Останалото » Истории
|
Пари на вятъра!Грандиозни проекти, излезли на чудовищна загуба: представяме ти най-големите финансови провали на ХХ-и век!
 14 снимки 
|
Иридиум Хвърлени на вятъра: 6 млрд. долара
Някакъв пич от Моторола води капризната си любовница на почивка на Карибските острови. През цялото време тъпата кифла недоволства от нещо – и най-вече, че мобилният й телефон няма обхват. Малко по-късно тези събития са в основата на мащабния проект за спътникова връзка Иридиум, в който основно инвестира именно Моторола. Идеята е да се даде възможност на абонатите да звънят от всяка точка на земното кълбо, независимо дали наблизо има усилвател на сигнала. При това – на една и съща цена, независимо дали си на Еверест или береш портокали край гръцко село. На 1 ноември 1998, след 11 години работа и след пускането в орбита на 66 сателита (първо планирали техният брой да е 77, колкото са електроните в ядрото на химическия елемент иридий), проектът е обявен за действащ. 9 месеца по-късно Иридиум вече е натрупал загуби от 4 млрд. долара и скоро изгърмява. Което не е особено учудващо при ниското качество на връзката, цена от 3000 долара за телефон и 8 долара на минута разговор. В същото време мобилните оператори на Карибите, а и не само там, значително подобряват покритието си, тотално ебавайки майката на проекта. При обща стойност на капиталовложенията около 6 млрд. долара, Иридиум е продаден за жалките 25 милиона. Между другото, и до днес пълзят слухове, че благодарение на този проект Пентагонът се сдобива с широка сателитна шпионска мрежа. Неслучайно американските военни са най-активните потребители на телефоните Иридиум, които с известен напън все още функционират.
Евротунелът Хвърлени на вятъра: 10 млрд. паунда
Един ден на англичаните и французите им омръзва, разбираш ли, да си ходят на гости с кораб и решават да си построят... подземна влакова линия! За целта са изнамерени абсолютно невинни японски инвеститори, които кредитират прокопаването на тунел под Ламанша. “Строежът на века” протича като най-банален ремонт на панелен апартамент – оказва се двойно по-скъп от предвиденото и приключва през ноември вместо през юли. И вместо предвидените 5, разходите нарастват до 8 млрд. лири, като дефицитът е попълнен от продажбата на акции на компанията Eurotunnel Group на доверчивото население. Есента на 1994-а тунелът е пуснат в действие с грохот и опасно поскърцване – още от първия ден електрическата мрежа и вагоните започват да излизат от строя, поради тежките условия на работа под морското равнище. Предвиденото време за преминаване на тунела – 1 час, се оказва час и половина, че и повече. Допълнителни проблеми създават морските превозвачи през канала, които, за да останат в бизнеса, свалят цените с 30-40%, с което принуждават момчетата от Eurotunnel Group да сторят същото. За първите си години експлоатация Европровалът не успява да изплати дори лихвите по кредитите си, да не говорим за дивиденти. Около пет години тунелът балансира на ръба на банкрута, докато не го спасиха финансовите доктори от Купърс & Лайбранд, които преструктурираха дълга и отложиха затварянето. През 2008-а Евротунелът за пръв път май донесе и някаква дребна печалбица
Куполът на хилядолетието Хвърлени на вятъра: 789 млн. паунда
Традицията повелява около Нова година да се правят безсмислени разходи. Още повече, ако става въпрос за кръгла годишнина като началото на третото хилядолетие след Христа. Може би затова и британците не му мислят много-много, когато решават по случай милениума да построят в Лондон най-голямата куполообразна конструкция в света – т.нар. “Милениъм Доум”. Обиколката й е 365 метра (колкото са дните в годината), като се крепи на 12 на брой 100-метрови колони. Разходите надхвърлят два пъти предвидения бюджет, но поне сроковете са спазени – тържественото откриване е точно на 1 януари 2000-ата. Но и мързеливите британци, и чевръстите японски туристи кой знае защо отказват да посещават Купола на хилядолетието в планираните количества. Вместо очакваните 12 милиона посетители, през първата година там се отбиват едва 6,5. На 31 декември 2000-ата куполът е затворен и си остава така почти шест години, като поддръжката му струва на британския данъкоплатец по 1 млн. лири месечно. Чак миналата година държавата решава да намери някакво приложение на този паметник на новогодишната разточителност и дават помещението под наем за развлекателен комплекс
Ту-144 Хвърлени на вятъра: над 400 млн. рубли
