Останалото » Истории
|
КръстникътДа, не можеш да откажеш: това е задкулисната история на Кръстникът, най-мъжкият филм изобщо! Или как от войните между холивудски акули, истински мафиотски босове и гениални кинаджии се роди шедьовър
 15 снимки 
|
Gli faremo un’ offerta che non potra rifiutare!*
През 60-те в западния свят нашумява една страховита думичка, която днес е обикновена чуждица в почти всички основни езици: “мафия”. Произлиза от нещо на арабски, дошло в Сицилия като “дуя се, безразсъдно смел съм”, и обозначава една от най-ужасяващите сили на планетата – италиано-американските структури на организирана престъпност. Съвсем естествено, шефовете им не желаят тази дума дори да се изрича на глас, камо ли публично. Когато тя обаче става един вид основа на книга-бестселър, а правата са продадени на Холивуд, същите тези шефове решават, че трябва да вземат мерки.Настоящата история почва през пролетта на 1968, когато абсолютно неизвестен писател на име Марио Пузо влиза в офиса на Робърт Евънс, главен продуцент на Парамаунт Пикчърс. Марио е шкембест човечец с евтина пура в уста, а богатият гъзар Евънс се е навил да приеме тоя г-н никой като услуга към случаен общ приятел. Пузо носи под мишница изпомачкана купчина от 50-60 напечатани листа и е толкова скъсан, че е готов на всичко за малко кеш. И с основание – шкембото обича да залага и дължи на разни лоши букмейкъри сериозната за тогава сума от 10 000 долара. Единствената надежда да не му счупят капачките се съдържа в купа листа: синопсис на роман за организираната престъпност в Ню Йорк, озаглавен с една-единствена дума – Mafia. Същата, която подземните момчета искат да изтрият от говоримия език. Впрочем тя си се използва в Италия още от края на 19-и век, но в САЩ за пръв път се споменава в доклад от 1951 на комисията “Кефовър”, група конгресмени начело с демократа Естес Кефовър, която разследва организираната престъпност от италиански произход в САЩ. Добрата новина, смигва Пузо на Евънс, е че до момента никога не е била употребявана в книга или филмово заглавие.
“Добре, давам ти аванс 10 хилки и договор, според който, ако наистина от това излезе книга, ще получиш 75 000 долара от продажбите”, предлага Евънс; по-късно в спомените си казва, че го е направил повече от съжаление, отколкото с търговски мотив. Пузо го поглежда през хитрите си жабарски очилца и казва: “А да ги направим 15?”. “По-скоро ми звучат като 12 и половина”, отсича холивудската лисица и си стискат ръцете.
Без да хвърли и поглед на страниците, Евънс ги препраща към бизнес-отдела на Парамаунт заедно с платежно нареждане за $12 500 и забравя за случая. Сеща се месеци по-късно, когато Пузо му звъни и пита дали ще е нарушение на договора, ако смени заглавието на книгата. Евънс първо не могъл да си спомни кой е този, а после с усмивка казал, “ами хубаво”. “Реших да я нарека Кръстникът”, казал сериозно Пузо.
Това е скромното начало на една от най-големите попкултурни легенди. Книгата на Пузо става един от най-продаваните романи в света за всички времена; филмът по нея пък ще направи революция в кинорежисурата и актьорското майсторство, ще “емитира” няколко големи нови холивудски звезди, ще спаси компанията Парамаунт от фалит, ще направи автора си богат и известен и ще разпали война между едни от най-влиятелните групировки в Америка – холивудските акули и висшите ешелони на мафията. Разбира се, по-късно около разказаната по-горе случка ще възникват спорове: Пузо ще твърди, че никога не се е пазарил с Евънс, Евънс ще настоява, че всичко си е било точно така, а главният редактор на най-влиятелното филмово списание Варайъти – Питър Барт, ще се кълне в майка си, че Марио отишъл първо при него с ръкописа. Т.е. още на този етап всичко е в стил “Кръстникът” – диви спорове и разправии за всяко нещо (нали знаеш – успехът има много бащи, само провалът е сираче). Но да се върнем на самия филм, който, пак според Евънс, “хем е най-добрият в историята на киното, хем за малко да ме унищожи, докато го правехме”.
