Останалото » Истории
|
НаказателятДо смъртта си през 2006-та той е неуморният преследвач на хиляди нацисти, които се опитват да се скрият от правосъдието
 8 снимки 
|
До смъртта си през 2006-та той е неуморният преследвач на хиляди нацисти, които се опитват да се скрият от правосъдието. Симон Визентал не се спира пред нищо – граници, маскировки, безупречно фалшифицирани паспорти и нови самоличности, – докато не издири и изправи пред възмездието палачите от Третия Райх
Когато излязох от концлагера, мислех, че за две-три години справедливостта ще възтържествува и всички есесовски престъпници ще отидат в затвора. Не предполагах, че ще ги издирвам до края на живота си. Но докато на свобода е останал дори само един убиец от СС, войната не е свършила.
Симон Визентал
На 11 май 1960 вечерта в покрайнините на Буенос Айрес агентите на МОСАД хващат направо от улицата и натикват в една кола човек на име Рикардо Клемент. В тайната квартира му задават въпроса: “Как се казвате всъщност?” “Адолф Айхман”, отговаря той и добавя: “Дайте ми червено вино, съвсем малко вино.”9 дена агентите на израелското разузнаване държат Клемент/Айхман в скривалището си, като методично го тъпчат с приспивателни. А вечерта на 20 май го откарват на летището в инвалидна количка, като го представят за тежкоболен богаташ, пожелал да прекара последните си дни в Обетованата земя. Облепват очилата му с непрозрачно тиксо и го качват на самолет на израелската авиокомпания Ел-Ал, специално докаран в Буенос Айрес.
Рикардо Клемент, скромен служител в аржентинското представителство на Даймлер-Бенц, в предишния си живот бил Адолф Айхман, подчинен на Химлер, оберщурмбанфюрер от СС, началник на еврейския отдел на Гестапо. Той така и не разбира кой го е проследил и го е предал в ръцете на правосъдието. Но на 24 май 1960, две седмици след ареста, Симон Визентал получава от Йерусалим телеграма: “Най-сърдечно ви поздравяваме със забележителния успех”.
Младежките години: от архитект до концлагерист
Симон Визентал е роден на 31 декември 1908 близо до Лвов, в градчето Бучач (тогава на територията на Австро-Унгария). През 1928, след като завършва гимназия, Визентал се опитва да кандидатства в Лвовската политехника, но по онова време квотата за евреи е доста ограничена. Тогава той заминава за Прага, където не обръщат особено внимание на националността на студентите – къде от природна дружелюбност, къде заради доброто местно пиво. През 1932 благополучно завършва архитектура, а през 1936 се жени за Цила Мюлер, която ухажва още като гимназист. Младата двойка се връща в Лвов, щастлива и красива. Симон отваря собствено архитектурно бюро, животът му потръгва добре. Но през 1939, след подписването на знаменития пакт за взаимно ненападение Молотов-Рибентроп, Полша благополучно пак се оказва разпокъсана на няколко парчета. Лвов (който сега е в Украйна, но тогава временно е бил в Полша; а и поляците винаги ще си го имат за техен, нещо като Ниш и “западните покрайнини”, само че там им се падат “източни”) е окупиран от съветски войски. Арестуван е пастрокът на Симон, доста заможен човек, който впоследствие умира в затвора; брат му пък е разстрелян. Самият Симон на бърза ръка затваря бюрото си и се урежда като монтьор във фабрика за железни кревати. Разбира се, за целта му се налага да се откупи от съответния офицер от НКВД със сериозен рушвет. Но тогава на никого не му хрумва, че най-страшното тепърва предстои.
Когато през 1941 Лвов е окупиран от фашистите, на Визентал пак му идва нанагорно – тогава започват да прибират евреите направо от улицата. Спасява го негов бивш служител, преквалифицирал се в немски полицай – именно благодарение на помощта му и Симон, и Цила остават живи. Живи, но не и свободни. И двамата са пратени в трудовия лагер в лвовското гето на ул. “Яновска”, а оттам – в Остбан, вагоноремонтния завод на лвовската Източна железопътна линия. В трудовия лагер може някак и да се оцелее, обаче през 1942 Германия приема концепцията за т.нар. “Окончателно решение на еврейския въпрос”. Започват да изтребват евреите не просто така, а съвсем целенасочено и планомерно. Шансовете на семейство Визентал започват да клонят към нула.
До август 1942 вече 89 членове на фамилиите на Симон и Цила са унищожени от нацистите и Визентал се хвърля с всички сили да спасява съпругата си. Не го е грижа за самия него, но тъй като Цила е руса, това му дава беглата надежда, че на палачите няма да им хрумне, че младата блондинка е еврейка.
