Останалото » Истории
|
Космически забивкиВ България има място, от което можеш да поемеш на епично пътешествие
 13 снимки 
|
В България има място, от което можеш да поемеш на епично пътешествие из междузвездното пространство. Уверихме се лично, че космическият туризъм е по-интересен от морския. А у нас е и далеч по-евтин
Вехти мебели, слаба светлина и тишина, която кара ушите леко да помръдват в опит да уловят нещо. Нещо, което като че ли ни наблюдава. Не е камерата, която гледа от тъмния коридор към входната врата. Не е и хлебарката, която, изглежда, вече не е сред мърдащите организми. Нищо тук не показва признаци на живот. Все едно сме в един от онези филми, в които астронавтите попадат на отдавна изгубен космически кораб. Даже автоматът за топли напитки е някак студен и само наивното ръководство за потребителя предизвиква лека усмивка. Производителят не е предвидил, че с него ще боравят астрофизици, и учи, че монетата трябва да се мушне в процепа. От тъмната материя в коридора изплува доктор Никола Петров – неформалният стопанин на обсерваторията в Рожен. В плетения му пуловер се е отворила малка черна дупка, а прическата му е… да речем, галактическа.
Докторът живее тук от 15 години, през които дори си е намерил булка
Ориентира се отлично в тъмното и борави със светлината, все едно е взривоопасен нитроглицерин. И няма как да е иначе, ако иска телескопите да уловят нещо, което блещука на милиони светлинни години от нас.
„Прегледах списанието ви и не виждам как ще се впишем в концепцията”, спокойно казва доктор Петров. Добре изразеното му недоверие ни кара да го харесваме повече. Точно такъв трябва да бъде истинският учен – мнителен и саркастичен.
Само на около 100 километра и час път вертикално от мястото, на което се намираме, е границата с открития Космос – най-мащабната забележителност в района. За съжаление има безброй причини, поради които да не можем дори да се доближим до тази граница. Например – не сме достатъчно издръжливи, амбициозни и умни, за да станем космонавти. Не сме и достатъчно богати, че да платим на някой модерен Гагарин да ни вземе със себе си. Как тогава да преминем отвъд? Как да погледнем чудесата на Вселената, без тялото да изпита нечовешко натоварване, без да повръщаме в състояние на безтегловност и без да умрем от старост, докато пътуваме натам? Отговорът е лесен – астрономическите обсерватории отвеждат много по-далеч от който и да е космически кораб, а националната обсерватория в Рожен никога не е била по-достъпна и приятелски настроена за външни хора.
Работният ден в Рожен е преди всичко работна нощ
Свързваме се с доктор Петров и уговаряме нощно посещение. Единственото му изискване е да донесем някой брой. На този етап наивно смятаме, че MAXIM може да се превърне в любимото му издание, защото в него има голи момичета, смешки и истории, идеални като за учени в гора. Пълним багажника със списания, вафли и енергийни напитки, включваме на първа космическа и се изстрелваме към Пампорово, докато слънцето бавно пикира към хоризонта. По пътя ни вали дъжд – враг номер едно на космическите туристи като нас, защото пада от облаци, а облаците, макар и в газообразно състояние, са непробиваеми за телескопите. След малко повече от 3 часа спираме пред бариерата на Националната астрономическа обсерватория Рожен. Веднага отправяме поглед към нощното небе. Има надежда! Заедно с радостта се промъква и друго познато чувство – студ. Навън е 15 градуса, а сме тръгнали на 30. Вероятно това ни е подлъгало да обуем неподходящите за подобни условия и бизнес-срещи къси панталони.
Първото правило на космическия туризъм е да се обличаш топло
Игнорираме студа и съобщаваме на охранителя кои сме. Той ни моли да се обадим на доктора по мобилния, защото телефоните нещо са се повредили. Звъним по крехката мобилна мрежа, като се налага да заемаме любопитни пози, за да уловим сигнал. Началото, признаваме, не е особено технологично… След минути паркираме пред административната и жилищна част на обсерваторията. Не можем да разкажем как изглежда, защото е потънала в мрак – единственото светещо нещо на алеята е фенерчето на доктор Петров, който ни обяснява, че светлината пречи на телескопите. Веднага вадим нашите (фенерчета – бел.ред.). Щастливи, че този малък уред за пореден път ще се докаже като велико изобретение, светваме в грешната посока и получаваме забележка. По тези места редактор с фенерче е като луд с картечница. Светлофобията ни е леко странна, но все пак отбелязваме
второто правило на космическия туризъм – да си светиш само в краката,
и то в краен случай.