Вкусният мирис на топли спагети
Книгата Кръстникът излиза през 1969-а и уютно прекарва близо година и половина в седмичния Топ 10 на в. Ню Йорк Таймс за най-продавани заглавия в САЩ. Появяват се обаче и първите проблеми. Парамаунт са си купили правата за жалките $12 500, но баш-шефовете на студиото нещо почват да се дърпат и не искат да финансират филма. Страхуват се, че гангстерската тематика хич не върви (The Brotherhood, 1969, с Кърк Дъглас като сицилиански мафиозо, бил абсолютен касов провал). Според Евънс причината за тия неволи е много проста – досегашните мафиотски филми са правени от “холивудски италианци”, т.е. за да превърнат Кръстникът в успешен филм, той трябва да е направен от истински италиано-американци. Или, както се изразява образно, филмът трябва да е толкова автентичен, че “да усетиш вкусния мирис на топли спагети от екрана”. Само че вместо да си изберат италианец за продуцент (първото от безкрайните противоречия, съпътстващи легендата), те назначават Албърт Ръди, едър, луничав нюйоркчанин, пето или шесто поколение ирландски имигрант – но все пак с репутацията на човек, който до момента е правил все успешни филми и то с ограничени бюджети. Откъс от спомените на Ръди: “Звъннаха да ме питат искаш ли да направиш Кръстникът, а аз веднага казах, да бе, вие луди ли сте, това ми е любимата книга. Само дето не я бях чел, ха-ха! А после ми викат, искаш ли да дойдеш с първия самолет в Ню Йорк, за да си изберете режисьор и продуцент с Чарли (Блудорн, шеф на Гълф енд Уестърн, компанията-майка на Парамаунт тогава – б.р.)? Викам, да бе, тръгвам. После се втурнах в първата книжарница, купих романа и го изчетох в самолета”.
В Ню Йорк Ал Ръди се запознава с Блудорн – мегабогат, дебел, разпищолен кино-магнат от австрийски произход, който псува на всяко второ изречение. Освен това, забележи, има репутацията на човек, близък с нюйоркските мафиотски босове, даже по едно време го разследват да не би те да перат пари чрез Гълф енд Уестърн (естествено, че да, ти луд ли си, бахти сладката схема, кога ли и наште ще се сетят, та да има БГ кино – б.р.). Ръди знае за тия слухове и решава да е откровен: на въпроса на Чарли “я кажи сега ква ти е идеята”, отговаря “виж сега, дай да не се лъжем – искам да направя супер реалистичен, ужасяващ филм за хората, по които чувам, че си падаш”. Блудорн реагира като истински мафиот, т.е. цени искреността, дори да е обидна: разхилва се по дебелашкия си начин и Ръди е назначен.
Първото пришествие на Франсис
По начало филмът трябвало да е “уличен”, т.е. реалистичен и с мега насилие, и да се развива в сегашно време (в началото на 70-те), а не “исторически”. По проста причина: бюджетът от Парамаунт е едва 2,5 млн. долара, а филм, който се развива в минала епоха, винаги излиза скъпо. С течение на времето, като виждат, че популярността на книгата расте яко, Парамаунт вдигат бюджета до 6 млн. Блудорн и Ръди почват да канят всяко голямо име в кинорежисурата, но всички отказват – предимно с аргумента, че “романтизирането на мафията би било неморално”. Внезапно Питър Барт (споменатият редактор на Варайъти и голям кинопознавач) предлага някой си Франсис Форд Копола, 31-годишен “италиън-америкън”, който вече има няколко филма, до един неуспешни. Основният мотив, освен че Копола си е италианец, е че няма да иска големи кинти и, гладен за пробив, ще се вмести в мижавия бюджет. Копола първо се прави на важен и отказва – бил чел романа на Пузо и бил “отвратен” от детайлните секс-сцени (такива според днешните ни разбирания няма – освен донякъде как Сани чукал с “големия прът” далечната роднина Луси Мансини; връзка, от която ще се пръкне копелето Винсънт, героят на Анди Гарсия в III серия – б.р.). Обаче Франсис е пред пълен фалит: инди-компанията му в Сан Франциско – Америкън Зоуитроуп – дължи чудовищните 600 000 долара на Уорнър Брадърс за предишни проекти; един от съдружниците му в нея, някой си Джордж Лукас (да бе, същият, егати), го убеждава да приеме, за да могат да си платят тока. Тук бъдещият гений почва да се проявява – първата му работа е да отиде в градската библиотека на Сан Фран и да изчете всичко по темата “мафия”. Тъкмо там, в тишината на читалнята, ражда и най-великото в концептуален смисъл – че филмът не бива да е прост екшън за организираната престъпност, а по-скоро задълбочена семейна сага, дори вид социална метафора за капитализма в поствоенна Америка. “Тоя луд ли е?”, се пита Евънс, като разбира за новата насока, но бързо-бързо се съгласява, щото отдолу напира Бърт Ланкастър - иска да откупи правата, копнеейки да изиграе дон Корлеоне. Така Евънс води Копола при Блудорн, магнатът го одобрява и Франсис сяда с Пузо да пишат сценария. Двамата, нали са си италианци, веднага се харесват. “Имахме съвсем малки спорове”, спомня си Копола. “Например аз бях написал репликата на Клеменца, когато готви спагетите, че запържваш чесъна, докато покафенее, а Марио каза, не бе, ти къв италианец си, чесънът се запържва съвсем малко, само за дъх, не бива да се препържва. Сицилианските ганстери не обичат кафявия цвят, напомня им за лайна!” Междувременно Копола решава, че филмът трябва да се развива през 40-те години, и че не бива да се снима в павилиони в Калифорния, а автентично – в Ню Йорк.
