Останалото » Истории
|
Футболната война!Ебахти яката Maxim-история: световните квалификации между Хондурас и Салвадор през 1969-а доведоха до съвсем истинска война
с няколко хиляди жертви. 40 години по-късно: все още ли се мразят?
|
Колкото повече човек чете и се задълбава в нравите на Латинска Америка (като нас), толкова повече се пита – ма тия там наистина ли са толкова откачени? И дори без да е изследвал любимия ни политико-кретен от миналия брой Уго Чавес, си отговаря “ами да, толкова”.
И въпреки тази своеобразна подготовка, когато разбереш, че двете централноамерикански държавици Ел Салвадор и Хондурас действително са се сбили в съвсем истинска война заради футболен мач, си викаш “бахти ненормалните мангали, това надхвърля дори тамошните традиционни loco стандарти”. Историята е от 1969-а, когато след серия от 3 квалификационни мача за световното в Мексико 70
двете страни наистина си спретват мънинка война, в която загиват по различни данни между 4 и 6000 души
Целият конфликт трае около 100 часа (към 4 дена и нещо), преди все пак здравият разум (и по-точно ОАД, Организацията на американските държави) да се намеси и да сключат примирие. Спречкването остава в историята като “Футболната война” и, както казва великият полски журналист и мислител Ришард Капушчински (който пише великолепни репортажи, а после и книга за конфликта), “разграничителната линия между политиката и футбола в Латинска Америка е доста размита”.
Самите квалификации са доста жежки, така че последвалите събития не са чак толкова немислими. Преди първия мач в хондураската столица Тегусигалпа на 8 юни, салвадорци не успяват да мигнат в хотела – под прозорците им цяла нощ хондураски фенове вдигат шум до бога. Салвадор губи с 1:0 в, забележи, 10-минутното продължение, нечувано за тогава; поне трима салвадорски фена се самоубиват вкъщи пред телевизора, сред които майка на три деца. Погребението на майката, няколко дни преди реванша, се излъчва в праймтайма на местната телевизия, което допълнително подклажда и без това развихрилите се националистически настроения.
Седмица по-късно хондураските играчи кацат в столицата Сан Салвадор. Звездата им се казва Енрике Кардона, по прякор “Заека” – бивш бачкер в банановите плантации на американските Юнайтед Фрут и Стандард Фрут (заради които О. Хенри, след визита в Хондурас, измисля термина “бананова република”), стигнал до договор с Атлетико Мадрид. Салвадорци го посрещат на летището с талантливо изрисуван плакат, на който огромен заек с още по-огромен член му разпаря задника. На други, по-расистки плакати, греят изобразени тъмнокожите играчи на Хондурас – с кокалче в носа, демек – диваци и канибали. Медиите пък чутовно тръбят за зверско насилие над тристахилядното салвадорско малцинство в Хондурас. “Аз някак бях свикнал”, спомня си днес Кардона, “но моите по-млади съотборници се психираха жестоко. После, в петъка преди мача,
салвадорски фенове убиха двама наши фена с тояги – буквално, не се шегувам. Наложи се да спим в сградата на посолството
Истинските диваци, при това и на държавно ниво, се оказват салвадорци – при издигането на знамената на двете държави преди мача вместо хондураския флаг на пилона се веят чифт мръсни гащи; химнът на гостите не само е освиркан, ами по футболистите политат развалени плодове и всякакви подръчни говна.
Всичко това явно стряска хондурасци, щото те губят реванша с 3:0. След срещата треньорът им заявява:
“Добре, че загубихме. Ако бяхме били, сигурно нямаше да си тръгнем живи”
По тогавашните квалификационни правила се налага и трети мач – на неутрален терен, в случая – на ст. Ацтека в Мексико Сити. Залогът е огромен – той трябва да реши коя ще е първата централноамериканска държава в историята, която ще участва на световно.
Според мемоарите на тогавашния треньор на Салвадор – аржентинецът Грегорио “Гойо” Бундио, целият отбор бил привикан в президентския дворец преди отпътуването. “Президентът, ген. Фидел Санчес Ернандес, ни почерпи с бисквити и безалкохолно, след което се доближи до мен и и със строг глас настоя, че макар да съм чужденец, трябва да защищавам националните интереси като роден салвадорец. Защото според него това бил най-важният исторически момент в историята на Ел Салвадор.”
Бундио и помощникът му, макар да не са взимали заплати от половин година, се покланят на страховития генерал и обещават да направят всичко възможно.
“Истината е, че направо се насрахме от страх”
спомня си Бундио. “Трябва да отчетете цялостната атмосфера в Латинска Америка в средата на миналия век – и най-вече диктатурите, които не само не си поплюваха, ами изтрепаха сума ти народ без съд и присъда. Знаехме, че ако изгубим мача, най-добре да не се връщаме в Салвадор – въпреки че там бяха семействата ни.”