В обсерваторията има четири големи телескопа – 60-сантиметровият Zeiss-600, 50/70-сантиметровият Шмит, 15-сантиметровият слънчев коронограф (с който се занимава докторът) и големият RCC телескоп на Carl Zeiss Jena. Поемаме директно към флагмана на комплекса, най-големия на Балканите и въобще в Югоизточна Европа – двуметровия Ричи-Крeтиен-Куде (RCC). При системата Ричи-Кретиен светлината попада в главното огледало (което в този случай е с диаметър 2 метра) и достига до вторичното изпъкнало като фокусиращ се сноп лъчи. Оттам отразената светлина преминава през централния отвор на главното огледало и се събира в така наречения RC фокус. Изобщо не трябва да се съмняваш, че отлично познаваме тази система, кръстена на астрономите Джордж Ричи и Анри Кретиен (любима фамилия), но не искаме да изпъкваме излишно и запазваме скромно мълчание пред доктора. При режим Куде ни е малко по-сложно, но в най-общи линии, чрез система от огледала светлината преминава през кухата полярна ос на телескопа (някой аматьор би я нарекъл „стойката”, не и ние), за да стигне до Куде-спектографа. Докато беседваме научно на общочовешки теми, минаваме покрай сграда, в която нагло свети лампа.
Програмираното ни да следи голи момичета зрение веднага регистрира фриволен плакат
Все пак може и да се впишем в концепцията. Обяснението е, че това е стаята на инженерите, а от тях е нормално да се очакват подобни неща. Няколко метра по-късно пред нас се издига най-големият R2D2, който някога сме виждали. Двуметровият телескоп всъщност е с диаметър 20 метра и е висок 36! Гледката е несъвместима с представата ни за планински пейзаж. Несъвместима е и с представата ни за земен пейзаж. Вътре е чисто, но личи, че не е ново. Има инфрачервени камери, които виждат в тъмното, но докторът изненадващо пуска лампите. Ползваме асансьор, а после се изкачваме още един етаж по стълбище. Никола отваря най-обикновена врата, зад която се разкрива необикновена гледка. Точно така си представяме нещо, което може да изкриви времето и пространството – и е трудно да повярваме, че това не е warp drive, a 30-годишният двуметров телескоп на НАО Рожен. Известно време мълчим и гледаме втренчено младеж, който е мушнал димящ маркуч в черно нещо на иначе белия гигант. Това е Янко Николов, операторът, който пълни модерната CCD камера с течен азот. Температурата на чувствителната техника трябва денонощно да се поддържа в рамките на -110 Со. На всеки няколко часа камерите се охлаждат.
Знаем, че
ако случайно се полеем с течен азот, ще станем много твърди и ще се счупим
Предвид доказания факт, че обикновено се поливаме и чупим разни неща, гледаме да спазваме дистанция. Телескопът тежи 80 тона! Тубусът (това дебелото, с огледалото) се уравновесява от противотежест. Цялото нещо стои върху полирана метална сфера, която лагерува с телескопа чрез супертънка маслена възглавница под високо налягане.
„Системата е толкова добре балансирана, че двигателят, който движи телескопа във всички посоки, е с мощност 150 вата. Това е малко по-мощно от електрическа крушка”, разказва Никола, а от нас малко нетактично се отскубва възклицанието „даа бе”. За да се избегнат всякакви нежелани вибрации, целият 20-метров фундамент на телескопа е стъпил върху пясъчна възглавница и е излят от монолитен бетон, който няма никакъв допир със сградата на кулата. На практика това си е отделен строеж, а сградата на купола просто го обгръща. Телескопът може и да ни е връстник, но Ричи-Крeтиен-Куде технологията на оптиката му не може да остарее. През 2009-а старата управляваща електроника е сменена със супермодерна и сега всичко е роботизирано.
Със специален софтуер можеш да командваш телескопа от лаптопа си вкъщи
„Но само ако имахме интернет със скорост 50 мегабита в секунда. Сега ползваме радиовръзка с едва 4 мегабита. С тази скорост дистанционното управление не работи”, казва докторът с едва доловима тъга. Странно е, че нито една телекомуникационна компания не смята за престижно да прокара свестен интернет в това космическо чудо. Телескопът изглежда сложен и скъп, но това, както казва колегата Айнщайн, е относително. Двуметровият звездоброец, заедно с всичко наоколо, е най-голямата еднократна инвестиция за наука в историята на България. Някога е струвал 3,5 милиона долара, а сега цената му е тройно по-висока. Ако го сравняваш с новата си служебна кола, е много, но ако погледнеш по-мащабно на нещата, ще разбереш, че цифрата е смешна.