Както е известно, във Великата съветска страна самолетите винаги са били на особена почит (и то не само военните). По тази причина през 60-те СССР се старае по никакъв начин да не изостава от конкуренцията и разработва свръхзвукова гражданска авиация наред с Англия и Франция. В резултат на съревнованието последните измайсторяват заедно Конкорд, докато братушките отвръщат с Ту-144. Според плановете на съответната петилетка самолетът на Туполев е завършен три месеца преди англо-френския – през декември 1967. Осем години след пробния полет рекордьорът е пуснат в производство. Направени са всичко на всичко 16 самолета, стрували на държавата по 25 млн. съветски рубли бройката. На Ту-144 обаче не му е писано много-много да лети. Първият голям провал е през 1973 на парижко авиошоу, където самолетът просто се разпада във въздуха. Загиват 13 души. По-дребни аварии и катастрофи продължават до 1978, когато най-накрая се взима решение да не се допускат пасажери на борда на Ту-144. Равносметката показва, че с този модел са проведени общо 102 полета, 55 от които пътнически. Конкорд успява да се задържи в експлоатация доста по-дълго – 27 години, но и той е изваден от строя заради неоправдано високите разходи за гориво (10 т на 1000 км!) и ненадеждната конструкция
Линията Мажино Хвърлени на вятъра: 3 млрд. франка
Най-грандиозният паметник на човешката параноя. Появява се през 30-те, а причината е големият страх на франсетата от все по-агресивните нацисти. По инициатива на министъра на отбраната Андре Мажино, по границата между Франция и Германия е създадена укрепена зона, дълга чудовищните 400 км и бая дълбока. Строежът продължава 10 години и струва на бюджета милиарди предвоенни франкове. Изградени са 142 крепости, 5000 бетонни укрепления, 352 подземни затвора, безчетно количество бункери, блиндажи и наблюдателни пунктове, съединени със стотици километри подземни галерии. Немците обаче и те не са прости! Когато няколко години по-късно действително решават да нападнат Франция, вместо да щурмуват непристъпната линия Мажино, те просто... я заобикалят! Окупацията на практически беззащитната Франция, вложила всичките си средства да строи ненужни укрепления, е осъществена за по-малко от месец и половина. Днес по-голямата част от линията Мажино е в руини или е продадена на частни лица
Мохоул Хвърлени на вятъра: 500 млрд. долара
На мнозина любопитни им е идвало наум да пробият Земята до самото й ядро, но група американски учени са единствените, които действително се пробват. Като за начало се спират на по-скромен вариант – да пробият земната кора и да видят как стоят нещата отдолу. Нищо работа – просто трябва да се издълбае дупка с дълбочина от 10 до 30 км (а на дъното на океана – дори и по-плитка). С тази цел през 1961 е задвижен проектът Мохоул. В Атлантика, източно от о-в Гваделупа, започват да дупчат със свредел, дълъг... 3,5 км! Учените проявяват впечатляващ ентусиазъм. “Това е все едно да провесиш макарон от покрива на Емпайър Стейт Билдинг и да опиташ с него да уцелиш определена точка на земята”, коментира Джон Стайнбек, който посещава мястото на разкопките. Сондата минава през 3000 м морски дълбини и се врязва в земната кора на дъното на океана на дълбочина 180 м, след което обаче се натъква на плътен базалтов слой. Става ясно, че за по-нататъшните изследвания ще трябва по-яко оборудване и по-мощно финансиране. Например две специални подводници, на които да се крепи сондата. През 1966-а американското правителство окончателно прекратява финансирането на втория етап от проекта Мохоул и вместо към сърцето на Земята, насочва поглед към Космоса
Вангард Хвърлени на вятъра: 100 млн. долара
През 1955 двете свръхсили САЩ и СССР небрежно заявяват намеренията си в най-скоро време да погледнат на конкурента отвисоко, тоест от орбита. В Щатите това отговорно дело е възложено на Морската изследователска лаборатория (NRL – Naval Research Laboratory). Проектът получава гордото име Вангард (“авангард”). В Съюза съответният космически проект, наречен скромно “Спутник”, е поет от екипа на учения С. П. Корольов. Спутник-1 просвистява в атмосферата през октомври 1957 – два месеца преди планирания пуск на Вангард. САЩ обаче не се отказват, все пак във времената на жестока студена война е немислимо да оставят братушките сами да си веят червения хуй из Космоса. През декември 1957 цяла Америка се чучва пред първобитните си тумбести радиоапарати и телевизори, за да проследи старта на спътника. Той обаче позорно гръмва на самата стартова площадка. Руснаците проявяват ехидно чувство за хумор и предлагат на Щатите техническа помощ в рамките на програмата на ООН за... подпомагане на развиващите се страни! Това още повече амбицира американците и през февруари 1958-а те правят втори опит да пуснат Вангард в Космоса. Нова издънка! Е, през март същата година първият щатски спътник все пак се озовава в орбита. Следва серия от четири отменени планови пуска, един успешен, два неуспешни и т.н. В края на 1958, когато за Вангард вече са изхарчени 110 млн. долара, проектът е предаден на НАСА, които сменят името му на Експлоурър (“изследовател”) и най-накрая успяват да разработят надеждна технология