Пузо, син на неаполитански имигранти, познава света на мафията само от разстояние. “Написах книгата изцяло на базата на проучвания и никога не съм интервюирал гангстер”, признава той в биографията си The Godfather Papers and Other Confessions. Копола също не се е срещал с реален престъпник: “Марио ме предупреди – никакви срещи с тях, защото те уважавали това отношение – че си избрал да стоиш настрана и да не контактуваш”.
Но слухът за новия проект се разнася бързо и един от босовете хич, ама хич не е доволен от това развитие. Докато повечето му “колеги” избягват медийното внимание с цената на всичко, 48-годишният Джоузеф Коломбо-старши, дребен, пълен и приказлив шеф на едно от прочутите 5 мафиотски семейства в Ню Йорк, умира за него. Най-известен е с това, че вместо да чака кротко ФБР да го разследва за какво ли не, той обявява медийна война на Бюрото, извърта нещата така, че разследванията на крими-контингента били нарушение на човешките права и дори създава супер наглата организация Италиано-американска лига за граждански права. Неин приоритет е да изкорени тъкмо думата “мафия” от медиите и въобще английския, тъй като била “обидна” за италианските имигранти. На Джо Коломбо принадлежи и една от най-известните фрази по темата – към репортер през 1970, с лека ирония: “Мафия?! Каква мафия? Няма такова нещо! Питате ме дали съм глава на семейство? Да, жена ми, дъщеря ми и четирите ми сина – това е мойто семейство”.
Лигата за граждански права скоро превръща снежната топка в лавина – само за година и нещо след 1970-а тя вече наброява 45 000 члена и разполага с фондове за над милион долара. Още на първия й протестен митинг срещу ФБР идват над 250 000 души. “Всеки, който тръгне срещу нас, ще усети силата на нашето жило”, заплашва Коломбо от сцената.
Проектът за филм скоро се превръща в удобен враг номер 2 на Лигата (след ФБР). “От книга като Кръстникът на нашите членове направо им се повдига”, пишат те в официално писмо до Парамаунт. “Мафията – която не нарича себе си “мафия” – не искаше филмът да бъде заснет”, спомня си една от сътрудничките на Ал Ръди. “Не закъсняха и откровените заплахи”.
Ченгетата в Ел Ей предупреждават Ръди, че бандитите от известно време го следят. Продуцентът реагира като истинска мишена – почва да сменя колите, да минава по различни маршрути. Най-грубата проява е пресъздадена в Кръстникът ЈЈ – една вечер Ръди и жена му си лягат, а мафиотите изстрелват няколко автоматични откоса по прозорците на спалнята. На предното стъкло на колата му пък се мърди бележка: “Прекрати снимките на филма – или си носи последствията”.
Уорън Бийти в ролята на Майкъл?!?
Въпреки заплахите кастингите текат с пълна сила. Копола от самото начало знае съвсем точно кои актьори иска, но трябва да воюва с Парамаунт за всяко назначение. “Франсис ни покани с Робърт Дювал и Ал Пачино на гости в Сан Франциско да обсъдим филма”, спомня си Джеймс Каан. В рамките на няколко дни режисьорът ги заснема за негов си, неофициален скрийн тест, включително Даян Кийтън. Каан: “Помня, че още тогава филмът и заплахите покрай него бяха много нашумели. Заведохме Пачино в една бръснарница, щото беше обрасъл като хипи и казахме на бръснаря, че ей този май ще играе Майкъл Корлеоне. Човекът пребледня и буквално получи сърдечен пристъп, абсолютно не се шегувам – откараха го в болница.”
Евънс не одобрява тестовете на Копола – и харчи стотици хиляди долари, за да прослушва едва ли не всеки млад актьор в Ню Йорк. Заедно с Блудорн, той направо ненавижда предпочитанията на Франсис – най-вече Пачино, когото смятали за твърде “дребен и невзрачен”, че да изиграе герой от войната, който впоследствие става шеф. Кастинг-директорът Фред Руус прави шортлиста на актьорите за ролята на Майкъл: Робърт Редфърд, Мартин Шийн, Райън О’Нийл, Дейвид Карадайн, Джак Никълсън и Уорън Бийти. Спомени на Бийти: “Малко хора знаят, но преди да се включат Марлон и Ал, и двете роли ми бяха предложени. Отделно от това – да съм и продуцент, и режисьор. Просто Блудорн ми беше фен от Бони и Клайд. Прочетох книгата, звъннах и му казах не, стига с тия гангстерски филми. Дали съжалявам днес? Да. Но не че не изиграх Кръстника, а че не продуцирах – филмът спечели ужасно много пари.”
