Останалото » Истории
|
Малко мощна музика!Някои от най-популярните песни на миналия век
 4 снимки 
|
Някои от най-популярните песни на миналия век – и неразказаните истории зад тях. Настрой честотата и сядай да тананикаш
"Nothing Else Matters"Най-известната метъл балада на най-известната метъл банда всъщност се пръква по случайност. В ранната есен на 1990-а Джеймс Хетфийлд върти постоянна телефонна любов с тогавашното си гадже и посредством двете си свободни ръце (слушалката притискал с рамо към ухото) обслужва тежкия си справедлив микрофон. По време на един от разговорите вокалът на Металика решава да смени инструмента, придърпва китарата, започва да си дрънка и – хоп! – изведнъж му се получават началните акорди на „Nothing Else Matters”. Останалото е въпрос на техника и стонове на ранена метална душа (текстът „So close/No matter how far” е посветен именно на връзката от разстояние) – а когато песента е сглобена, Джеймс отказва да я включи в "Черния", понеже си била негова. Едва след много разговори и бърбън на четири очи и два черни дроба с Ларс Улрих, Хетфийлд разрешава на групата да я ползва и променя историята на тежкия рок
"While My Guitar Gently Weeps"
През десетината години бийтълмания Джордж Харисън винаги е бил дефанзивният халф на групата – жизненоважен, но не и лидер, особено в присъствието на атомното дуо Ленън-Маккартни. Затова съвсем естествено, когато най-младият от карето ливърпулци изсвирва бета-версията на "WMGGW", останалите трима започват да киселеят. Основният проблем на Джон, Пол и Ринго е солото и колкото и Джордж да опитва да го върти, групата не стига до консенсус. Отчаян, Харисън моли близкия си приятел Ерик Клептън да „пипне” нотите; той на свой ред първоначално се дърпа, защото „никой не свири в албуми на Бийтълс”, но в крайна сметка песента му харесва и записва соло. Харесва му обаче и съпругата на Джордж – Пати Бойд. Само пет години след развода на Харисън с манекенката, Мистър Слоухенд й предлага сватба и я използва като вдъхновение за култовите „Wonderful Tonight” и „Layla”. Бракът им приключва през 1989
"No Woman, No Cry"
Малко просветени знаят, че най-известното парче на Марли всъщност е концертна версия от 1975; студийният запис от албума Natty Dread не успява да пробие в радиовълните, а демоверсията, изсвирена през 1973, е олд-скуул госпел с пиано и вокали. Най-голямото объркване обаче идва от факта, че химнът на женомразците по цял свят всъщност носи съвсем различна идея от сталинисткото „няма мацка, няма проблем”. Според експерти по ямайския акцент в оригинала на парчето Боб пее “No, woman, nuh cry” – което на неговия си език значи нещо от сорта на „Не бре, жено, не реви” – и изобщо не демонизира нежния пол. Затова следващия път, когато гадже те отсвири, не си пускай реге, а пробвай с нещо еднопластово – примерно „Die, Die My Darling” на Дъ Мисфитс
"Smoke on the Water"
Текстът си казва всичко – едно от най-емблематичните парчета на хардрока черпи вдъхновение от инцидент по време на концерт на Франк Запа енд Дъ Мадърс, при който човек от публиката стреля със сигнален ракетен пистолет, а бързо лумналият огън напълно опожарява казино „Монтрьо”. Дийп Пърпъл, пристигнали в Швейцария, за да запишат албума Machine Head, наблюдават драмата от хотела си на другата страна на Женевското езеро, а докато пламъците поглъщат арената на легендарния джаз фестивал, Гилън драска на салфетка: „Дойдохме в Монтрьо да правим плоча... Така и така... Франк Запа, нали, свиреше, ама някъв идиот запали всичко... Пушек се вдига над водата, а в небето има огън...” Впоследствие Роджър Глоувър добавя „тъм-тъм-тъъъъм, тъм-тъм-тъ-тъъъм” към бележките на вокала и ражда великата песен
"Summertime"
Най-изпълняваната песен в историята, точка. До извода достига група фрийкове, обединени под заглавието „The Summertime Connection”. След като десетилетия наред меломаните спорят кое парче има повече кавър версии – „Summertime”, „Besame Mucho” или „Yesterday” на Бийтълс, проверка в интернет изкарва над 30 хиляди варианта на оригиналната ария на Гершуин от Порги и Бес, десет пъти повече от „Yesterday” и 20 от „Besame Mucho” (феновете на мексиканската естрада се утешават с факта, че фаворитът им е преработен на 120 езика, включително от Данчето Христова). Най-популярните изпълнения на „Summertime” са на Нина Симоун, Били Холидей, Сам Куук, Майлс Дейвис, Джон Колтрейн и Синатра