Олимпиадата в Монреал Хвърлени на вятъра: 1,61 млрд. канадски долара
Канадците, както си му е редът, се радват дълго и напоително, след като получават Летните олимпийски игри през 1976-а. Те веднага се хвърлят да строят в и покрай Монреал – бъдещата олимпийска столица. Поръчан е нов стадион на модния по това време френски архитект Роже Талибер. Цената е 134 млн. канадски долара, като е толкова висока най-вече заради уникалния подвижен покрив. Малко преди началото на олимпиадата френските бачкатори вдигат стачка, в резултат на което Монреал получава покрива... шест години след края на игрите, които от своя страна се провеждат под смръщеното канадско небе. На всичкото отгоре злополучната конструкция се оказва доста калпава и след монтажа отказва да се разгъне. През 1998 стадионът най-накрая е покрит с неподвижен покрив, който впоследствие се срути на два пъти. Самите игри също са доста каръшки – угасва олимпийският огън, Китай и цяла Африка обявяват бойкот, а публиката е доста по-малко от очакваното. В резултат Канада, вместо с очакваната баснословна печалба, приключва мероприятието с дълг от 1,5 млрд. канадски долара, който успява да изплати едва през... 2006 година! На всичкото отгоре канадците за първи път не успяват да вземат нито един златен медал!
Дворецът на Съветите Хвърлени на вятъра: неизвестно колко, ама супер много
На Първия конгрес на Съветите през 1922 делегатите решават да строят не само светло бъдеще за потомците, но и нещо в по-материални измерения за себе си. Например специален Конгресен дворец. След дългогодишни бурни и продължителни разисквания, на 10 май 1933 проектът е одобрен. Точната сума за финансирането му обаче безвъзвратно потъва в сталинските архиви. Дворецът трябвало да бъде издигнат в Москва на мястото на стария православен храм “Христос Спасител”, да се превърне в най-високата сграда на планетата и да бъде увенчан с колосална статуя на Ленин (сочещият небето палец на вожда трябвало да e цели 6 метра, смятай за кви размери говорим). Околните улици трябвало да бъдат покрити с бетон и превърнати в огромен паркинг. Автор-проектант на това соц великолепие е другарят Б. М. Иофан. Строителството започва с разрушаване на църквата и изкопаване на гигантска дупка насред Москва. На строежа работят 20 000 души, които непрекъснато заливат земята около изкопа с асфалт, забиват огромни подпорни колове, дълги по 22 метра и изпомпват водата като луди (строежът е точно край брега на р. Москва). За носещата конструкция на двореца е разработена специална суперяка стомана. През 1941 чудовищният колос вече е достигнал нивото на... 10-етажна къща! Но СССР влиза във война, строителството е замразено, а стоманените конструкции – иззети за нуждата на военната промишленост. През 1945-а на руснаците вече не им е до дворци. Десететажната основа на монумента дълго и безполезно стърчи насред Москва. През 90-те години е подето обществено движение за възстановяване на църквата и през 2000-та тя отново е издигната на старото си място, слава на бога
Трансполярната магистрала Хвърлени на вятъра: над 40 млрд. рубли
За да върви по-бодро усвояването на Далечния север, някъде към края на 30-те на чичко Сталин му хрумва да построи Трансполярната железопътна линия. Трасето й трябва да дублира Северния морски път (през Северния ледовит океан), да пресече големите сибирски реки Об и Енисей и да съедини Архангелска област с Норилск. На теория това е невъзможно, но на практика Великата съветска страна разполага с велика репресивна система за “ненадеждни елементи” – ГУЛАГ (Главно управление на наказателните лагери към зловещото НКВД), с чиято помощ оживява всяка съветска приказка за “светлото бъдеще”. Работата започва чак през 1947 (щото междувременно Сталин воюва известно време с Хитлер и му ебава майката) и за реализацията му са впрегнати 80 000 души. Магистралата трябва да бъде открита през 1954. Но година преди финала строежът спира някъде в 1500-километровия участък, пресичащ вечните сибирски ледове. Защо ли? Ами защото през 1953 умира самият Йосиф Висарионович, а новото ръководство на СССР обявява амнистия и ГУЛАГ-овете поне на книга са заличени. Много малки отсечки от Трансполярната магистрала днес функционират по предназначение, докато стотици километри изчакват времето да ги разруши и заслужено носят прякора “Мъртвия път”