Визентал се свързва с полското нелегално движение и им предава схеми на железопътните линии. В замяна Цила Визентал се превръща в Ирена Ковалска и бяга от лагера, по-късно е арестувана и до 1944 работи в “нееврейски” лагер във Варшава. Самият Симон сменя няколко концлагера и успява да избяга чак през 1943. След осем месеца пак го пипват, но вместо да го разстрелят на мига, отново го пращат в лагера на “Яновска”, който вече се е превърнал в лагер на смъртта. По това време Симон започва съзнателно да запомня и да си записва имената и отличителните белези на своите мъчители. Следват още и още различни лагери. Машината за унищожение работи с пълна пара. По щастливо стечение на обстоятелствата Визентал попада в група лагерници, евакуирана в лагера Маутхаузен в Горна Австрия и оцелява. На 5 май 1945, когато американците освобождават Маутхаузен, Визентал тежи малко над 40 кг при ръст метър и осемдесет. Още на 20 май той връчва на американците списък, в който се мъдрят имената и фамилиите на 91 нацисти.
Живот след смъртта
Американските доктори вдигат Симон на крака. Към края на 1945 той успява да открие своята Цила, жива и невредима, и двамата решават да останат да живеят в Австрия, в китния град Линц. През 1946 се ражда дъщеря им Паулина. Всичко прилича на страшна приказка с щастлив край. Но Визентал не иска да се върне към архитектурата, а започва да работи за американското контраразузнаване, като издирва свидетелства за немски военнопрестъпници. Това продължава до 1954, когато американското и съветското правителство започват да губят интерес към възмездието. Тогава е закрит Еврейският исторически документален център, в който доброволци събират информация за нацистките престъпници. Бившият му шеф Симон Визентал предава всички документи в мемориала и архива на Холокоста в Израел.
Запазва си само досието на Айхман. Счита залавянето му за свой личен дълг. Още през 1947 в едно от съдилищата Симон Визентал попада на молба, подадена от съпругата на оберщурмбанфюрера от СС Айхман. Вера Айхман настоява мъжът й да бъде обявен за загинал, а на нея да й бъде върнато моминското име Либл. “Но видял ли е някой трупа? Къде е гробът?”, пита Визентал. В началото на 50-те години той вече знае със сигурност, че няма нито труп, нито гроб, и че Адолф Айхман се крие в Аржентина под чуждо име.
На 22 април 1959 Визентал попада на некролог в някакъв вестник – умряла е Мария Айхман, роднина на Адолф. През февруари 1960 се появява поредният некролог – този път на бащата на Айхман. Визентал наема двама фотографи, които заснемат всички участници в церемонията. Симон знае, че Айхман има брат Ото, който наистина присъства на погребението. Визентал се надява, че измъкналият се от възмездието нацист прилича на брат си.
След няколко дена в кабинета на Визентал пристигат двама младежи, прибират снимките и документите – и той повече не ги вижда. Той приключва своето дело и от този момент нататък стартира тайна операция под ръководството на шефа на МОСАД Исер Харел, разрешена лично от израелския премиер Бен Гурион. След този случай Визентал нито веднъж не взима непосредствено участие в операциите, но и така успява да пипне над 1100 нацистки престъпници, предавайки всеки път събраните материали в съд. През 1961 в личната му картотека присъстват 22 500 имена на нацисти, които до този момент успешно избягват удара на възмездието.
По същото време, през 1961, той открива във Виена собствен център за документация – Центъра "Визентал", който оттогава не е спирал да работи, да търси и да събира свидетелства за честни труженици, добри бащи, верни приятели – сиреч офицери от Гестапо, коменданти на лагери, рицари от СС. Чисти убийци. При това да не забравяме, че Визентал живее в Австрия, която, за разлика от Германия, не минава през официалния процес на денацификация. Години наред той получава писма със заплахи и обвинения. През 1982 неонацисти взривяват бомба пред вратата му. Но може ли това да спре човек, минал през 12 фашистки концлагера?
Архиварят на холокоста
Ето как описва Визентал метода си на работа: “Аз чета и си водя бележки.” Той ежедневно проучва десетки вестници, като обръща особено внимание на местните новини, деловата и съдебната хроника – търси фамилиите на бивши нацисти. Тиха канцеларска работа. Той е маниакално упорит в ходенето по съдилища и прокуратури. Един от сътрудниците му си спомня, че когато Визентал пристигал в прокуратурата, портиерът веднага съобщавал по телефона на чиновниците. Визентал крачел по коридора и чувал как се превъртат ключалките на кабинетите, как се спускат резетата. Но той изпипва работата си и не иска просто мъст за онези, които е издирил и изобличил, а справедливо наказание.
