Останалото » Истории
|
GN'R едва не ме уби!От Дъф Маккаган
 9 снимки 
|
Частни самолети, океани от пиячка, планини от наркотици и мравуняци възбудени мацки. Цели 12 години, в които изнасилва баскитарата в Гънс ен роузес, Дъф Маккаган се радва на всички благинки на живота - до момента, в който косата му не започва да окапва, пръстите - да кървят самосиндикално, а вътрешните му органи - да отказват един по един. В хитовата си автобиография един от най-популярните музиканти на близкото минало разказва как животът на ръба почти му е коствал... живота
Познавам много дроги
Повечето от тях или вече са мъртви, или се лутат в дрипи между светлината и мрака. С някои започнахме да правим музика още като деца – тогава притежаваха страхотен заряд и желание за живот, заедно крояхме планове за бъдещето и никой – абсолютно никой – не подозираше, че ще свърши като наркоман или алкохолик.Има хора, които могат да експериментират с младостта си, а после да се върнат в нормалния коловоз. Има и такива, които не могат.
Когато Гънс Ен Роузес стъпи на голямата сцена, вече бях популярен като сериозен пияч; през 1988 по време на концерт за MTV Аксел дори ме представи като Дъф „Краля на бирите” Маккаган. Някъде по това време от студио за анимационни филми се свързаха с мен, за да ме помолят да използват името ми като марка на въображаема бира. Засмях се и се съгласих, защото цялата работа ми звучеше като нискобюджетен арт проект – кой, по дяволите, би гледал анимация за възрастни? Тогава не съм и предполагал, че новото шоу ще се казва Семейство Симпсън, а само няколко години по-късно марката „Дъф” ще залее всяко кътче на света.
Днес големите музикални турнета се организират с минимални разходи – възможно най-малко сценични работници, никакви частни самолети и подобни глезотии, основната идея е в края на деня да се излезе на голям плюс. Навремето беше точно обратното – през 28-те месеца, в които с Гънс промотирахме двата Use Your Illusion (1991-1993 – бел.ред.), екипът ни наброяваше стотина души. С нас водехме не само беквокалистки, духова секция и допълнителен кийбордист, но и чакръкчии, масажисти, вокален педагог и татуист. Всички разполагахме с отделни бодигардове и шофьори, изливахме огромни пари в тематични афтърпартита, дори организаторите на купоните бяха част от платения антураж, който наливаше заедно с нас до ранните часове.
На фона на всичко, което бях видял, пиенето изглеждаше невинен порок, но към момента на турнето за Use Your Illusion дозата ми бе достигнала епични пропорции. Помня, че бяхме наели частен самолет – не някакво малко джетче, а огромен 727 с фоайета и отделни спални за всеки от членовете на групата. Аз и Слаш го осветихме, като се напушихме с крек още преди първото излитане – точно в момента, в който колесникът се отлепяше от асфалта. Толкова се смазвахме, че дори не съм регистрирал концерта в Чехословакия, който явно се е провел на огромен стадион в един от най-красивите европейски градове. Разбрах, че съм посетил Прага, едва след като видях печата в паспорта.
Тогава вече бе спорно дали ще съм един от малцината, успели да се върнат към нормалния живот; по всичко личеше, че съдбата ми ще е тъмна.
Всяка сутрин задължително трябваше да имам бутилка водка до леглото. През 1992-ра опитах да спра пиенето, но издържах само няколко седмици, след което зловещо компенсирах липсите. Просто не можех да спра, вече бях преминал границата. Косата ми започна да окапва на кичури, а при всяко пикаене остра болка пронизваше бъбреците ми. Кожата на ръцете и на краката ми бе напукана и нацепена, лицето ми – осеяно от циреи, а единственият възможен начин да свиря на баскитарата бе с лепенки и марли под ръкавиците.
Има много начини да излезеш от подобна центрофуга. Някои се засилват директно към клиниката, други преоткриват Господ, трети се записват при Анонимните алкохолици, а четвърти просто лягат в дървена кутия. Аз бях от последните.
По време на цялото турне на Use Your Illusion прекарвах часове наред в различни студиа и записвах солови парчета. Идеята беше да убия максимално много време, което иначе щях да използвам за наливане – в интерес на истината дори не знаех какво ще правя с демо записите. В тях свирех на всичко – барабани, китара, бас; опитвах се даже да пея, но често се задъхвах заради повреден от кокаина нос. Един ден някакъв пич от антуража ни – представител на звукозаписна компания – ме попита къде зачезвам постоянно. Обясних му за парчетата, той ги прехвърли към Том Зутаут от Geffen и моментално ми предложиха договор за албум. Целта им бе ясна – по това време Пърл Джам и Нирвана бяха пробили, а звукът от сиатълските ми пънкарски корени щеше да помогне на имиджа на Гънс. За мен това бе шансът на живота. Believe In Me излезе през лятото на 1993-а, към края на турнето. Дори на последните участия Аксел редовно промотираше албума и призоваваше хората да си го купят.
