Останалото » Истории
|
Свобода или смърт!Еърсофтът е симулация на война
 10 снимки 
|
Еърсофтът е симулация на война, в която обаче никой не пострадва, а накрая бойците се разделят като приятели. Много рядко нещо се обърква – и точно това се случи, когато MAXIM влезе в битка
Вероятно не си чувал, но Родан и Назария са двете водещи държави в региона на Панагюрище. Съседските страни са с коренно различна икономическа и социална структура. Роданците имат голяма територия, силно развита индустрия и добре екипирана армия. Но имат и един огромен проблем – пълна липса на полезни изкопаеми. Това води до голяма зависимост от вноса, а суровините идват основно от Назария. Малката Назария е по-слабо населена от Родан. Индустрията й е слабо развита, но населението си живее приказно благодарение на земеделието, туризма и най-вече износа на въпросните изкопаеми. Държавата е толкова богата, че правителството разпределя голяма част от приходите под формата на различни дотации и данъчни облекчения. Стандартът на живот е най-високият в района и е нормално злодеите да започнат да завиждат.
Над 90% от полезните изкопаеми на Назария се намират в граничещите с Родан територии
Всички находища са отдадени на концесия на богати родански корпорации. На назарците изобщо не им се занимава и основната част от бачкаторите са роданци. Последните са над 70% от населението в пограничните територии. Социално-етническото напрежение расте, защото роданците вече чувстват тези територии като свои. За тях назарците са долни търтеи, които живеят охолно на техен гръб и понякога правят секс с жените им. Така се стига до първия инцидент, в който роданската армия анексира насилствено богатите на изкопаеми територии. Но в цивилизования свят така не бива. След намесата на международния съюз Родан е заплашен с жестоко търговско ембарго и е принуден да се оттегли. Назария използва случая да преразгледа концесионните договори с роданските корпорации и да им обяви нови обидни цени. Средствата от това отмъщение се използват, за да се модернизира назарската армия.
Из средите на Роданския генералитет се говори за възможност да се предизвика пограничен инцидент
Това може да оправдае пълномащабна война с Назария и да затвори устата на международната общност. Малко по-късно е даден ход на коварна операция, наречена “Shadow Storm”. При светкавична атака роданските спецчасти превземат назарска военна база, откъдето изстрелват балистична ракета. За огромно учудване на назарските военни снарядът се насочва към един от основните градове в Родан! Само 48 часа след това безумие Родан обвинява своите съседи за ракетното нападение, изпраща абсурдна протестна нота до международния съюз и напада зашеметената Назария. Назарската армия се изтегля в планините, за да изчака неизбежната намеса на МС и да предотврати излишни кръвопролития, но политическите лицемери от съюза остават безмълвни. Роданската армия завладява огромна част от Назария без особена съпротива.
Операция „Backdraft”
Назарците се прегрупират бързо и започват да планират мащабна контраофанзива, защото осъзнават, че не могат да разчитат на никого... Но не са съвсем прави. Преди началото на операцията на извънредно среднощно заседание се е събрало политическото ръководство на MAXIM. Мъдрите ръководители следят внимателно събитията в компанията на няколко загрижени манекенки. Взима се решение да се изпрати специална военна част в помощ на братския назарски народ. Частта, оказва се, сме ние. Моментално и без възражения сме дислоцирани от скучен морски фестивал с много момичета и безплатно пиене към секретна военна база някъде в Назария (и по-точно в горския масив на разклона за село Свобода).
Не идваме с мир!
Спираме колата и се привеждаме в пълно бойно снаряжение – униформа, бронежилетка, ръкавици, каска и нож. Назарски агент е оставил къс АК-47 със сгъваем приклад в голяма военна патка. Оттам взимаме и половин кило пластмасови топчета – основният боеприпас в борбата срещу роданския ботуш. По пътя към секретната база виждаме части на противника. Корави момчета и, забележи, момичета с много добра екипировка и модерни оръжия. По нашивките разбираме, че някои са наемници от съседна Гърция. Разминаваме се кротко, но напрежението ни кара да се потим обилно, защото знаем, че скоро ще насочим дулата си едни срещу други и ще настане касапница (възможно е да не е от напрежението, а от горещия есенен ден, пък и бронежилетката малко запарва). По пътя за базата се губим и се налага да звъннем по мобилния на командира на назарските въоръжени сили (NAF), за да ни даде насока. Той обяснява толкова изразително местоположението на секретния обект, че го чуваме и без телефон. След малко сме на позиция и сядаме да починем, щото вече 10 минути се мъчим по тия чукари и сме съсипани. Оглеждаме войската.