Само че издирването е трудно. Пречи му основно ODESSA (съкращение от Organisation der Ehemaligen SS-Angehorigen) – организация на бивши членове на СС, която още в края на Втората световна започва да разработва вероятните пътища за бягство и начини за легализация на есесовците. Трябва да им се признае, че действат много добре, координирано и с плам – в края на краищата става въпрос за спасяване на собствените им кожи. Агентите на ODESSA отлично познават тънкостите във външната политика на различните държави. А имат и пари. Много пари. Предполага се, че голяма част от златото на Третия райх е похарчена именно за комфортното устройване на нацистите в следвоенния свят. След Нюрнбергския процес Европа става опасно място дори за легализираните нацисти, затова те започват да се пръскат по цялата планета – в Палестина, Близкия Изток, Канада, САЩ, страните от Латинска Америка... Визентал и тримата му помощници издирват палачите един по един от своя център във Виена, разположен в три малки стаички. Разбира се, трудно им е да се справят сами. Визентал има собствена мрежа от агенти по цял свят, които се справят не по-зле от нацистите и ODESSA. Приятели, привърженици, хора, обладани от идеята за справедливост и възмездие, оцелели жертви, случайни свидетели – всички те пишат, обаждат се, изпращат цели пачки стари писма, документи и дневници. Сред тези доброволни помощници има и доста ветерани от Втората световна война, включително и немци, които с годините започват да осъзнават целия ужас и мащабите на онова, в което са участвали. Появяват се и нацисти, които си опитват късмета, като топят свои хора. Визентал не дели показанията и документите на добри и лоши. А на такива, в които има полезна информация, и такива, в които такава липсва.
Постепенно дейността на Центъра “Визентал” започва да придобива световен мащаб. В края на 70-те в Германия започват да обмислят въвеждането на определени ограничения за преследването на нацистки военнопрестъпници, които биха позволили на хиляди нацистки убийци да живеят открито където им скимне. Център “Визентал” започва първата си международна кампания – пуска обява на цяла страница в сп. Тайм, разпраща по цял свят един милион пощенски картички и се обръща към тогавашния германски канцлер Хелмут Шмидт с петицията “За справедливостта няма временни ограничения!” В крайна сметка през 1979 Бундестагът гласува за отмяна на ограниченията – никакъв срок на давност!
Център “Визентал” отделя един милион долара за събиране на информация, която би могла да осигури залавянето на доктор Менгеле – “Ангела на смъртта” от Освиенцим. През 1984 ловците на нацисти получават съобщение, че останките на Менгеле вероятно са погребани в Бразилия. За да помогне на бразилските власти, натам заминава група американски експерти, които стигат до извода, че въпросните останки действително принадлежат на Менгеле, който е умрял през 1979 в Бразилия (според една версия е бил удавен от агенти на МОСАД).
През 1985 центърът изготвя списък на най-големите нацистки престъпници. В резултат в Аржентина е арестуван комендантът на концлагера в Пшемисъл Йозеф Швамбергер. Той е обвинен в убийството на 3377 души, като 40 от тях е унищожил със собствените си ръце. През 1992 Швамбергер е осъден на доживотен затвор, а през 2004 умира зад решетките. Агентите успяват да предадат на властта и да осъдят на 20 години затвор и 78-годишния Динко Шакич, комендант на концлагера в Ясеновац. През 1945 Шакич успява да избяга от Хърватско. До юни 1998 живее в Аржентина, откъдето е изпратен обратно в Загреб и е изправен пред съда. В продължение на шест месеца над 30 свидетели – бивши лагеристи – разказват за престъпленията му.
Наред с приятелите не закъсняват да се появят и врагове. През 70-те разследванията на Визентал придобиват такива мащаби, че за тях започва да се говори в парламентите по различни континенти. Започват скандали. Първият се разгаря, когато Хелмут Кол предлага на Роналд Рейгън да сложи венец на военно гробище, където има и 49 гроба на войници от СС. Още по-голям, направо грандиозен отзвук, предизвиква през 1985-86 делото на Курт Валдхайм, бившия генерален секретар на ООН, който укрива нацисткото си минало.