Вдъхновен, организирах солово турне, залепено за Use Your Illusion. Трябваше да започна с концертите веднага след последните ни визити в Буенос Айрес през юли 1993 – първите ми гостувания щяха да са в Сан Франсиско, Ел Ей и Ню Йорк, после щях да подгрявам Скорпиънс в цяла Европа. След завръщането от Аржентина се свързах с приятели в Лос Анджелис, които вече бяха започнали работа по тура. Заедно изпипахме последните детайли, преди Аксел да ми се обади разгневен: „Ти ненормален ли си? Не можеш веднага да поемеш по пътя, дори мисълта за това е лудост!” Отговорих му, че това си е моят живот – да свиря музика, но си знаех още, че ако остана вкъщи, ще се удавя в микс от алкохол и наркотици. Не си правех илюзии, че ще спра пиенето по време на турнето; многото ангажименти и присъствието на стари приятели обаче трябваше да ми помогнат да забавя темпото и да пробвам да откажа кокаина.
Но се оказа, че Аксел е прав. Още преди първото участие в Сан Франсиско тогавашната ми съпруга Линда се сби с някакво момиче зад кулисите и приключи в болница обляна в кръв и с откъртен зъб. В Ню Йорк пък в залата нахлуха рокерите бандити от Хелс Ейнджълс и се разразиха страхотни побоища. Въпреки това успях да завърша турнето до декември. Светът все още се кефеше на Гънс, а особено в Европа публиката знаеше песните ми наизуст. През повечето време не шмърках, а голямата победа бе смяната на водката с вино. Първоначално се чувствах по-свеж, но пак имах нужда да достигам пиянските нива от преди, съответно количеството вино удари тавана. На втория месец поглъщах по 10 бутилки на ден и имах постоянен сърцетуп. Не хапвах нищо и въпреки това бях перманентно подпухнал. Тялото ми крещеше за милост.
В края на европейското турне соло китаристът ми атакува шофьора на автобуса с нож и моментално трябваше да го уволня. На негово място повиках стария ми приятел Пол Солгър, колега от сиатълските ми времена, който беше спрял алкохола от 10 години. Веднага се нави, макар да знаеше за проблемите ми.
Преди да отпътувам за концерти в Австралия, реших да поостана в къщата ми в Ел Ей. Бях купил мястото през 1990 – хубаво имение с лице към Мълхоланд Драйв и басейн, от който се виждаха хълмовете на Холивуд. По това време постоянно трещях по клубовете до сутринта и често басейнът осъмваше пълен с голи непознати. Една от посетителките беше телевизионна новинарка, в спалнята си имаше снимки с Роналд Рейгън и Джеси Джаксън. Години по-късно се издигна до национален ефир и винаги, когато чуех типичната й заучена фраза, се сещах за голото момиче във водата.
По това време имаше една верига клубове, която доминираше Холивуд – Бордело, Скрийм, Кетхаус, Водка, Ланджъре, Спайс. Имаше къде да се ходи всяка вечер освен в сряда. Нямам представа защо срядата беше свободна, но не ме и интересуваше – точно тогава партито беше в моята къща. Останалото ми се смесваше – веднъж спонтанно се качих на сцената с Тони Бенет в Спайс, друг път седнах на барабаните на Пърл Джам в Кетхаус. Когато Алис ин Чейнс дойдоха за пръв път в Ел Ей, сингълът “Man in a Box” тъкмо беше набрал скорост и момчетата ми се обадиха с молба да го изсвиря с тях. Беше жестоко! След концерта се прибрахме в имението ми и купонясвахме три поредни дни.
Но в момента, в който приключих турнето, нямах сили за такива изпълнения. Никога не се бях чувствал по-зле. Ръцете и краката ми кървяха, носът ми изхвърляше гнусотии, дрисках съсиреци, а циреите по тялото ми постоянно се пукаха и омазваха всичко с гной. Цялата къща бе пропита от зловонните миазми, които разлагащото ми се тяло изпускаше. Нямаше как да продължа, затова се обадих на мениджъра и му казах да отмени Австралия.
Някъде тогава бях купил още една къща в Сиатъл – абсолютна мечта на брега на езерото Уошингтън. Точно там като дете пробвах да крада лодки и коли, затова и мястото много ме привличаше. Тъй като по време на турнетата нямах никакво време, реших да се метна и да релаксирам.