Междувременно суматохата и неразбориите си текат. Каан първо бил тестван за ролята на Майкъл, и въпреки протестите на Копола, според който Пачино бил далеч по-”сицилиански” на вид, шефовете го одобряват. Копола обаче не го ще. Хаосът и вътрешните войни при кастингите са толкова големи, че по някое време Каан е тестван и за ролята на consigliere-то Том Хейгън. После пак е “назначен” за Майкъл, а ролята на Сани уж отива при неизвестния Кармайн Кариди (едър и космат сицилианец). Кариди изпищял от кеф, разказал на целия квартал и дори почнал да се присламчва към местните “уайз гайс”. Каан: “Те го питали, кво се мотаеш с нас, кво искаш, а Кармайн казал, ами ще играя в такъв и такъв филм, искам да усетя каква е атмосферата при истинската мафия. А те – ей сега ще я усетиш, мазник, като те изхвърлим от шибаната кола при 150 км/ч”. Радостта на Кариди е краткотрайна – но не е елиминиран от гангстерите, а пада жертва във войната за роли. “Тя беше по-напрегната и от войните, които сем. Корлеоне водят във филма”, пише Евънс в биографията си The Kid Stays In The Picture (1994). Пак там описва и един от най-важните скандали с Копола, който си държи на Пачино като Майкъл.
“Ще се навия само при едно условие”, казал Евънс.
“Какво?”, запитал Копола.
“Джими Каан ще играе Сани.”
“Не, вече имаме договор с Кармайн Кариди. Той си става. Пък и Каан е евреин, трябва ни италианец.”
“Да, но не е изродски висок, а с нормален ръст. Кариди ще стърчи с две глави над Пачино.”
“Няма да снимам с Каан.”
“Тогава няма да снимаш и с Пачино.”
След десетина минути Копола явно толкова държи на Пачино като Майкъл, че пак вдига телефона. “Каза с гробовен глас, добре, ти печелиш, Каан ще играе Сантино.” Наскоро в интервю Кариди сподели (съвсем да го ожалиш), че и до ден-днешен не се е възстановил от шока и разочарованието – въпреки че Копола по милост му дава малки роли във II и III серия.
Ol’ Blue Frank
Освен жегата с мафиота Коломбо и споровете за ролите, продуцентите се изправят и пред нов, бая голям проблем: Франк Синатра. Ол Блу Айз ненавижда Кръстникът още като книга, защото е убеден, че Пузо намеква, не, направо натвърдва за него с образа на близкия до престъпниците певец Джони Фонтейн. Истината обаче е по-странна – Фонтейн е граден върху образа на друг нашумял певец по онова време, Ал Мартино. След сложни и заплетени обрати, които не ни се разказват, Мартино в крайна сметка изиграва певеца Джони във филма, но Копола по някаква причина хич не го харесва. (Между другото, песента “Here In My Heart”, която героят му Джони изпява под писъците на фенките на сватбата на Кони, в живота си е негов хит.) Мартино е един вид вдъхновител и на друга прочута сцена във филма – той много иска да смени клуба, в който пее, но собственикът не го освобождава от неустойките по договора; затова Мартино отива за помощ при своя кръстник – мафиота Ръс Буфалино, който праща хора да вразумят твърдоглавеца, макар и без да отсичат главата на любим, мегаскъп състезателен кон. (Във филма историята е пресъздадена подобно, когато холивудският продуцент Джак Уолц не ще да даде главната роля на Фонтейн в свой филм и след като и Том Хейгън не може да го убеди, става тоя “инцидент” с конската глава.) Между-временно Синатра научава повече за филма, побеснява окончателно и дори завежда дело за уронване на престиж. Една вечер в някакъв ресторант за малко не пребива Марио Пузо – писателят, който като всеки италиано-американец израства с два портрета на стената – на папата и на Франк Синатра, му е представен чрез общ познат, а певецът-икона прежълтява от ярост. “Не, не трябва да се ръкувам с теб, а да ти счупя коленцата”, изсъсква той. “ФБР ли те накараха да ми градиш тоя образ, лайнар скапан?” В крайна сметка ролята на Фонтейн (който иначе е доста по-централен образ в книгата) е сведена до минимум – но не от страх от Синатра, а заради непри-язънта на Копола към Ал Мартино като актьор.
Който и да е, само не Брандо!
