ТЕКСТ Георги Минков

Първото издание на едноседмичния Marathon des Sables (“Маратон в пясъците“) се провежда през далечната 1986, и Патрик Бауер, организационен директор на дивото състезание, посреща на старта двадесет и трима души. Оттогава насам са се случили точно двадесет и три пробега, с постоянно нарастващ брой участници, спонсори и медийно внимание, но с непроменена репутация –  това е най-откаченият ултрамаратон в историята. Както е известно, класическата маратонска дистанция е 42 км и 196 м. При MdS обаче тя е към 240 километра! Освен че се налага да пробягат шест маратонски дистанции за седем дни (само петият ден е почивен), участниците са длъжни да носят на гръб всички необходими принадлежности, включително храна. Организаторите от Atlantide Organisation Internationale (AOI) осигуряват единствено малки палатки тип “берберска тента” – за нощуване, и по девет литра вода дневно, която получаваш при достигане на съответните контролни пунктове (дажбата е строго определена, с изключение на последния етап). И като връх на извратеността, за удоволствието да се пържиш при среднодневна температура на въздуха 42 градуса си плащаш – тази година само таксата за участие е около 2800 евро, без допълнителните застраховки и други разходи по подготовката. 

Кога?
Всички надпревари досега са се провеждали в края на март-началото на април (най-вероятно понеже тогава има изобилие от пясъчни бури точно по маршрута на маратона, хаха).

Къде?
В южно Мароко, по-специално околностите на Уарзазат, съчетали по естествено садистичен начин камениста пустиня, хълмове от скални трошляци, на които им предстои да се превърнат в камениста пустиня, и високи по 20-30 м дюни, по които дори най-упоритите участници буксуват поне по веднъж, за велико удоволствие на местните кибици. Етапите се пазят в тайна, за да може всички да са при равни условия, като изобщо не е съвпадение, че рали “Дакар” също имаше етап в този район – Уарзазат-Тан Тан.
 
Условията 
Трябва да си най-малко на 18, в поносима форма (желателно е да си покрил поне веднъж класичеката маратонска дистанция); да представиш медицинско и ЕКГ-изследване с дата максимум 28 дни преди старта на маратона, в което сърдечният ти ритъм да е доста по-добър от този на младо колибри; да носиш на обезводняване и въобще да си кораво, мегаамбициозно копеле. Според правилата теглото варира между 6,5 и 15 кг, и това включва абсолютно всичко, необходимо за оцеляване в условия, в които всъщност оцеляването е всекидневие и без маратон. Подобно на римски легионери, състезателите мъкнат всевъзможни, но до едно необходими неща – спален чувал, походно котлонче (според нас и пясъците биха свършили работа), фенерче с резервни батерии, нож, запалка, сигнално огледалце, компас, карта на района, свирка, дезинфектант, помпичка за изсмукване на змийска отрова и минимум 2000 калории на ден, главно в шоколадови десерти, ядки и полуготова храна. Във формуляра за онлайн-регистрация (цели осем страници) AOI се интересуват от личните ти данни, медицински показания – като например хронични заболявания, алергии, какви лекарства си приемал напоследък и т.н., дали ще пробягаш разстоянието, или ще го минеш ходом (всъщност повечето ту ходят, ту бягат леко, а през останалото време куцукат), сам или в отбор ще участваш и ред други затормозяващи подробности, защото това все пак е “най-жестокото състезание по суша в света” (очаквай следващия път и най-жестокото по вода – б.р.). Някак между другото ти съобщават, че подписвайки, вече си предупреден за хищните и отровни гадинки, които са неразделна част от пейзажа, и за ослепяващите пясъчни вихри. Обръщат ти внимание и че ако ще ползваш дюните за естествени нужди, е добре да заравяш лайната надълбоко (не знаем защо; може би заради бурите?). Освен това в секцията “Разни” мернахме и “такса за транспортиране на тялото в случай на смърт” и ни стана, така, леко хладничко. За последно застрахователите са се вътрили през 2007, когато след най-дългия етап на надпреварата от сърдечен удар в съня си умира френският маратонец Бернар Жюле, на 49. Това е едва втори смъртен случай на MdS (другият починал също е французин, по време на третото издание), което, сравнено с 55-те жертви на “Дакар” например, си е постижение. Ако никога не си ходил на палатка, не е хубаво да правиш сефтето в Marathon des Sables – тентите, които ще споделяш с членовете на отбора си (или – по регламент – с хора, говорещи твоя език), са бая ненадеждно укритие; там смърди не само на камила, а и на преуморени маратонци, които не са си сменяли дрехите дни наред. Мнозинството участници споделят, че спят средно към три часа на денонощие, а през останалото време охкат сладострастно при всяко движение – заради раните си. Особено живописни са тези по стъпалата, където кожата се съдира на втория ден и пясъкът се набива в плътта като с чук, от което тя буквално шупва.
Колкото до личната хигиена, на нея в пустинята се гледа с лошо око – в общия случай носиш една и съща фланелка през цялата изпълнена с пот, кръв и сълзи седмица (все пак дрехите за смяна са допълнителна тежест). За да е и още по-гадничко, във всичката тая красота са предвидени и наказания. Към времето ти могат да бъдат прибавени от 30 минути до 3 часа – например ако вземеш да се излежаваш и закъснееш за началото на етапа, или ако ти липсва част от задължителната екипировка. В други случаи направо си те дисквалифицират – ако завършиш етап без раница, ако не минеш трите задължителни контроли на етап, ако те вземат на стоп (то пък все едно има кой!) и други подобни.
  
