Мишмаш
|
Сед бът труу!Ларс Улрих: барабанист на групата с главно “Г”, гадже на най-готината датска актриса и наш вечен идол – в честно интервю
 4 снимки 
|
“Е тва е Залата на истината”, казва Ларс и рухва в скъп кожен офис-стол. “Тук се събираме сутрин, за да си кажем кой какво мисли. Освен ако не сме на тур-не”. Намираме се в едно от просторните помещения на репетиционното студио на Металика в Сан Рафаел, Калифорния. “А може би и Залата на сбиванията между членове на групата?”, подхвърляме. “Не, това са глупости”, рязко отвръща той. “Заради оная дивотия с психиатъра покрай St. Anger си мислите, че вечно имаме някакви междуособици, но не е вярно”. Звучи искрено. За нас пък студиото в Сан Рафаел е почти като “Св. Петър” за католици; знаейки наизуст документалния Some Kind Of Monster (и всичко, свързано с Металика), попиваме внимателно всеки детайл. Точно до “Залата на истината” например е кухнята, където се разигра една от най-бруталните сцени във филма: дето Улрих крещя на Хетфийлд “Fuuuuuuuckkkk!”, под стреснатия взор на споменатия психиатър (който впрочем им излизал по 40 000 долара на месец). Днес барбанистът е на 44, но Металика е едва на 27 – и досущ сякаш 27-годишен мъж изтряска албума Death Magnetic, т.е. хем носталгична по 80-те, хем някак по-“улегнала” тресня. Самият Улрих си дава сметка, че младежкото творческо вълшебство от времената с покойния Клиф Бъртън няма как да се върнат. “В много отношения не сме пораснали – хем си на въз-раст, хем сърбежът за гръмовна музика никак не си е отишъл и ти се свири (в албума няма песен под 6 минути)”. Личният му живот също е в ред: миналата година кинозвездата от съ-що датски произход Кони Нилсен му роди син (гледал си я поне в Гладиатор), а Ларс има и две де-ца от предната, Скайлар Сатънстийн. Той преживя и друг ка-тарзис – от най-мразения от феновете (заради съдебната битка с бившия вече Напстър) пак се превърна в обичана рокзвезда. Може би просто мина време.
Бил си обещаващ млад тенисист в Дания. Беше ли скандалджия на корта като Макенроу? Не. Бях шибана путка и нямах мъжки характер. Макар че съм от род на тенисисти – дядо ми беше първа ракета на Дания, баща ми беше професионалист. Ние сме някогашни имигранти в Копенхаген от севернонемската област Шлезвиг-Холщайн – но нула немска дисциплина
Всички в Металика сте бащи. Събирате ли се на детски купони? Ами не, водим децата по турнетата. Най-голямото на Хетфийлд е момиче, а моят най-голям е Майлс (кръстен на бога на джаза Майлс Дейвис – б.р.). Знам какво ще питате: ами ако дъщерята на Джеймс стане гадже с моя син? Нищо против – защо да не остареем и като кръвни роднини, и без това не мога да се отърва от него (смее се)
Изпил си чудовищно много алкохол. Не ти ли хрумна да отидеш в скъп възстановителен център, както направи Джеймс? Не. Аз не съм зависим, а той беше. Има разлика – аз си лягах след 5 уискита, а той след 5 уискита жадуваше за още 15. В тоя смисъл никога не съм бил рокзвезда – след събуждане никога не е било да се хвана веднага за шишето
А кокаинът? Ясно е, че шмъркаше зверски, как се отърва? Вярно е, но трябваше да спра, щото съм барабанист – макар да имаш вродено чувство за ритъм, ако си нашмъркан до козирката, ви-наги забързваш. Затова много от концертните изпълнения на Металика са в по-бърз ритъм. Феновете си мислят, че е “за-кон” да свирим по-бързо на концерт – а то просто някои от най-обичаните версии са щото съм бил нашмъркан (смее се)
Death Magnetic e страшен, ама защо това лошо качество? Звучи компресирано, сякаш нарочно усилено, дори тенекиено. Кой е виновен? Продуцентът Рик Ръбин? Никой. Така решихме – 2009-а е и хората слушат музика в колата и на ай-поди, а не вкъщи на перфектна CD-система. И децата знаят, че mp3-файловете са с ужасно качество, но това е положението. Да, усилихме звука – нали сме Металика, не Колдплей
Ще има ли някога соло албум на Ларс Улрих? Не. Светът не е чак толкова скапан, че да го накажа със соло албум
Наскоро питахме Слаш за прословутите секс-оргии с момичета между вас и Гънс на американското турне 1992. Вярно ли е? Имаше разни случки. Дали съм участвал? Е, помня само, че бях в стаята (смее се)
В Some Kind Of Monster докара до сълзи първия ви китарист Дейв Мъстейн (лидер на Мегадет по-късно – б.р.). Кого другиго си разплаквал? Не знам. Себе си. Дейв винаги съм го харесвал. На него му е криво цял живот, че не забогатя толкова, колкото ако беше останал в Металика, но това е човешко
Накрая се отнесохте отвратително с бившия си басист Джейсън Нюстед. Защо? Това е сложен въпрос. От една страна, да, държахме се като пияни пубери с него, но от друга не знаете как мисли Джейсън – “те така и така ме изгониха, защо да не се направя на жертва, малко повече слава не вреди”
ТЕКСТ Марк Ярм, Maxim САЩ
ФОТОГРАФИЯ ВИРДЖИНИЯ/АНИМАТО МЮЗИК