Въпреки финансовите недоразумения
тук непрекъснато се правят изследвания на всякакви космически обекти
Откриват се катаклизмични звезди, кафяви джуджета, екзопланети и прах около Слънцето. За да разберат как работи всичко във Вселената, учените наблюдават близки и далечни галактики, квазари, звездни купове, супернови, астероиди, комети и най-важното – самото Слънце. Според Никола, чиято специалност е родната ни звезда, това е от изключителна важност: „Да, астрономията не произвежда блага под формата на вилици и лъжици и бай Пешо от Плевен вероятно не може да схване какъв е смисълът от всичко това”.
Подозираме, че и ти не можеш. Животът на нашата малка планета е особено зависим от Слънцето и хора като доктор Петров трябва непрекъснато да следят слънчевото време. В противен случай за 2-3 седмици човечеството ще изгуби всичките си телекомуникационни спътници. Едно по-бурно електромагнитно изригване (вече се е случвало през 1859-а) може да унищожи цялата електропреносна мрежа и тогава на теб и на бай Пешо ще ви се прииска да избягате с овцете на друга планета, защото тук ще настъпи пълна анархия. Слава Богу, засега положението с нашето Слънце е спокойно, даже по-спокойно от обикновено, което означава, че можем да очакваме захлаждане на климата в близките години. Точно така – докторът потвърждава нещо, което сме ти казали отдавна – глобалното затопляне е мит, от който някои изкарват доста кинти.
Всички климатични промени на Земята зависят изцяло от звездата ни,
а не от микробите, наречени хора.
След около 5 милиарда години тази звезда ще се раздуе и ще изпепели планетата, но дотогава човешката цивилизация - и в частност бъдещите редактори на MAXIM, - трябва да са измислили къде да се пренесат. Притеснително е, че в момента не разполагаме с технологията да отидем дори до близката Марс.
„Трябва ни нова математика, защото сегашната не върши работа. Това ще е следващото голямо стъпало за човечеството”, коментира Георгиев. Според него това ще се случи в най-близко бъдеще с постигането на ядрения синтез, който ще ни осигури почти неизчерпаема и чиста енергия. Другото, което ще се случи е, че до две години ще бъдат открити извънземни форми на живот, но това ще са по-скоро някакви бактерии, а не сиви типажи с големи черни очи. За последните докторът казва, че нито един астроном по света не ги е виждал.
Ученият не вярва и в Бог, а от религиите най-симпатичен му е будизмът
„Не съм будист, но ми се струва най-хармоничната вяра. Не харесвам християнството. Не ми се нрави мисълта, че ако направя нещо, ще ме накажат и ще ме пратят на едно или друго място. Не искам да живея в страх”.
Говорим си и за черните дупки, които са обекти с маса толкова голяма, че дори светлината не може да избяга от гравитацията им. Би трябвало черните дупки да са вечни и непрекъснато да растат, но това не е така – те дори умират.
„Заради лъчението на Хокинг!” – кресваме с победоносно вдигнати ръце, все едно току-що сме покорили Вселената. Не предизвикваме очакваното възхищение. Лъчението на Хокинг е понятие, въведено през 1974 г. от самия... Хокинг. Все още не е доказано, но има голяма вероятност да е факт. То представлява специфично лъчение на частици от черните дупки, което в крайна сметка води до тяхното олекване.
Така се ражда третото правило на космическия турист, което гласи
да не се правиш на по-умен от космическия гид, защото изглеждаш семпъл
Янко вече е напълнил CCD-камерата със студ и се отправя към контролната стаичка, за да събуди звяра. Тази нощ той ще отвори окото си за трима учени, които ще наблюдават някаква много гореща звезда. Чрез най-обикновено на пръв поглед PC с клавиатура, мишка и монитор, младият астроном отваря купола над телескопа. Когато целият купол започва да се върти, леко оглупяваме. А когато Янко въвежда някакви цифрички в едни квадратчета и огромният телескоп започва да се движи безшумно като някакъв трансформър, ни се изплъзва тихичко „баси мамата”. Това, което се случва пред очите ни, граничи с научната фантастика, а още дори не сме видели космически обект. Излизаме на терасата около купола. Подът представлява прозрачна решетка и като погледнеш надолу, си е страшно.
Докторът ни успокоява, че тия решетки обикновено не падат
Това не звучи като „никога не падат”. Докато обикаляме несигурно в тъмното, Никола се оплаква от светлините на Пампорово. Чуди се защо хората там нарушават второто правило на космическия туризъм. Докато се вайка, ни пита дали знаем къде е Юпитер и съвсем небрежно пуска концентриран зелен лъч към една звезда. За малко да паднем през парапета. По-късно разбираме, че всички тук имат лазери, с които посочват разни звездни обекти. Фенерчетата вече ни се виждат леко тъпи.