Върху Симон Визентал започват да се сипят закани. Оказва се, че той има предостатъчно врагове по цял свят. Мразят го в Австрия, в която е живял и където е разобличил като бивши нацисти четирима министри-социалисти. Мразят го в арабските страни – защото непрекъснато разкрива гестаповци, които са намерили убежище там. Мразят го във Ватикана – защото Визентал се докопва до информация за помощи, оказани от папския престол на нацисти, опитали се да избягат в Латинска Америка. И, разбира се, мразят го в самата Латинска Америка, защото все пак му се удава да разкрие нелегалната мрежа на ODESSA, която осигурява безпроблемните пътувания на нацисти из цял свят. Въпреки всичко това Център “Визентал” не спира да работи нито ден. До 2005 самият Симон Визентал става истинска икона на антифашистката съпротива: 18 университета го обявяват за “доктор хонорис кауза”, Европейският парламент му присъжда наградата “За хуманност и справедливост”.
На 20 септември 2005 Визентал умира в съня си на 96-годишна възраст. Той надживява повечето нацистки престъпници, които преследва цял живот
Най-гръмките дела на Визентал
Карл Адолф Айхман
Участва в разработката и реализацията на плановете за физическото унищожение на еврейското население на Европа; пряк ръководител на организацията за транспортиране на евреите по концлагерите. Шеф на подотдела "по еврейските въпроси" в управлението за безопасност на Третия райх. След разгрома на фашизма бяга в Аржентина. През 1960 е арестуван от агентите на МОСАД благодарение на информацията, събрана от Симон Визентал, и е откаран в Йерусалим. Разпитът на Айхман продължава 275 часа. Въпросите и отговорите се записват на магнетофон, а после се нанасят в протокола. Подследственият го преглежда; разрешават му да нанася поправки. В нощта на 31 май срещу 1 юни 1962 е изпълнена присъдата на Айхман – смърт чрез обесване. Трупът на гестаповеца е изгорен и пепелта му е разпръсната от катер на крайбрежна охрана извън пределите на териториалните води на Израел
Франц Щангл
От 1940 по линия на СС координира реализацията на програмата за унищожение на психичноболни и неизлечимо болни. Ръководи организирането на концлагера в Собибор, чийто шеф е от май до септември 1942. След това става комендант на лагера на смъртта в Треблинка. В двата лагера общо са ликвидирани над 450 хил. (а по други данни – над 900 хил.) души. В края на войната Щангл е арестуван от американците, но през 1948 успява да избяга в Италия и с помощта на Ватикана си изкарва паспорт на сътрудник на Червения кръст (със собствената си фамилия!). Заедно с цялото си семейство заминава за Сирия, а оттам през 1951 – за Бразилия. Визентал успява да го излови по документи. През 1961 Щангл е идентифициран официално и е арестуван; още шест години са необходими да бъде екстрадиран в Германия. През 1967 е предаден на германските власти и през 1970 е осъден на доживотен затвор. Умира зад решетките от инфаркт през юни 1971
Хермине Браунщайнер
Девойка от прилично семейство, получила добро католическо възпитание. На 22 става надзирателка в детската барака на концлагера в Майданек. Лично е изтребила неколкостотин малки затворници, изпращайки ги в газовата камера. Обичала да рита децата с ботушите си, подковани с желязо, и да ги налага с камшик. Визентал я издирва девет години и я намира в Ню Йорк, където тя се омъжва за американски войник и става мисис Райън.
През 1973 я предават на Германия. Когато на процеса свидетелите разказват какви неща е вършила с децата, на съдията му призлява. Тя обаче не изразява никакво разкаяние, само веднъж казва: "Атмосферата в Майданек ми повлия зле като на жена." Хермине получава две доживотни присъди, но в затвора кракът й гангренясва, ампутират го и я пускат по хуманни съображения. Това се случва през 2004. В момента живее в Германия. Съпругът й не я напуска, смелото копеле
Карл Зилбербауер
Австрийски гестаповец. По време на войната арестува в Амстердам цялото семейство на Ане Франк – еврейското момиче, което заедно с роднините си няколко години успява да се укрива от нацистите. През цялото време (от 12 юни 1942 до 1 август 1944) Ане си води дневник, който след войната става един от обвинителните документи срещу фашизма. След арестуването си Ане попада в концлагера Берген-Белзен, където умира само няколко дни след майка си и сестра си.