На 31 март 1994 отидох на летището, за да хвана самолета от Ел Ей до Сиатъл, когато изведнъж видях Кърт Кобейн. Чакаше същия полет и се заговорихме. Той тъкмо бе излязъл от рехабилитационна клиника и двамата бяхме тотални щети и си споделяхме неща през целия път. Аз се намирах в личния си ад, той – в неговия, затова негласно решихме да не задълбаваме в индивидуалните си проблеми. Когато пристигнахме, си помислих да го поканя при мен – бях останал с впечатлението, че е самотен, а аз се чувствах по същия начин. Но на терминала стана лудница – все пак и двамата бяхме в големи рокгрупи, и докато се опомня, Кърт проби през тълпата и се шмугна в лимузина.
Пристигнах вкъщи и се загледах в постройката. Когато купих мястото, покривът течеше и платих за смяна на кедровите греди и керемидите. Гаранцията беше 25 години, от което ме напуши смях – някакъв си покрив със сигурност щеше да ме надживее. Въпреки това самият въздух до езерото ме успокои.
Няколко дни след това мениджърът ми звънна, за да ми съобщи, че Кърт Кобейн се е самоубил в дома си в Сиатъл. Срам ме е да си призная, но когато го чух, изтръпнах и дори не успях да звънна на Дейв Грол и Крист Новоселич. Сметнах, че съболезнованията ми ще бъдат излишни – години по-рано се скарах с Крист по време на наградите на MTV, на които Гънс и Нирвана имаха участия. Бях мъртвопиян, нахвърлих му се заради невинна забележка и когато на другия ден Ким Уорник от Фастбакс (единствената истинска банда, в която бях свирил в сиатълския си период) ми се обади и ми каза какво съм направил, стигнах дъното. След смъртта на Кърт се чувствах още по-зарит, ръцете ми трепереха и не успях нито да звънна на Дейв, нито на Крист. И по-зле – трагедията изобщо не повлия на живота ми, а продължих ритмично да копая надолу до случката месец по-късно.
Сутринта на 10 май се събудих в леглото с остри болки в стомаха. Бях навикнал на всякакви гърчове, но това беше различно – цялото ми тяло изгаряше, имах чувството, че дялкат вътрешностите ми с тъп нож. До такава степен умирах, че не успях да набера Бърза помощ – единственото, което ми се удаваше, беше да скимтя тихичко. Лежах в голямото легло в мечтания ми дом – дом, който бях купил с надеждата някой ден да създам семейство в него – и бавно си отивах. Стоновете ми отекваха в мъртвешката тишина и за пръв път в живота си се молех някой да дойде и да ме убие. Веднага и на място.
Тогава чух Анди, най-добрия ми приятел от дълги години. Нахлу през задния вход и ме повика: „Ей, какво става?” – досущ както правеше, когато бяхме деца. Исках да му отговоря, че съм на горния етаж, но не успявах да издам звук. Явно беше забелязал портфейла ми на масата и започна да се качва по стълбите. Бавно открехна вратата на спалнята и замръзна.
„Мамка му, най-накрая се случва.”
Почувствах душевно облекчение, когато го видях. Прецених, че съществува ренесансова романтика в това да издъхнеш пред най-добрия си приятел, но Анди имаше съвсем други намерения. Нахлузи ми някакви смачкани дрехи и започна да ме дърпа – явно адреналинът го беше обладал напълно, защото иначе не виждам начин да пренесе 90 кила отпуснато подпухнало тяло. Докато ме влачеше по стълбите към колата, парещата болка в червата се разпространи надолу към таза и кръста. Продължавах да мечтая да умра моментално.
Докторът, който ме лекуваше още от дете, живееше на две пресечки – и Анди веднага се отправи към къщата му. Макар да познавах д-р Брад Томас през целия си живот, рядко го посещавах, особено след старта на тежкия алкохолизъм. Анди и Брад заедно ме занесоха в личния кабинет, чух как обсъждат състоянието ми, след което усетих убождането от иглата. Конска доза демерол. Нищо. Още веднъж демерол. Пак нищо. Трети опит – и пак не почувствах никакво облекчение. Нещо повече – болката продължаваше да пълзи и да сковава тялото ми, което ме паникьоса. Изпъшках от усещането, че духът ми е на път да ме напусне. Анди и д-р Томас явно са усетили сериозността на ситуацията, защото бързо ме натъпкаха в колата и отпрашихме към спешното отделение на най-близката болница.
В момента, в който ме бяха наболи с абокати, а морфинът се стичаше към вените ми, започнаха да ми задават въпроси, на които не успявах да отговоря.
„Име?” „Адрес?”