Самият мач е в ужасни условия за футбол – на голяма надморска височина под проливен дъжд. Играят и продължения. Според салвадорски източници цели 5000 местни фена пътуват до Мексико Сити – някои от тях минават близо 1200-те километра със стари мотоциклети, тръгвайки цял месец по-рано. Салвадор повежда на два пъти, но Хондурас, предвождани от Кардона, на два пъти изравняват. През второто полувреме Бундио издава ужасна треньорска заповед – “счупете му краката на тоя!” Салвадорци правят, каквото могат, само дето не му избиват зъбите.
“Три пъти ме ритнаха с бутони в гърдите”
клати глава днес Енрике. “Ако въобще можете да си го представите – по днешните правила сигурно трябваше да изгонят поне 6 човека от Салвадор, но в два от тия три случая съдията дори не свири фал. Играл съм в Испания, Англия и Ирландия, но никъде не съм виждал такова чудо.” Хондурасци очевидно предпочитат да приключат мача живи и в края на второто продължение нападателят на Салвадор Мон “Пипо” Родригес вкарва победния гол с глава.
Според треньора на Хондурас не е било въпрос на страх, а на серия от уж подробности: играчите не яли в хотела, опасявайки се да не ги натровят, всички били с чисто нови обувки с по-дълги бутони – заради дъжда и хлъзгавия терен на Ацтека, получили мазоли още до почивката и т.н. Ако въобще може да се погледне безпристрастно на въпросния мач, очевидно атакуващата схема на Бундио – наскоро измислената 4-2-4 – е в основата на победата; а може би Салвадор са си били просто по-добри.
Сега следва и най-идиотското – въпреки че печелят мача, националистическата истерия и пропагандата стигат такъв пик, че не обидените и победени Хондурас, а
Ел Салвадор почват войната – с пехота, авиация и всичко, както си му е редът
Боевете са дивашки и на моменти граничат с чистия фарс. Споменатият Капушчински, тогава репортер там, прекарва известно време сред хондураските войници; беднотията била толкова голяма, че повечето не ги интересувало дали ще отстрелят врага, а да събират обувки и дрехи от умрелите, които после да занесат на семействата си. “Бяхме още тийнейджъри и изобщо не знаехме за какво става въпрос”, спомня си хондураският ветеран от битките Хосе Луис Гутиерес. “Държавното ръководство просто ни каза, че са ни нападнали, и ни хвърлиха в боя без никаква подготовка”.
Casus belli, т.е. поводът за войната официално според салвадорските военни е мачът – в който, разбираш ли, хондурасци се били държали “неуважително”. Причините обаче са съвсем други и, разбира се, политически – покрай банановите концерни в Хондурас има огромно салвадорско малцинство, наемна работна ръка – защото с течение на века в Ел Салвадор се случва демографски бум, населението скача двойно над хондураското, при територия почти наполовина. И когато в Тегусигалпа малко преди събитията идва националистическо правителство, то гони обратно огромен процент от 300 000-ото салвадорско малцинство (нещо като мезоамерикански възродителен процес, хе-хе – б.р.). Четири дни след началото на инвазията салвадорската армия е спряна едва на няколко километра във вътрешността на Хондурас и след намесата на ОАД, или ЦРУ, (или пък, според една конспиративна теория, на големите колумбийски кока-картели), двете правителства сключват примирие; оттогава насетне конфликтите по границата са дребни, тип войник от отсреща гръмнал напосоки по наште отсам. Двете държавици леко не се понасят и до ден-днешен; споменатият ветеран Гутиерес казва, че когато ходи в Салвадор, маха от портфейла си военната книжка – ей така, за всеки случай. Но когато се случи да играят в официален мач, спомените се завръщат. “Гледах как паднахме от Щатите и не се ядосах много”, продължава ветеранът (на 6 юни тая година Хондурас загубиха в квалификация с 1:2 – б.р.). “Но мач със Салвадор е съвсем друга работа. По-младите, за щастие, не са го изживели и не се нервират толкова, но за нас, които участвахме във войната, този мач винаги е сякаш въпрос на живот и смърт”.
Четири десетилетия по-късно враждата тлее, но за щастие най-вече се изразява в хапливи коментари по медиите спрямо съседа. Според Ел Салвадор хондурасци са най-мързеливите копелета във Вселената и затова Салвадор са по-добре икономически (това е жестоко смешно, малко в стил “присмял се хърбел на щърбел”, щото и двете държави са бедни, зверски корумпирани и основно се “издържат” от трафик на наркотици – б.р.)
Днешният треньор на национала на Хондурас е колумбиец – Рейналдо Руеда. Пак този юни двете държави се срещнаха в официален мач – и според Рейналдо това с войната са супер стари работи, които вече не влияят на футбола. И понеже говорим за Латинска Америка, ето още нещо нечовешки странно – въпреки че би трябвало да се мразят и в червата (след тия хиляди убити),
двете държавици сключиха нещо като футболно примирие в квалификациите за световното в Испания 1982
За да се класира и Салвадор, Хондурас (вече класирани) не биваше да падат в последния си мач с Мексико. Ако хондурасци държаха на принципите отпреди 13 години, трябваше да легнат, но се проявиха като истински мургави мъже и удържаха 0:0. Салвадор бяха толкова благодарни, че поканиха целия отбор в столицата си на благодарствен прием – и там разни държавници заявиха, че томахавката е заровена окончателно. Разбира се, бедните салвадорци се обезсмъртиха, падайки от Унгария на Нилаши и Фазекаш с 1:10. “Заека” Кардона бил на стадиона. “Мислех, че да ги видя толкова унизени, ще ме ощастливи, но не – натъжих се. Нашите политици не разбират – ние сме малки държави във всякакъв смисъл и никой не се интересува от дребните ни кавги. По-добре да сме единни”.
