Един човек наскоро ми каза, че музиката е хармония. Но как можеш да направиш гаражен рок блус, смъртоносни вокали и Трент Резнорови ритми така да звучат, сякаш от самото начало са били създадени един за друг и да постигнеш хармония? Изглежда това не е кой знае каква задача за трансатлантическото двуполово дуо Дъ Килс, което излиза с четвъртия си студиен албум на пазара.

След три годишна пауза, нещо нормално за британеца Джейми Хинс и американката Алисън Мосхарт, и след последния им албум "Midnight Boom", който много критици считат за най-добрият им до този момент, Дъ Килс създават една нова симбиоза, която отразява промените, през които групата е минала за тези последни години. А те какви са? Китаристът Хинс заби Кейт Мос, а пък Алисън се върна в САЩ и направи два албума с рок-блус-пънк гуруто Джак Уайт под псевдонима "The Dead Weather".

Но да се върнем върху албума. Промените в него са нещо като малка революция. Сега към гаражния рок блус, смъртоносните вокали на Мосхарт (тук звучащи още по-уверено) и Трент Резноровите ритми е добавено и малко откровеност и уязвимост. Едно е ясно - Алисън води парада в новия албум "Кръвни Налягания", дърпайки прожекторите върху себе си, независимо дали тя и Джейми Хинс си правят старите познати неща или пък завладяват нова територия. 

Песните "You Don't Own the Road" и "Heart Is a Beating Drum" звучат като старите им неща, където навитите рифове и пинг понг барабанени удари звучат като перфектна кръстоска между нарязания семпъл поп от албума "Midnight Boom" и мръсния гаражен блус на първите два албума "Keep on Your Mean Side" И "No Wow". Навсякъде другаде, те коват наред с "Wild Charms", дръзнейки да сложат мъртвешката балада (и единственото соло изпълнение на Хинс) по средата на албума, вместо очакваното й място накрая на албума; с "Damned If She Do", където тяхното обичайно пъхтене се развива във високо-скоростни припеви; и с мрачния, дебнещия ни в тъмното поп на "Satellite", който се приближава най-близо до работата на Мосхарт с "The Dead Weather". 

Всички тези песни, както и почти целия албум "Blood Pressures", имат онова смъртоносно и самоуверено отношение, с което Дъ Килс са известни, но уязвимостта, през която те си позволяват да надникнат, е най-голямото развитие и съответно ревлолюция на този албум. Откровенността зарежда най-ярките им парчета от албума, които са сеизмичните измествания между любов и отчаяние, подсилени от масивните барабани и китарени рифове на "Future Starts Slow", треперещите припеви в "Nail in My Coffin" и класически-звучащото баладено изпълнение на "The Last Goodbye", където Мосхарт пуска вътрешната й Патси Клайн да си потананика малко.

"Blood Pressures" е по-мрачно и бавно пътуване, от "Midnight Boom", което показва, че The Kills могат да правят изтънчени иновации, както и много дръзки такива, напасвайки ги и същевременно използвайки в своя полза с техния типичен саунд. Пък и мисля, че на Мосхарт се е отъркал малко от гения на Джак Уайт, но това си само мое мнение.