Подготовката
Колкото и да си бягал преди това, дори да си професионален атлет, при MdS установяваш, че силите са изравнени – защото нищо не може да се сравни с шест последователни етапа, които нарастват по дължина горе-долу в следната прогресия – 25, 34, 38, 82, после 42 и 22 километра; всеки почва рано сутрин и приключва по залез, а климатичните условия са такива, че дори камилите вървят като на двайсетина шота текила

Действително петият ден е почивен, но пък ако не си си пробягал етапите и изоставаш като общо време, можеш да наваксаш точно тогава, докато другите лежат и дишат тежко. При подготовката неафриканските участници по традиция търсят начини за наподобяване на сахарския климат – едни тренират в сауна, други ходят специално на горещи места да бягат с по-тежки раници, но истината е, че не краката могат да завършат подобно състезание (доста често краката всъщност не могат, но човекът все пак стига финала), а психиката. Почти като в Дългата разходка на Стивън Кинг, само дето не те застрелват, ако се откажеш. Понеже са наясно, че силата на волята прави чудеса, организаторите дават на маратонците възможност да се свързват по телефон, факс или имейл с роднини и поддръжници (агитката обаче може да пише само мейли).

Бегачите
Необходима е огромна смелост, за да си повярваш, че можеш да участваш в Marathon des Sables, и особен вид стоманена психика, за да го завършиш. А за да спечелиш победа – и то не една, а десет, трябва просто... да се казваш Ласен Ахансал. Роденият в Загора (ама не Стара или Нова, а мароканската) маратонец и брат му Мохамед съвсем заслужено са “рекламните лица” на MdS, записали общо дванайсет победи – и преди да се помайтапиш с Мохамед, е добре да знаеш, че настоящият рекорд на “Гинес” за най-бързо прекосяване на пустинята Сахара е негов (1998, 16:22:09 часа), че има седем втори места като съотборник на брат си, както и че спечели тазгодишния маратон – най-дългият досега (245,3 км) за малко повече от 19 часа. Ласен не бяга тази година, но това изобщо не омаловажава постижението на Мохамед – участниците, които минават маратона ходом, завършват за около седемдесет и пет часа. Освен всичко друго, Мохо явно има и усет за шоу, понеже работи в немската MTV, но това няма пряко отношение към величествените му резултати в MdS.
Като оставим настрана безспорните звезди, участниците са наистина всякакви. Минималната възраст, както стана дума, е 18, а максималната (поне до момента) – цели 78; има атлети, учени и обикновени авантюристи, както и супермного хора, които не са и помирисвали маратон, преди да се запишат за най-тежката надпревара по суша в света – което май доказва, че лудостта е равномерно разпределена във всички възрастови и социални групи. Отгоре на всичко заболяването им е толкова сериозно, че не го правят за пари – наградите са от порядъка на едва 5000 евро за победителя при мъжете. Така че третите места очевидно не покриват и половин такса за записване. Да не забравяме, че основното изискване е участниците да си носят всичко – материалното осигуряване от страна на AOI се изчерпва с транспорт, тенти, гола водица и медицинска помощ (тук е моментът да споменем, че при трето интравенозно вливане вследствие на обезводняване те дисквалифицират и те пращат вкъщи да разправяш лъжи на мацките). Що се отнася до съотношението по нации, най-много са французите и британците – по около двеста и петдесет годишно; хората от целия останал свят са още толкова. Всеки един от маратонците несъмнено е чешит, но има и някои незабравими – като например Роури “Булдога” Коулмън от Англия, който тича с аристократичен цилиндър и след края на всеки етап все още има сили да се зъби пред камерата, че не е достатъчно тежко като за него; незрящата французойка Одил Ошар, участвала в 22-то издание на MdS с водач, или Мауро Проспери, италиански карабиниере, т.е. ченге, което според нас би трябвало да се нарича Мауро “Брус Уилиса” Проспери. През 1994, при една от прословутите и коварни пясъчни бури, той загубва и поема в напълно грешна посока, озовавайки се на стотици километри встрани от маршрута, по-точно – в Алжир! Трийсет и шест часа след почти фаталното си объркване, италианецът приключва с водата и храната, и оцелява благодарение на... собствената си урина, някоя и друга жива змия и прилепи от изоставена джамия в пустинята. Което според нас автоматично го превръща в най-почетния фен на ранния Блек Сабат! След още ден, когато дори пикнята и прилепите свършват, Мауро решава да се самоубие, прерязвайки вените си, но – изненада! – не може. Кръвта му е толкова сгъстена поради обезводняването, че буквално отказва да тече и се съсирва, запечатвайки раните. След девет дни в пустинята той най-сетне е открит от някакви мургави номади и е откаран в алжирска военна база наблизо, а оттам – и в болница. Оказва се, че отклонението му от маршрута е към... 300 км, и че междувременно е загубил 18 кг от теглото си (което при маратонците бездруго не е голямо). Главният организатор Патрик Бауер оспорва цифрата 300 км, заявявайки пред медиите, че Проспери не би могъл да измине дистанция, по-голяма от тази на целия маратон – не и с водата, която е имал. Скандалът се разгаря още повече след обвиненията на Мауро, че никой не си е мръднал пръста да го търси, и френската контраофанзива, според която в издирването му са били впрегнати усилията на десетки камили, три хеликоптера, малък самолет и половината от наличния персонал. Сагата продължава във филм на National Geographic, озаглавен Експедиции до ръба: кошмар в Сахара, който е... ами, чиста проба безплатна реклама за MdS. Още по-голяма реклама му прави самият Мауро, като отново пробва да се запише за участие през 1995 и 1996, но е прогонен от Бауер. Проспери обаче продължава да упорства и накрая е одобрен през 97-ма; бяга също през 1998 и 2000-а.

