. Благодарение тъкмо на световното светът разбра за отвратителното лице на тогавашния политически режим.” Един от репортажите, от които човек настръхва, е изявлението на Марта Морейра Арамбуру, една от активистките на Мадрес, пред холандски ТВ-канал. “Не искаме много”, казва смирено и с плувнали в сълзи очи тя. “Просто да разберем къде изчезнаха децата ни, дали са живи или мъртви. Помогнете ни, моля ви, помогнете ни. Вие сте последната ни надежда”. Така майките и чудовищните деяния на режима се разкриват пред света.
Повечето чуждестранни футболисти, пристигнали за Мундиала, извръщат очи от очевидното, но някои надигат глас. Вратарят на Швеция Рони Хелстрьом дори се включва в седмичното бдение на Мадрес на Майския площад. Големият немски защитник
Паул Брайтнер отказва да участва в първенството, настоявайки, че футболистите не бива да се ръкуват с аржентинските генерали, “чиито ръце са изцапани с кръв”
На другия полюс е Берти Фогтс, който след турнира заявява, че не е забелязал нищо нередно (въпреки че западногерманското правителство забранява на делегацията си да използва в интервюта думата “диктатура”).
Във Франция се разгаря цяла кампания срещу участието на техния тим на Мундиала – с лозунга “22-ма играчи, 22-ма “изчезнати” французи”. Гадната ирония на съдбата: след края на режима се оказва, че безследно изчезналите френски имигранти в Аржентина са точно... 22-ма. Кройф заявява, че няма да участва “по политически причини”, въпреки че по-късно пред каталунско радио разказва съвсем друго – че имало опит за отвличане на семейството му от къщата в Барселона през 1977 и той искал да бъде с тях в тоя труден момент (и до ден-днешен има кисели холандци, които твърдят, че ако е отишъл, са щели да спечелят титлата). След финала все пак холандската делегация, вече знаейки за какви зверства става дума в страната, отказва да отиде на официалната вечеря с генералите.
През 1978 в Аржентина вече има мрежа от концентрационни лагери
а само през юни, месеца на световното, има официални данни за 63-ма изчезнали. “Примирие” настъпва единствено когато играе “селесион” – тогава всички държавни главорези просто гледат или слушат по радиото мача. Знае се, че минути след финала с Холандия главният касапин – Хорхе “Тигъра” Акоста (шеф на военните отряди, които очистват хора, нещо като аржентинско СС) нахлува в концлагера ЕСМА, където по груби сметки са умрели над 5000 души (на минути път от Ел Монументал, стадиона на Ривър Плейт, където се играе финалът) и започва да прегръща затворниците, крещейки “победихме, победихме”. Оцелялата Грасиела Далео казва: “В този миг си помислихме, вие сте победили, а ние сме губещите”.
Друг от едва 200-те оцелели в този лагер, Раул Кубас, припомня, че един от най-върлите противници на режима бил националният треньор Меноти. “Ако не бяхме взели световната титла, Ел Флако със сигурност щеше да бъде убит.”
30 години след Мундиал 78, Рики Вия и Рене Хоусеман оглавиха знаменателно събитие – протестен марш срещу забравата от концлагера ЕСМА до Ел Монументал, който приключи с благотворителен мач между бивши аржентински футболисти и хора, загубили роднини при режима.
Събитието остана в историята под името “Другият финал”
Там възникна и въпросът как футболистите-световни шампиони от 1978 гледат на тогавашната ситуация – почти никой не дойде да играе в “Другия финал”. “Не знам защо”, казва Вия. “Повечето вероятно си мислят, че няма защо да доказват, че не са направили нищо лошо, че такова е било времето. Факт е, че звездите от Мундиала не желаят да се обвързват с историческия проблем или организациите за човешки права”. Върви дори слух, че самият Меноти, който за повечето звезди 78 все още е като баща, им казал да не се забъркват – години наред е критикуван заради мълчанието си по въпроса и заради факта, че се е снимал усмихнат с Видела. Единственият, говорил по въпроса по-късно, е легендата на Тотнъм Ози Ардилес: “Без значение дали ни харесва или не, ние, играчите, помогнахме на една античовешка хунта да се задържи на власт, печелейки Световната купа”. Впрочем единственият луд, осмелил се да протестира, е Тарантини, който по време на празненствата за титлата отишъл при Видела и го попитал за трима свои изчезнали приятели. Видела му казал да си затваря устата.
Все пак има аржентински футболист, и то важен, който в стил Паул Брайтнер отказва да участва. Това е Хорхе Караскоса, по прякор Ел Лобо (Вълка), останал завинаги неизвестен заради решението си; капитан на Аржентина през 70-те и носител на титлата на страната с Хуракан при Меноти през 1973-а. Караскоса, чиито брат и сестра са “изчезнати” през 1977, заема най-достойната позиция и казва на своя гуру Меноти, че няма да участва в националния отбор на Аржентина.
“Не съжалявам, че не станах световен шампион”, казва той днес. “В живота има по-важни неща от футбола”