Анди им обясни кой съм.
„Какво количество изпивате на ден?”
Изохках.
„В момента употребили ли сте наркотици?”
Издадох гърлен хрип.
Бях тотално ням. Морфинът въобще не ми помагаше, което още повече ме притесни, тъй като от опит бях добре запознат с действието на опиатите. Топлото облекчение, което по принцип предлагат, липсваше напълно. Докторите светкавично ме преместиха в съседна стая, където друг, също неподвижен пациент прошепна: „Пич, строших си гръбнака, обаче се радвам, че нямам това, което ти е на теб.”
Само простенах.
След скенера на вътрешните органи видях как лицето на лекаря ми става снежнобяло. Панкреасът ми, очевидно набъбнал от огромните количества алкохол, с които методично го бях поливал, се бе пръснал. Имах изгаряния трета степен по всички вътрешни органи – само някои части от храносмилателния тракт могат да издържат на изгарянето от разграждащите ензими, при това задължително отвътре. Външните стени на органите и стомашните мускули със сигурност не са между тях – а в този момент всичко в мен плуваше и се топеше в киселинни сокове.
Хирург с дебели очила обясни процедурата. Трябваше да ме отворят, да изрежат горната част от панкреаса, да ме зашият и да ме оставят на диализа до края на живота ми. Тогава разбрах отчаяните, агонизиращи молби на ранените човеци още от древни времена. Нали се сещате – намушкани от меч, простреляни от стрела или пушка, жертвите драпат да бъдат приключени на момента. Бях в същото състояние.
Събрах всичките си сили, за да прошепна на доктора.
„Убий ме.”
Думите се завъртяха като развалена грамофонна плоча.
„Убий ме. Моля те! Убий ме, убий ме сега!”
Откъсът е от автобиографията Толкова е лесно (и други лъжи), чиято премиера
е на 4 октомври. Публикувано с разрешението на издателство Touchstone
APPETITE FOR DESTRUCTION
Още няколко рокаджийски флирта със смъртта
Уейлън ДженингсДженингс свири на баскитара в групата на Бъди Холи. По време на турнето с Холи и Ричи Валънс през 1959 отстъпва самолетното си място на Биг Бопър Ричардсън. В този ден музиката умира
Ники СиксНа 23 декември 1987 басистът на Мотли Крю официално е обявен за мъртъв в продължение на две минути след свръхдоза хероин. Възкръсва в стил Криминале – с ударна доза адреналин право в сърцето
Ал ГрийнПопулярният изпълнител на госпели и соул балади едва не дава фира през 1974, когато ревниво гадже го посипва с нагорещен чакъл и причинява сериозни изгаряния на гърба, стомаха, ръцете и самолюбието му
Ози ОзбърнИзненадващо близката среща на Ози с Качулатата не е причинена нито от дрога. Легендата лежи осем дни в кома след нелеп инцидент с ATV, при който бодигардът му го връща към живите с дишане уста в уста
Джордж ХарисънПрез 1999 изтрещял фен напада китариста на Бийтълс с кухненски нож. Съпругата на Джордж Оливия успява да прогони натрапника с останалата част от посудата
Травис БаркърСлед концерт с DJ AM и Пери Феръл джетът с барабаниста на Блинк-Уан Ейти Ту се разбива и оставя звездите в критично състояние в близката болница
ДО ПОСЛЕДЕН ДЪФ
6 причини, поради които Маккаган не е средностатистическа рокзвезда
1 Като тийнейджър в Сиатъл Дъф свири в дузина пънк банди, чрез които се запознава с бъдещите пионери на грънджа. По същото време бачка като сладкар с основателя на Съб Поп Рекърдс Брус Павит
2 Сценаристите на Семейство Симпсън кръщават любимата напитка на Хоумър на Дъф. Причината е, че Аксел Роуз се обръща към басиста с приятелското „Краля на бирите”
3 В ранните дни на Гънс Маккаган обитава лайнян апартамент в Холивуд, в който често си спретва сесии по пушене на крек със съседа отгоре. Името му – Слай Стоун
4 Маккаган е един от последните хора, успели да видят Кърт Кобейн жив. Двамата пътуват заедно от Ел Ей към Сиатъл пет дни преди самоубийството на лидера на Нирвана
5 След като отказва алкохола и наркотиците през 1994, Дъф инвестира в набиращите скорост Старбъкс, Майкрософт и Амазон. Наскоро основа Меридиан Рок – мениджърска компания за музиканти
6 След като се връща към живота, Маккаган става фитнес маниак. В момента пише колонки за "Сиатъл Уийкли" и ESPN, а свободното време посвещава на съпругата и двете си деца