Визентал решава да издири Зилбербауер през 1958, когато едно момче заявява, че ще повярва в съществуването на Ане Франк, ако Визентал успее да открие човека, който я е арестувал. След пет години търсене Зилбербауер е арестуван през 1963. Преди войната той работи в полицията във Виена, след което е командирован в окупирания Амстердам. След войната отново се връща във Виена и работи там до задържането си. Точно той удостоверява и автентичността на дневника на Ане Франк, в която мнозина се съмнявали. Гестаповецът е осъден на доживотен затвор и умира зад решетките през 1972
Клаус Барби
Активист на Хитлерюгенд, член на СС и СД, активен участник в "очистването" на Берлин от евреите. Член на НСДАП от 1937, който през 1940 вече става унтерщурмфюрер от СС; отговорен за депортацията на евреите от Амстердам. Барби си спечелва мрачна слава като шеф на 4-а секция на Гестапо в Лион. Лично издирва и разкрива еврейски деца по сиропиталищата; разпитва и изтезава Жан Мулен, един от ръководителите на френската съпротива. След края на войната Барби изчезва в Германия и до 1951 работи за американците, като се "бори с комунистите". Под името Клаус Алтман успява да стигне до Южна Америка и в качеството си на служител от държавната сигурност на Перу и Боливия редовно посещава Париж. Там го разпознават през 1971 агентите на Визентал. Дванадесет години Франция настоява Барби да й бъде предаден. През 1983 боливийското правителство отстъпва и през 1987 Барби е осъден на доживотен затвор от френски съд. Палачът умира зад решетките през 1991 на 78 години, един месец преди рождения си ден
Теодор Шчехински
Служи в СС-дивизията "Тотенкопф" и през 1943-1945 охранява концлагерите Грос-Розен и Заксенхаузен. След войната заминава за САЩ, където отначало работи като фермер, а после става машинист. През 2000 съдът го лишава от американско гражданство като военнопрестъпник. Шчехински твърди, че е бил закаран в Австрия като обикновен работник и прекарал цялата война в някаква ферма. Обвинението изнамира стопанката на фермата, която потвърждава, че наистина е имала ратай Шчехински, но само до 1942. В случая помагат сътрудниците на Център "Визентал" от Виена, които осъществяват връзката между Държавния департамент на САЩ и руските архиви, като предоставят на съда нацистки документи от закрития архив на СССР. В тях се споменава името на есесовския охранител Шчехински, датата и мястото на раждането му и дори моминската фамилия на майка му. Съдът решава, че участието му в нацистките зверства "не подлежи на съмнение". В края на 2003 е решено 79-годишният престъпник да бъде депортиран от САЩ. В момента очаква присъдата си
Другият живот
Последното дело на Визентал: Ариберт ХаймЕдин от най-професионалните садисти на Втората световна. Получава прозвището Доктор Смърт заради опитите и изтезанията, на които подлага затворените в Бухенвалд и Маутхаузен. В края на войната служи като военен лекар в действащата армия и благодарение на това успява да скрие предишните си престъпления. В края на 40-те години работи като гинеколог в немски курорт близо до Франкфурт; жени се и дори става състезател в местния отбор по хокей. През 1957 австрийските власти започват разследване, което принуждава немската прокуратура да издаде заповед за задържането му през 1962. Смята се, че бившите съпартийци на Хайм са го предупредили за предстоящия арест и той успява да се укрие.
През 1979 във ФРГ се провежда задочен процес по делото на Хайм. Съдът стига до заключението, че той "е изпитвал удоволствие от предсмъртния страх на своите жертви", докато правел хирургически операции на затворниците без упойка, в пълно съзнание. Повечето умират от шок вследствие на болката. Оцелелите от Маутхаузен свидетелстват, че той правел на лагерниците инжекции в сърцето с различни смъртоносни коктейли и чакал със секундомер кога ще настъпи смъртта им. В други случаи Хайм одирал татуираната кожа на затворниците, за да облицова с нея столовете на коменданта на лагера.
След бягството му през 1962 се твърди, че са го виждали в ЮАР, Египет, Испания и Германия. Наскоро следствието стигна до извода, че Хайм е мъртъв; само че през август 2005 представителството на Център "Визентал" и федералният прокурор на Щутгарт съобщиха, че са получили достъп до банковите сметки на Хайм в Берлин, които възлизали без малко на един милион евро в спестявания и други активи. Фактът, че нито едно от трите деца на Хайм не е предявило претенции върху парите, говори, че Доктор Смърт вероятно е още жив. В момента би трябвало да е на 93 години. Наградата за информацията, вследствие на която престъпникът би бил арестуван, е увеличена на 150 хил. евро. Изготвен е и компютърен фоторобот, който създава известна представа за сегашния му външен вид.
Разбира се, ще го хванат. Но вече без Визентал