Стигаме и до едно от най-интересните места. Още докато романът зрее в главата му, Пузо усилено търси прототип, върху който да изгради главния си герой дон Корлеоне. Намира го в протоколите и кинолентите от процеса, организиран от споменатата комисия “Кефовър” (впоследствие процесът на свой ред става “прототип” на сцената във ЈЈ серия, където Майкъл е изправен пред подобна комисия). По спомени на Пузо пред конгресмените-обвинители се изреждат над 600 гангстери, сводници, агенти по залаганията и дори политици. Топ звездата обаче е безспорният най-голям ма-фиотски бос в Америка – Франк Костело (който е и един от “бащите” на американската мафия въобще, заедно с Лъки Лучано и т.н.). Костело притежава особености, които ей сега ще разпознаеш – говори с прегракнал тембър, държи основни политици в ръцете си, занимава се с проституция и хазарт и дълбоко ненавижда търговията с наркотици, смятайки, че те ще унищожат старателно граденото. Така той се превръща в глината, от ко-ято Пузо ще извае своя дон Ви-то Корлеоне. Но писателят не спира дотам – още когато за пръв път му хрумва да продаде недовършения си роман на Парамаунт, в ролята на Кръстника си представя единствено Марлон Брандо и никой друг. Затова по-късно, докато продуцентите и Копола се дърлят за другите роли, решава да напише писмо на великия актьор. “Мисля, че вие сте единственият, който може да изиграе дон Корлеоне – заради тихата властност и дори самоиронията, която притежавате”, се казва там. Брандо отначало се колебае, но после Пузо му праща и части от сценария. Навива се заради съвпадение във възгледите – намира за безкрайно реалистична идеята на Пузо, че всяко, дори най-грубото действие от страна на героите, се извършва с хладната пресметливост на бизнес-ума, а не заради емоции. “Пузо ме спечели с репликата “just business, nothing personal”, която използват, преди да очистят някого”, споделя актьорът, който е и един от най-видните противници на войната във Виетнам. “Когато я прочетох, моментално в съзнанието ми изникнаха нашите политици начело с президента Линдън Джонсън. Те действаха по същия начин – трябва да се изтрепят някакви нещастни жълти хора в другия край на света? Няма проблем, просто работа, нищо лично, не че ги мразим. В това донякъде е и моят ироничен принос към ролята – че мафиотите и политиците са като от един калъп. Мафиотите дори често са по-симпатични.”
Парамаунт междувременно не знае за кореспонденцията с Брандо – те си представят в ролята кого ли не, включително самия Лорънс Оливие, Антъни Куин, дори Карло Понти. Когато разбират, отсичат: “Който и да е, само не Брандо!” Не за друго, а щото геният има лошата репутация на труден характер, направо отрова за всеки кинопроект. Последните му филми са били провал, качил е килограми, постоянно е в депресия и според Евънс нерядко се държи като примадона. Телеграма от шефовете на Парамаунт до продуцента Ал Ръди: “Няма да финансираме с Брандо в главната/не отговаряйте/въпросът е приключен”. Копола обаче, също голям фен на Марлон, се бори като лъв за него. Накрая костюмарите скланят неохотно, при три условия: никакъв авансов кеш за актьора (по-късно Копола успява да му издейства $50 000), да гарантира парично за всяко удължаване на снимачния период по негова вина и, най-шокиращото, да му се направи скрийн тест, т.е. “прослушване”. На Марлон Брандо! Мъдрият Франсис обаче подхожда меко, не споменава пред актьора никакъв “скрийн тест”, а само го моли да заснеме “няколко проби”. Брандо е изрепетирал нещо набързо и импровизирано пред огледалото. Копола: “Няма как да ви опиша за каква извънземна трансформация става дума. Марлон излезе пред камерката ми по кимоно. Всичко вършеше безкрайно бавно, сякаш разполагаше с цялото време на света. Намаза русите си коси с черна боя и ги прибра на кокче отзад. После все така бавно нави няколко кърпички Клийнекс и ги напъха в устата си. Беше си намислил и предистория, според която Кръстникът бил прострелян в гърлото преди време и затова говори с тоя хрипкав тембър. После седна в едно кресло, наклони глава по оня начин и проговори. Аз замръзнах. Сякаш видях хем Франки Костело, хем някакъв негов стилизиран образ. Неописуемо!” Чарли Блудорн вижда записа, ахва и моментално сключва договор с Брандо, без никакви условности. Ей така се създават кинолегендите, ако си се чудил.
При второстепенните роли е по-спокойно. Копола вижда нюйоркския актьор Джон Казале в пиеса на Бродуей и веднага съзира в него безхарактерния брат Фредо. (Казале, който по-късно се сгодява за Мерил Стрийп, умира от рак още през 1978-а.) Ричард Кастелано, също театрал, сякаш е роден за ролята на Пийт Клеменца, симпатичният дебел лейтенант на Кръстника, а високият, тих, но опасен като кротал Тесио е обезсмъртен от ветерана от руски произход Ейб Вигода. Изпълнението на Вигода е толкова убедително, че в почти всички следващи филми до края на живота си играе все гангстер. Репетициите с текст на маса почват през март 1971, а Копола, сякаш верен докрай на идеята си, че филмът ще е семейна сага, дава роли на доста свои роднини. Най-известната е сестра му Талия Шайър като Кони Корлеоне; баща му, композиторът Кармайн Копола, свири на пиано в сцената, където са излезли “на дюшеци” и Клеменца им готви спагети.