"My Heart Will Go On"
Днес Селин Дион можеше да е локална знаменитост във френскоговореща Канада, но уви – през 1997 поддава на постоянните напъни на съпруга си Рене, записва демо на блудкавата балада и го праща на Джеймс Камерън, който в същия момент работи върху Титаник. Първоначално самият режисьор няма намерение да използва песен с вокали върху финалните надписи от страх, че ще развали вкуса на публиката от драматичния филм. Нещо повече – Камерън категорично забранява на композитора Джеймс Хорнър да работи върху проекта; Хорнър обаче тайничко го завършва, виси седмици наред пред вратата на канадската коза и убеждава Камерън да изслуша готовата „My Heart Will Go On”. На осмото завъртане режисьорът се огъва, а останалото е цифри – 15 милиона продажби (на десето място в историята и на първо в последния четвърт век), Оскари, Грамита и необратимо обгазяване на музикалната индустрия
"Rock Around the Clock"
През пролетта на 1954 Бил Хейли енд Дъ Кометс пускат парчето като Б-страна на сингъла "Thirteen Women (And Only One Man in Town)", а реакцията на критиците е предимно негативна. Към този момент светът не знае що е рокенрол и грам не отбира от прекалено модерния и овъртян стил; самият Хейли също се чуди дали да запише парчето, измислено специално за него от Джеймс Майърс и Макс Фрийдман, но накрая склонява. Големият пробив идва с филма Училищни джунгли (1955) – и по-конкретно с помощта на малкия Питър, син на знаменития актьор Глен Форд. В желание да впечатлят тийн аудиторията продуцентите молят звездата тайно да претараши фонотеката на детето си – и по щастливо съвпадение една от плочите, които Форд-старши грабва в бързината, се оказва на Хейли. „Rock Around the Clock” е включена във филма, а само месец след премиерата става първата рокенрол песен, окупирала върха на класацията Билборд
"I Want to Break Free"
Трима мъжаги и шокиращо женствен Роджър Тейлър припкат в типична английска осемдесетарска къща, облечени като травестити – нищо ново, когато става дума за Куийн и гениалните шоу хрумки на Фреди Мъркюри. Когато обаче промотираш предстоящия си клип пред 325 хиляди диви бразилци, трябва да имаш мярка – и групата го разбира по трудния начин. С началните акорди на „I Want to Break Free” Мъркюри цъфва на сцената в Рио по розов потник и огромни изкуствени цици с корави зърна, което мигновено е посрещнато от бурни освирквания. Причината? Изтерзаната работническа класа на Бразилия приема текста като призив за бунт и борба със системата, и някак не отбира тънката пародия на сериала Коронейшън стрийт. След като между дюдюканията на сцената падат и няколко камъка, Фреди демонстративно сваля бюста и захвърля перуката си в публиката
"Another Brick in the Wall"
Първоначалната идея е две-три деца да скандират припева в бъдещия епос на Флойд, но Алън Реншоу, учител в музикалното училище Айлингтън Грийн по професия и хипар по душа, толкова се вдъхновява, че води цял клас от 23 пресни тийнейджъри в студио „Британия Роу”. За да не разочарова децата, продуцентът Боб Езрин ги пробва всичките (без задни мисли, моля – бел.ред.), пък то се получава – и то на цената на хиляда паунда, платени на школата, и по една картичка с автограф за учениците. 25 години по-късно обаче историята се заплита – Великобритания е приела закон за авторските права, а според поправките всеки, който е участвал в записа на дадена песен, се води студиен музикант и има права върху приходите от съответното парче. Агентът-хиена Питър Роуан вижда възможност за пробив, открива всички пораснали певци по социалните мрежи и ги призовава да заведат иск срещу Пинк Флойд. Делото влиза в съда през 2004 и продължава да се точи до днес
"Rivers of Babylon"