Момчетата са мотивирани и готови за битка
Говорим си така, сякаш всички ще оцелеем. Медиците не искат да повярват, че някои от бойните другари след минути ще станат на решето или по-лошо – ще бъдат пленени и разпитвани цял час в специалния военен затвор. Командирите разпределят задачите. Един взвод получава мисията да атакува родански конвой с доставки, а друг, в чийто състав сме и ние, остава да защитава периферията на базата от вражески спецчасти. Ако противникът разбере точните ни координати, ще изстреля балистична ракета и ще ни затрие мигновено.
Най-страшното по време на война е, когато не виждаш противника
Първите минути от конфликта минават в напрегнато взиране и ослушване. Потрепванията на тревички и листенца ни се струват съмнителни, а придвижването из гората – прекалено шумно и издайническо. Във всеки един момент врагът може да ни отстреля. Единственият начин да отличим чуждите от своите е по тънката цветна лента на ръкава. Точно се чудим дали не сме настъпили лайно, когато тишината е брутално съдрана. Някъде в далечината се чуват викове и автоматни откоси – явно момчетата вече гинат. Жалко за тях, но ние се съсредоточаваме в дефанзивното дебнене. Командирът получава заповед по радиото да подсилим частите край пътя. Това е ужасно – от другата страна на този път се стреля без никаква милост, но сме длъжни да се подчиним на заповедите. Приближаваме внимателно малка група от нашите, които водят престрелка с някой невидим. Адреналинът скача и щурмуваме. Покрай нас започват да свистят топчета, което означава, че вече не сме просто храст край пътя, а истинска мишена.
Едно от нашите войничета е с картечница и буквално засипва подлата роданската сган с пластмаса
Заповедта е да изтласкаме максимално противника. Звучи героично, но е невъзможно, защото срещу нас лети дъжд от куршуми. Точно в този драматичен момент виждаме как рейнджър от роданските спецчасти стои приклекнал в храсталака, леко объркан и уплашен. Вдигаме автомата и го убиваме на място. В такъв момент не мислиш дали човекът има жена и деца, дали старата му майка ще жали за него в Родан, просто искаш да спасиш кожата. На война е така. Стрелбата става още по-интензивна, истински ад! Скрит в тъмните сенки, противникът копнее за нашата смърт. Логично късметът ни се изчерпва – първо ни удря куршум в каската, а после следва серия от болезнени попадения в гърба. Всичко е като на забавен каданс. Още преди да извикаме „Ударен!”, друг откос ни отнася лявата ръка, а бойните другари капят един по един. Толкова е страшно, че като нищо някой с по-слаба психика може да се разплаче. Кървим 5 минути, а медиците никакви ги няма. Шибани новобранци. Ако това беше истинско, щяхме да сме грозни трупове. Едва трийсетина минути война и вече трябва да нахлупим оранжевите шапчици и да ходим към мъртвилото.
Мъртвилото е мястото, където убитите се съживяват на всеки 15 минути
Много яко изобретение, чиято липса определено се усети в Афганистан и Ирак. След като се съживяваме, поемаме на нова мисия – трябва да пазим тила на базата, защото там е забелязано движение. Промъкваме се като чума и локализираме проблема. Три вражески единици опипват почвата на посоки. Убиваме единия и после известно време се дебнем с останалите. Точно мислим, че сме ги отказали, когато в очите ни проблясва червена светлинка. Опитът, придобит предимно от екшън филмите, ни подсказва, че това е лазерен мерник. Хвърляме се отчаяно настрани и една клечка ни пронизва отзад. Миг по-късно започва стрелбата. Отвръщаме яростно на огъня, но топчетата свършват. Време е за тактическо отстъпление. Презареждаме, но сме останали само двама без никакво подкрепление. Не ни се кърви и решаваме да се прегрупираме в базата. Точно пристигаме, когато по радиото съобщават, че роданците са разбрали координатите на базата ни и са изстреляли ракетата.