Бебето в сцената с кръщенето пък е самата му дъщеря София Копола, по-късно с главна роля в III серия, днес култова режисьорка. Из спомените на Робърт Дювал, който играе Том Хейгън: “Не само в сюжета – Брандо ни беше като Кръстник и по време на репетициите. Велика, стихийна личност, от която научих повече за актьорската професия, отколкото от целия си останал опит.”
“Недей да снимаш никакъв филм за никаква фамилия. Капиш?”
Междувременно истинската мафия хич не се е примирила с Кръстникът. Докато Копола си търси места за снимки из нюйоркския квартал Литъл Итали, Лигата на Коломбо бърза пред него и кара насила собствениците на магазини и ресторанти да станат членове и да налепят по прозорците си плакати, които заклеймяват филма като “най-обидното, което се е случвало на италиано-американците в цялата им трудна история”. Коломбовците удрят и другаде – заплашват, че след като държат профсъюзите на превозвачите, шофьорите на камиони и т.н., ще им забранят да работят за продукцията, а това би изправило Парамаунт пред сериозен логистичен проблем. Сградата на Гълф енд Уестърн на два пъти е опразвана след бомбени заплахи. Още по-неприятно става, когато една ве-чер телефонът у Евънсови звъни. “Чух глас, в сравнение с който този на Джон Готи бе-ше направо тенор”, спомня си Робърт в биографията. “Каза: чуй един съвет. Не ис-каме да ти сменяме красивата физиономия, камо ли пък да нараним новороденото ти бебе. Изнеси се от Ню Йорк за известно време. И недей да снимаш повече никакъв филм за никаква фамилия. Капиш?” (е, “капиш” го сложихме за повече драматизъм; в оригинала е “Got it?” – б.р.) Евънс звъни в истерия на Ръди. “Мисля, че току-що ми се обади Джо Коломбо. Каза, че ако филмът продължи, ще имаме проблеми. Моля те иди се срещни и говори с него!”
Ръди събира целия си кураж и отива на сбирка на шефовете на Лигата в Парк Шератън Хотел (прочут с това, че там очистват легендарния гангстер Албърт Анастазия). “Казах, виж сега, Джо, филмът няма да унизи италиано-американската общност”, спомня си Ръди. “По-скоро обиждаме другите – имаме корумпирано ирландско ченге, корумпиран холивудски бос-евреин. Никой не се вторачва в италианците. Заповядай утре в офиса ми и ще ти дам да прегледаш сценария.” Коломбо се навива.
Светлина в тунела
“На другия ден Джо дойде с две мутри, настани се в собствения ми стол, сложи си едни очилца и почна да чете първата от 155-те страници сценарий. Какво е това “затъмняване”, попита. В тоя момент разбрах, че просто няма никакъв шанс Коломбо, необразован човек, израсъл на улицата, да изчете сценария. Почна да се оплаква – ох, тия шибани очила, нищо не виждам. Накрая, за да излезе от ситуацията и да не се разбере, че не е много грамотен, тупна по масата и викна на единия гаваз – абе, ние вярваме ли му на тоя човек, сочейки мен. Ами... да, отвърна обърканата мутра. Ми кво си губиме тука времето с четене, дай направо да се договорим!” Коломбо заявява директно, че не иска въобще във филма да се споменава думата “мафия”. Ръди знае, че и без това по сценарий я има само на едно място – когато продуцентът Уолц избухва пред Хейгън – и казва окей, няма проблеми. Стискат си ръцете и така Кръстникът се отървава от най-голямата опасност. На другия ден Коломбо и Ръди свикват пресконференция, на която мафиотският бос зая-вява, че Лигата не само вече няма проблем с филма Кръстникът, но и твърдо го подкрепя. Ръди е на първа страница на Ню Йорк Таймс, заобиколен от гангстерски фигури, а Уол Стрийт Джърнъл излиза с великото заглавие “Предполагаем шеф на мафията се противопоставя агресивно на думата мафия, продуцентите на Кръстникът я махат от филма”.