Защо, по дяволите?
Надпреварата е дотолкова извън всякакви мерки и теглилки, че няма разумно обяснение. Едно от възможните е, че хората искат да погъделичкат егото си, по-точно да нашарят стъпалата на егото си с кървави мазоли, но той е непълен. Когато казахме по-горе, че целта не се парите, не бяхме съвсем точни. Мнозина участници са като Форест Гъмп – леко мръднали, тичайки заради самото тичане, други искат да “усетят от първа ръка бруталната красота на пустинята”, а останалите, според които всяко нещо в този свят се нуждае от основателна причина, са си избрали различни благотворителни каузи. Доста от тях фактически са “избрани” от благотворителните каузи, защото се озовават на старта с любезната помощ на фондации и медицински центрове, борещи се с рака, или на организации като Facing Africa, която опитва да подобри положението на дечица, страдащи от рядка форма на гангрена. Facing Africa поема 50% от разходите на всеки маратонец, съгласил се бягането му да се превърне в средство за набиране на дарения, и такива има немалко. (Да не говорим, че всяка подобна откачалка получава стотици хиляди евро на ръка от въпросните.) Редица други организации като Yorkshire Cancer Research и AICR осигуряват даже пълната необходима сума, и не само това: за AICR – абревиатура на “Международна асоциация за изследване на рака“ – е бягал д-р Бен Едуардс, двукратно лекуван от рак (очевидно успешно).
Както заявява друг маратонец, на име Джеф Бредбъри: “Когато ме питат защо точно този маратон, а не някое безобидно събитие по-близо до къщи, казвам, че сериозността на рака и огромната работа, която се върши за изследването и лечението му, трябва да бъдат почетени с нещо от същия мащаб“. Все пак прави чест на подобни хора, че демонстрират човещина именно посредством нечовешки изпитания, но по същество MdS си остава сборище на авантюристи от цял свят, което печели нечовешки добре от реклама. Авантюристите на свой ред впоследствие описват преживяването в личните си блогове или издават книги – например Марк Хайнс с неговата The Marathon des Sables, може би най-доброто описание на неописуемото; професионалният хаймана от издателство Lonely Planet Брендън Сейнсбъри и канадската алпинистка Меган Макграт.

Бъдещето
Онова, което предстои на MdS, е по-безоблачно и от априлското небе над Уарзазат – за следващите три издания местата са заети, въпреки обявените малко по-високи цени, а събитието на практика няма конкуренция: единственото подобно нещо – Sahara Marathon (пак благотворителен, представи си) e в Алжир, провежда се едва от 2000-а насам и приключва на четирийсет и втория километър, което го прави едно голямо нищо. А след като рали “Дакар” повече няма да бръмчи из Африка, сещай се кой ще заеме нишата, щом дори в момента се води... “най-трудната спортна надпревара по суша в света”!