Това, че я приемаш като футболен химн, който започва я с „във село Подуене...”, я с „на площад Сан Бабила”, е пълна излагация, честно. Първо – „Rivers of Babylon” дори не е на Бони Ем, както си мислиш, а на напушените растафарианци Дъ Мелодиънс, които я записват още през 1970; второ – това е една от малкото песни, които съдържат директни библейски цитати. Става дума за псалми 137:1-4 и 19:14 – в първата се разказва за тъгата и копнежите на еврейските изгнаници след завладяването на Йерусалим през 586 пр.н.е. („При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион... Там нашите пленители искаха от нас песни... Как да пеем Господня песен на чужда земя?”), а вторият копиран пасаж гласи „Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми Нека бъдат угодни пред Тебе”. Нищо чудно, че по време на Палестинския международен музикален фестивал в Рамала миналата година организаторите изрично забраняват на Бони Ем да изпълнят парчето
"Enjoy the Silence"
Малко след раждането си хитът на Депеш Моуд влиза в конфликт със заглавието си – вместо да се радват на тишината и спокойствието, на 20 март 1990 точно 17 хиляди превъзбудени фенове щурмуват музикален магазин в центъра на Ел Ей, за да вземат автограф или крайник от английските полубогове. При вида на прииждащата армия немити синтпопъри, Гаан и останалите директно си бият камшика за Есекс и отменят събитието, а меломаните унищожават целия магазин - от добри чувства, нали
"Besame Mucho"
„Ама че глупости – песента няма нищо общо със секса”, оправдава се Консуело Веласкес, измислила безсмъртния шлагер „Besame Mucho”; на въпросите как така е измислила текста („Целувай ме по-силно, като че тази нощ е последна”), мексиканката само се изчервява и подчертава, че никога не се е целувала, понеже това е греховно. Всъщност Консуело няма как да отговори другояче – през 1940, когато песента е изпълнена за пръв път, тя още не е навършила 16 и предвид лютата латино кръв, целомъдрените времена и общоприетото отношение към педофилията е рискувала да бъде попарена в яхния от текила и чили. Като муза госпожица Веласкес сочи сюитите на испанския композитор Енрике Гранадос и разни неща, които „подочувала” от възрастните. Едва когато умира през 2005, цялата истина лъсва – незнайно защо Консуело се е „подмладила” с цели осем години (родена е през 1916, а не 1924), и по време на очевидно автобиографичната „Besame Mucho” е била в идеална сексуална зрялост
"Come Together"
Една от най-зловещите легенди, свързани с Бийтълс, гласи, че Ленън сам е поръчал смъртта си, като е прошепнал „Shoot me!” в интрото на „Come Together”. Песента е изследвана хиляди пъти, докато в крайна сметка се оказва, че думичката е “Shoop!”, традиционно възклицание в песните от 50-те години – малко преди самите Бийтълс да възвестят новата ера на „йе, йе”. В „Come Together” митоманите също разпознават и легендарния морж (в репликата „He got walrus gumboot”), едно от сигурните доказателства за смъртта на Маккартни в средата на 60-те (съвсем различна и още по-психарска конспиративна теория), а фактът, че на обложката на Abbey Road Пол е бос и върви с грешния крак напред, май означава, че Бийтълс са извънземни, пристигнали да ни предупредят за скорошното раждане на попфолка и Борис Галчев. Или нещо подобно
"Hotel California"
Има много хипотези за това къде и какво всъщност е хотел Калифорния – най-крайните стигат до теории за психиатрични болници, за църкви, превзети от сатанисти, за къщата на Алистър Кроули в Шотландия и дори за имението на Хю Хефнър. Сградата, снимана на корицата на албума, обаче без съмнение е „Бевърли Хилс”, петзвезден хотел на булевард Сънсет в Лос Анджелис, познат и като „Розовата къща”. Противно на идеята, че „топлият аромат на куулитас” е препратка към екзотично цвете-афродизиак, пък самият Глен Фрай уточнява, че става дума за марихуана. И със същото нежелание признава, че може би в "Hotel California" има заемка от "We Used to Know" на Джетро Тъл, тъй като Ийгълс са подгрявали британските прогресив-рокъри в началото на кариерата си
ФАКТ!
"Every Breath You Take" на Полийс е песента с най-объркано послание в историята на попмузиката – хората я приемат като весело, любовно парче и дори я пускат на сватбените си тържества. Когато може, Стинг не пропуска да подчертае, че сюжетът се върти около маниак, обзет от ревностно чувство за собственост
ФАКТ!
Робърт Плант изобщо не харесва емблемата на Лед Зепелин "Stairway to Heaven", макар Джими Пейдж да я описва като шедьовър. Вокалът често твърди, че "Stairway" е сватбен марш, отказва да я изпълнява на живо (включително на фестивала Live Aid) и настоява, че най-доброто парче на групата е "Kashmir"