Денят съвпада с друго знаменателно събитие – началото на снимките. Най-най първата заснета сцена е онази, в която Майкъл (Пачино) и Кей (Даян Кийтън) излизат от магазина Best & Co. на Пето Авеню, накупили коледни подаръци. Само за броени часове след пресконференцията всички в Литъл Итали махат тъпите анти-плакати, а в Парамаунт скоро се изсипва цяла армия италианци, които се надяват да получат роли на статисти във филма. Най-забавното е, че след като мафията е дала зелена светлина, истинските гангстери налазват продукцията и се мъчат да “прелъстят” кинаджиите, за да попаднат в кадър. “Станахме като едно голямо семейство”, спомня си Дювал. “Ние си снимаме с Франсис, а наоколо са насядали лошите момчета с благи усмивки и от време на време викат, да ви донесем нещо, имате ли си всичко, абе не може ли да мина ей така зад актьорите, да се увековеча. Голям смях!” Каан: “Знаех, че Франсис има някакви резерви към мен, затова се разпрах от ре-петиции и проучване. Понеже не съм израсъл в италиански квартал, заживях в такъв, придобих акцента им, а и Господ ми прати и малко импровизации, някои от които бяха паметни. Например където се присмивам на Майкъл, решил да очисти Солоцо и корумпираното ченге Макклъски: какво си мислиш, това да не ти е армията, където ги зас-трелваш от километър? Тука трябва да се доближиш до самия човек, ей така, и – бада-бинг! Разплискваш им мозъците върху хубавото си колежанско костюмче. Ей това “бада-бинг”, което не знам как ми изскочи от устата, остана в историята на киното.” Каан е прав – фразата се използва после и от истински гангстери. (Имаше я дори в сериала Сем. Сопрано – стрип-клубът на Тони Сопрано беше кръстен така.)
Натуршчици
Както казахме, мнозина се блъскат с надеждата да попаднат във филма (актьорът Алекс Роко, който играе Моу Грийн, дори директно излъгал, че бил престъпник) и това важи дори за посветени членове на мафията, т.нар. “made men”. Най-забележителните сред тях са Джани Русо, който играе зетя-предател Карло Рици (заради който убиват Сани), и Лени Монтана (човекът за мокри поръчки Лука Брази). Русо направо си става звезда след филма, което (признава по-късно) доста помогнало и на “другите му занимания”; днес правнукът на Анджело Русо, прочут сицилиански мафиозо от края на 19-и век, е мегабогат, с чист бизнес и разказва всякакви небивалици, включително и че е спал с Мерилин Монро. (Друга любопитна подробност за него е, че за да получи ролята, дълго успивал продуцента Ръди, пращал му личното си бентли да го вози, както и най-хубавите проститутки в Ню Йорк. С връзките си Русо урежда и имението на Статън Айлънд, което Копола си харесал за имение на дон Корлеоне, щото преди това собствениците искали твърде много кинти, но Джани, с добра дума и пистолет, решил проблема.) Лени Монтана пък си е съвсем истински бодигард на Джо Коломбо (Коломбо “моли” да му дадат роля), а вероятно и съвсем истински човек за мокри поръчки. Един от култовите факти около филма е, че когато Лука Брази си репетира под мус-так как точно да честити на Кръстника сватбата на дъщеря му (“and I hope their first child is a masculine child”), това си е съвсем реално и хванато от Копола – Лени наистина си преговаря репликите за филма! В друга култова случка асистентката на Ръди случайно споделя в присъствието на гангстера, че си мечтае за ръчен часовник с диаманти. След седмица Монтана цъфва в офиса и с блага усмивка й подава пакет. “Момчетата ти го пращат”, казва. “Само не го носи във Флорида”.
Война!
Така по време на снимачния процес кинаджиите и реалните “играчи” си се сближават. Мафиотите вече гледат на филма като на нещо свое, което трябва да се пази и да му се помага всячески. Обаче точно по време на снимките избухва истинска гангстерска война, която удивително съвпада със заснемането на сцените от филмовата гангстерска война, при която Майкъл опатква всичките си противници. На 28 юни 1971, по време на митинг на Лигата, Джо Коломбо е прострелян с три куршума в главата от убиец, маскиран като вестникарски фотограф. Поръчката е от Джоуи Гало-Лудия, който току-що е излязъл от пандиза и новото разпределение на бизнеса хич не му се нрави. (Коломбо изпада в кома и, без да излезе от нея, умира след цели 7 години, а Гало е свитнат от хората на Джо през 1972-а.) На следващия ден, 29 юни, е заснета сцената, в която Ричард Кастелано, т.е. Клеменца, застрелва врагове на Майкъл с пушка, която вади от една кутия с цветя. “Представяте ли си?”, чуди се по-късно Копола. “Всичко беше толкова истинско, че вечер снимахме, а сутрин четяхме по вестниците кой как бил гръмнат в Ню Йорк. Част от идеите как точно Майкъл да разчисти враговете си ми дойдоха от истински мафиотски убийства.”
Робърт Евънс пък след време споделя, че Кръстникът направо разбил целия му живот. “Не стига, че се карахме за всичко с Франсис, ами за да се концентрирам върху продукцията, почти насила накарах жена си (актрисата Али Макгро) да приеме ролята в Бягството със Стийв Макуийн, само и само да не ме разсейва. Там тя се влюби в Стийв и я изгубих”. Е струваше ли си? “Сега вече мисля, че да. Важното е, че магията се случи”. А магията на Кръстникът, пак според Евънс, е резултат от следното: визията и гения на Копола при подбора на актьорите и самите снимки; скандалите в екипа за всяко най-дребно нещо; странното другарство между кинаджиите и истински гангстери; и не на пос-ледно място, велики импровизационни проблясъци от страна на актьорите. Няколко примера. “Остави пистолета”, казва Клеменца на редника си, току-що застрелял шо-фьора-предател Поли, “вземи канолите”. Последното е моментно хрумване на актьора Кастелано. Ал Мартино като Джони Фонтейн се разревава пред Кръстника, че не му дават голямата холивудска роля. Брандо, пак в пристъп на чиста импровизация, става и изкрещява “Дръж се като мъж!”, след което му шибва шамар.