Оказва се, че не можем лично да се дзверим през големия телескоп, защото откровено ще пречим на научния прогрес, а и всеки път, когато щракне светкавицата на фотоапарата ни, сякаш хвърляме лимонка. Все пак ни показват няколко невероятни изображения, направени с него, и вече сме убедени, че това е най-якият космически кораб. Води те до ръба на Млечния път, без да правиш и крачка. И то истинския Млечен път – не компютърна анимация и LSD-въображение, а нещо, което съществува (или е съществувало преди милиони години) там горе.
Но ние сме космически туристи и не сме дошли само да гледаме кораби
Отправяме се към посетителския център, където има малък 18-сантиметров Менискас-телескоп. Пътьом се отбиваме през бившата контролна зала на Двуметровия, която скоро ще бъде превърната в музей. Все едно влизаме в научнофантастичен филм от началото на 80-те. Големи телевизори, камери, копчета, стрелки и огромен компютър Роботрон – прадядото на Мегатрон. С нещо като пишеща машина се въвеждат командите, които се разпечатват на перфолента. После перфолентата се зарежда и разчита в съседен шкаф, останалите гардероби започват напрегнато да изчисляват и телескопът извършва командите. Голяма машина! Ела да я видиш, защото в света има само три такива.
„Малко по-слаб е от модерен калкулатор”, казва докторът и сочи единственото модерно съоръжение в стаята – UPS-ът, който може да държи системите живи около 15 минути в случай на токов удар.
На път за малкия телескоп се движим в пълен мрак,
понеже вече се извършва наблюдение с големия, Никола е още по-пестелив със светлината. Той се ориентира отлично в тъмното, докато ние сме малко дезориентирани и ритаме силно един бордюр, след което влизаме в кратка схватка с гравитацията на Земята. В тъмното се правим, че нищо не е станало. А и за мащабите на Вселената на практика нищо не е станало. Докато настройва телескопа, докторът ни споделя теорията си за тютюнопушенето. Казва, че стресира редовно организма си в планината, за да не се разболява, когато се върне долу в мръсното. После ни сочи най-голямата планета в Слънчевата система – Юпитер. На небето изглежда като ярка звезда, а през телескопа се виждат бурите, които бушуват между поясите. Върховно! Гледаме и различни Звездни купове, сред които Плеядите, или както ги знае баба ти – „Квачката с пиленцата”, млади ярки звезди, образувани в последните 100 милиона години на разстояние около 440 светлинни години. Красива работа, изпипана. Не като Лейди Гага и Джъстин Бийбър.
Върхът в програмата е Андромеда!
Андромеда е най-близката до нас галактика с милиарди звезди и вероятно цивилизации. Делят ни 2,5 милиона светлинни години и все пак сега я виждаме с очите си. Малко по-велико е от египетските пирамиди… и ще ни струва 5 лева – заедно с всичко, което ни се случи дотук. Никола ни информира, че след около 100 милиона години Андромеда ще се сблъска с Млечния път и ще настане голямо космическо дране, от което ще се роди нова, по-голяма галактика. И това – преди Слънцето ни да изгори. Докато гледаме как цяла една галактика връхлита с бясна скорост, си мислим, че работата на астролозите е някак по-мащабна от нашата. Ние имаме офис, а те – Вселена. Но заплатата им е трагична и няма никаква комерсиална логика да се занимават с това, което правят. Макар парите да нямат стойност в Космоса, изненадващо и за самите тях астрономите на Земята трябва от време на време да се хранят.
Пътят към дома е дълъг, трите часа минават страшно бавно, малките величини вече са досадни. Мислим си за предстоящата галактическа катастрофа и за това, че живеем на микроскопична планета около незначителна звезда. Както отдавна си знаем, сме нищожно нищо, което пак си е нещо. Но ако изчезнем моментално, заедно с всички велики цивилизации, бактерии и списания, които някога са съществували на тази планета, никой и нищо във Вселената няма да разбере. Какви, викаш, бяха твоите проблеми?
Космически заплахи
В земната атмосфера навлизат 18 000 метеора годишно, някой път няма да имаме късмет
АстероидиПланетоподобни тела на орбита около Слънцето. Страшното е, когато нашата орбита пресече тяхната. Тогава Армагедон почва лайв
КометиЗа разлика от астероидите, които се движат по определена траектория, кометите са много опасни, защото са нестабилни и хващат, накъдето си искат. Някои се движат толкова бързо, че могат да ударят дори повърхността на Слънцето, преди да изгорят. Рано или късно комета ще се прицели в нас. Ако стане сега, ще разберем 20-30 дена по-рано. Сам прецени шансовете да реагираме
БетелгейзеЧервеният гигант от съзвездието Орион е 900 пъти по-голям от Слънцето и се намира само на 640 светлинни години от нас. Лошото е, че вече е тръгнал да става супернова. Ако радиацията от взрива се насочи насам, не ни чака нищо весело
АндромедаЦяла галактика, след 100 милиона години ще е тук