С нас е свършено
Сядаме да изядем по една предсмъртна баница и ново драматично съобщение долита на ултракъси вълни. Изглежда, вражеската ракета е поразила собствения им лагер. Тия роданци излезнаха много тъпи! Вместо да се радваме обаче, командирът ни грабва пожарогасител и нарежда да зарежем баниците, щото лагерът им наистина гори. Не по еърсофтския въображаем начин, а по стандартния – с пламъци, пушек и всичко останало. Това е проблем, защото до роданския военен лагер са паркирани цивилните ни коли. Взимаме платнища и се втурваме да помогаме на противника. След 5 минути тичане из гората организмът ни агонизира. Искаме някой да ни застреля наистина. Изтощени пристигаме в една от вражеските бази.
Няма никакъв пожар!
Огънят е в друг лагер. Вече нямаме сили да тичаме и отписваме колите. Когато пристигаме в поразената база, ужасът на войната се чете ясно в лицата на всички. Огромната палатка, от която взехме автомата, липсва, заедно с куп скъпи оръжия, ключове за коли, кредитни карти, маратонките на картечаря и задграничните паспорти на елинските воини. Липсват и няколко декара поляна. Само един сателит загадъчно стърчи от руините. Слава Богу, роданската армия е овладяла пожара и е спасила гората и колите. Не че не ни пука за гората, ама много се радваме за колите. Малко по-късно, за да полее мира между народите, пристига и панагюрската пожарна команда. Да живее международното положение!
Eър уот?!
Еърсофт – нещо като Рамбо с топчетаЕърсофт (или страйкбол) е военна игра, подобна на пейнтбола – с тази разлика, че е много по-реалистична. Използват се предимно електро-пневматични оръжия, точни реплики на реални бойни оръжия. Всички стрелят с 6 мм пластмасови сачми, наречени BB, чиято далекобойност достига над 50 метра. Играта е възникнала през 80-те години в Япония. След Втората световна война на японците са наложени тежки рестрикции за употребата на огнестрелни оръжия – така се раждат електро-пневматичните реплики, с които се провежда военно обучение. Впоследствие еърсофтът се превръща в спорт, който добива изключителна популярност в цяла Америка, Европа и Русия. Мисиите в игрите копират реални бойни и тактически ситуации. Често се използва истинско военно и комуникационно снаряжение. Когато те уцелят, боли и като нищо някой може да ти пробие окото, затова задължително се носят защитни очила. Тъй като крие рискове, играта официално е забранена за лица под 18 години. Повече информация за правилата има на airsoftevents-bg.com
Защо го правят?
Големи мъже, а си играят на войници
Според английския писател Джон Фаулз мъжете обичат войната, защото тя им дава възможност да изглеждат сериозни и е единственото, което не позволява на жените да им се смеят. Истинската война обаче е твърде опасна, понеже шансовете да се върнеш жив не са големи, а и за да убиваш наистина, трябва да си леко „чао”. На модерния мъж му се иска да е герой и да живее опасно, но безопасно. И максимум по 2-3 часа на ден! Еърсофт битките са идеалният компромис между виртуалните игри (Counter Strike и Call of Duty) и истинската кървава сеч с черва, мозък и откъснати крайници
Огън и жупел!
Какво запали лагера, питаш? Ето какво
Сигурно се досещаш, че балистичните ракети в еърсофт игрите не са с истински бойни глави, а обикновени фойерверки. Изстрелването им е символично, но трябва да се спазват някои противопожарни правила. Например когато ракета се окаже дефектна и не се изстреля от специалната стойка, не трябва да се настоява. В противен случай може да излети накриво и да се забоде, да речем, в близката палатка, в която има разни ценни неща (плюс пожарогасители и вече споменатите маратонки на картечаря). После ходи обяснявай, че си искал да поразиш врага