“Причината Кръстникът да се превърне в такъв култ е една-единствена”, споделя по-късно Ръди. “Това просто е най-великата семейна киносага, правена някога. Голямата трагедия на един силен мъж и любимия син, който въплъщава всичките му надежди за бъдещето – да се измъкне от кожата на мафиот, да узакони делата на фамилията, да стане нещо голямо, сенатор, политик, достоен човек, който не се занимава с престъпна дейност. Това е голямата мечта на дон Корлеоне, измъкването от тинята, което ще придаде смисъл на ужасното мафиотско минало, пълно с убийства и гадории. Но какво се случва? Съдбата насила вкарва Майкъл в същата грозна схема и той е принуден да стане гангстерски бос, за да не загине семейството и всичко, за което баща му се е борил. Гледаш и сърцето ти се разбива. Наистина голяма трагедия – тъкмо в това е дълбочината на филма.”
Величие без падение
Премиерата на Кръстникът е събитието на 1972-а. Очаква се да присъстват едва ли не всички без президента Никсън – държавният секретар Хенри Кисинджър например е потвърдил поканата. В тоя миг един от по-важните гангстери звъни на Ръди: “Абе не щат да ни продадат билети за премиерата”, казва той. “Ми нищо не мога да направя, не ви искат, ще присъстват важни държавни клечки”, отвръща Ръди. “Е това не е честно”, продължава с брилянтна логика гангстерът. “Като направят военен филм, канят всички генерали, нали така? Мислехме си, че трябва да сме нещо като почетни гости”. Ръди се чуди как да реши проблема и накрая измисля – организира таен скрийнинг за най-важните нюйоркски мафиоти и техните съпруги преди официалната премиера. Прожекцията обаче хич не се получава тайна: пред киносалона се навървят десетки скъпи лимузини. Всичко все пак минава добре, особено за човека, който прожектира: “Цял живот се занимавам с това, но никога не съм предполагал, че някой ще ми даде 1000 долара бакшиш!”
Босовете направо се влюбват във филма – и не само, ами той им става нещо като знаме. Терминът “Godfather”, съчинен от днес покойния Пузо (1920-1999), влиза в реална употреба в средите на лошите; често и до ден-днешен по техните сватби, кръщавки и погребения звучи гениалният саундтрак на Нино Рота. Фрази като “ще му направя предложение, на което не може да откаже” и “дръж се близо до приятелите си, а до враговете – още по-близо” се превръщат в съвременни сентенции. Самият филм на свой ред става мегаселър; за 6 месеца събира повече приходи от билети, отколкото Отнесени от вихъра за 30 години, и печели Оскар за най-добър филм на 1972-а. (33 години по-късно, през 2005-а, Ал Ръди взе и Оскар за продуцент на Момиче за милион долара.) Кръстникът – макар Копола до последно да се съмнява в успеха му – на практика отваря шлюзовете и към склонността на продуцентите да влагат големи кинти във филмови бюджети; в по-общ смисъл може да се каже, че мегамилионният днешен бизнес в Холивуд води началото си от дъждовната вечер на 29 март 1972, когато в Ню Йорк се случва премиерната прожекция на един от най-големите киношедьоври
Факти!
Кръстникът е големият пробив на Ал Пачино, днес смятан за един от най-великите живи актьори. Виновен е само и единствено режисьорът Копола, който докрай държи той да изиграе Майкъл!Покойният титан Брандо е награден с втория си Оскар за главна в Кръстникът, но, верен на бунтарската си същност, го отказва! Първият е за На кея (1954)
Кръстникът е заснет общо за 62 снимачни дни и бюджетът му е едва 6,5 млн. долара – скромна сума дори за тогава!
Една от най-известните фрази на Пузо в книгата – “един-единствен адвокат с куфарче може да открадне много повече пари от сто души с пистолети” – така и не влиза във филма!
Пачино и Даян Кийтън действително се влюбват по време на снимките и ходят известно време!
Продуцентът Робърт Евънс твърди най-безсрамно следното: през спалнята му минавали толкова много кандидат-звездици, че когато доверената му прислужница сутрин сервирала закуска в леглото, оставяла на таблата картонче с името на момичето – да не стават грешки!
На Оскарите 72 Копола губи за най-добър режисьор срещу друг великан – Боб Фоси с Кабаре!
*Прочутото
“Ще му направим предложение, на което не може да откаже”. Дори само като го прочетем в оригинал, пълним гащите!