Напоследък съперничеството е някак притъпено – просто защото Хондурас са чувствително по-добри
Преди юнския сблъсък са 35-и в класацията на ФИФА, точно зад Ирландия. Салвадор са чак 110-и, стиснати в сандвич между гигантите Куба и Зимбабве. Шестима от титулярите на Хондурас играят в Европа, а четирима – в Северна Америка, докато салвадорският национален е почти изцяло от местни неизвестни агенти. Футболът в Салвадор е толкова назад, че федерацията се помещава в нещо като бунгала и, естествено, нито един от осемте стадиона в държавицата не покрива изискванията на ФИФА за официални срещи. В местното първенство цари (познатата от друга бананова република – България – б.р.) корупция; шефът на федерацията им Рикардо Падия в момента е разследван за уреждане на мачове. Статистиката с Хондурас също не е повод за радост – общо 58 мача, от които тегусигалпските лъвове са взели 28, а салвадорските орли – едва 12. Последният им сблъсък преди този юни за Салвадор свърши с неприятното 0:5.
Все пак напрежението преди мача се надига – Хондурас, както стана дума, паднаха от САЩ с 1:2, а в същото време Ел Салвадор би Мексико със същия резултат като домакин (ацтеките току-що бяха уволнили скъпия и тъп Свен-Йоран Ериксон). Така Салвадор са на третото място в групата, което дава виза за ЮАР 2010 – и това означава, че мачът на 10 юни в Сан Педро Сула, Хондурас, е и математически съдбоносен за шансовете на двата отбора. Дни преди срещата Хондурас е разтърсен от две тежки земетресения – за щастие, без жертви; но първото впечатление е, че на хондураското население абсолютно не му пука от нищо; то пие и танцува като за последно и кратките ни разговори с разни момичета в нощните клубове на Тегусигалпа ни отварят, че на тия хора им е абсолютно все едно дали утре ще умрат – според тях това си божа работа и не бива да ги занимаваш с екзистенциални въпроси. (Включително въпросът за презерватива – почти нечуван в Хондурас.)
Но на футбола. Човек очаква при такъв сблъсък (решителен, със стар военен враг) атмосферата на стадиона да е супер надървена, но няма нищо подобно.
Не се забелязва и особен фенски интерес към звездата – халфът на Тотнъм Уилсън Паласиос
“Дори Бекъм да дойде, ще му се порадват десетина минути и ще им омръзне”, казва един от местните. Същото е положението и с Хендри Томас от Уигън и Рамон Нуньес от мексиканския Крус Асул. Все пак Паласиос е несъмнената звезда. Самият той споделя, че ако не беше Стийв Брус в Уигън да го направи футболист, вероятно е щял да стане жертва на националната черта в Хондурас – мързелът и безразличието. Паласиос преживя и нечовешка лична трагедия – беше отвлечен брат му, и въпреки че Уилсън плати половин милион долара откуп, година и половина след отвличането беше открит трупът на момчето.
Самият мач не е много обещаващ, особено от салвадорска страна: националът им е почти изцяло младежки, сглобен на венгерски принцип в последните няколко години от мексиканския треньор Карлос де лос Кабос. Салвадорските фенове смятат за “звезда” единствено офанзивния халф Елисео “Чейо” Кинтания, минал през вашинтгонския Ди Си Юнайтед, а в момента – в... Ермис Арадипу, кипърско тимче от Б групата!
На самия стадион няма и помен от някогашните сблъсъци – дори не се псуват
Най-”грозните” фенски песнопения са от сорта на “Отиваме на световно” (хондурасци) – “за да гледате там Ел Салвадор” (от отсрещния сектор). Хондурас разпарчетосват Салвадор, даже изглежда, че последните почват да бавят още от 5-ата минута (вероятно световен рекорд по ранно бавене). На Паласиос няма кой да му вземе топката в средата, а нападателят на Бирмингам Карло Костли (син на “легендата” от Испания 1982 Антони Костли) в 14-ата я цъква на ветерана Карлос Павон и той открива. Мачът така и свършва – 1:0.
(Една комична случка – 60-ина килограмовият нападател на Салвадор Рейес фаулира 100-килограмовия централен защитник на Хондурас Осман Чавес; след което го хваща за ръце в опит да му помогне да се изправи, но Чавес очевидно е твърде тежък за него, така че Рейес го пуска, сподирен от смехове по трибуните. Реваншът е на 14 октомври в Сан Салвадор, като едва ли ще се стигне до сакатлъци. Защото най-малоумната война в историята, отнела близките на десетки хиляди в двете държавици, е само тъп спомен.
Е, поне до следващото избухване на специфичната местна, бедняшка лудост.
