Останалото » Истории
|
Кръв и омраза!Maxim посети Северна Ирландия и се натъжи, щото те все още се мразят живо на тема протестанти-католици. Да, Белфаст е прекрасен – яко Бушмилс и бира, но проблемите стърчат
 11 снимки 
|
“В последните 30 години Белфаст не се слави с това, с което на нас ни се иска”, ни уведомява приказливият таксиджия Шон Макилрой, след като спира старовремската си кола пред портата на бившия затвор на Кръмлин Роуд. “Но затова пък сега хората знаят, че тук не само е построен Титаник. А и от екскурзиите по ‘горещите’ точки на града изкарвам добри пари.” По време на Вълненията, както в Ълстър наричат периода 1969-1998, тук са лежали и доскорошният премиер на Северна Ирландия Иън Пейсли, лидер на протестантската Демократична юнионистка партия (ДЮП, те са “роялисти” и “за” да са си във Великобритания), и председателят на католическата сепаратистка “Шин Фейн” Джери Адамс, бивш лидер на скандално известната Ирландска републиканска армия (ИРА, т.е. “Ай Ар Ей”; “Шин Фейн” е политическото крило). А днес наоколо возят туристи. Едно време околните улици са се смятали за най-опасните в Северна Ирландия
Тук се попълвали редиците на местните паравоенни групировки – затворниците юнионисти и националисти-републиканци често слушали музиката на престрелките между останалите на свобода техни събратя или схватките им с полицията край стените на затвора.
300-годишната война
Да започнем с най-шокиращото – в Белфаст е пълно с хора, които се бият в гърдите, че са католици или протестанти, но не си спомнят кога за последно са ходили на църква. Затова пък с невероятно упоение се клеймят взаимно и се обвиняват във всички смъртни грехове и изродщини. С други думи, раздорът отдавна не е религиозен. Противоборството между юнионисти и националисти се точи още някъде от 1690, когато холандският протестант Вилхелм Орански (т.е. пресният английски крал Уилям III) разпердушинва окончателно в битката край р. Бойн (днес в провинция Ленстър, Ейре) и без това вече детронирания монарх-католик Джеймс IЈ. След победата протестантските колонисти от Англия, Шотландия и Уелс, както подобава на победители, започват да отнемат земята на местните ирландци и всячески да ги тормозят. През 1921 Великобритания признава независимостта на Ирландската република (Ейре), но за всеки случай си оставя
6 северни графства от острова под общото име Ълстър
Белфаст просто е голям корабостроителен и текстилен център и короната преценява, че е крайно неразумно да отстъпи и него на ирландците. Ълстърските протестанти се обявяват за укрепване на съюза с Англия, докато католиците (републиканци в опозиция на британската монархия) се борят за равни права и обединение с Ирландската република.
“Когато бях малък, в корабостроителниците и по фабриките работеха няколко хиляди протестанти. Сега са неколкостотин”, обяснява 45-годишният Шон, докато свиваме по уличка с два реда еднакви тухлени къщи. “Икономическата ситуация се промени невероятно бързо. Работници с 15-годишен стаж се оказаха застрашени от доживотна безработица с неясни перспективи пред наследниците си.” По онова време католиците по принцип нямат работнически привилегии, затова мнозина наблягат на образованието – с надежда, че то ще подобри положението на многочислените им семейства. Ситуацията става все по-напрегната – паралелно с увеличаването на безработните протестанти стават все повече и измъкналите се от нищетата католици, които все по-шумно надигат глас срещу неравенството.
През 1969 католиците от Дери излизат на улиците. Страхът от дискриминация при евентуално обединение с католическата Ейре изкарва там и протестантите, сред които мнозина са вече второ поколение безработни. Полицията се състои от 95% протестанти и не успява да овладее положението, затова Лондон праща редовна армия с тъпата идея, че за две седмици всичко ще утихне. Но
двете седмици се превръщат в четвърт век – от 1969 до 2003 загиват 3500 души; други 11 000 са осакатени в 37 000 престрелки и 16 000 взрива
В Белфаст ходихме в хотел “Европа”, който е на първо място в света по брой претърпени експлозии. В Дери пък 30 на сто от сградите в рамките на специалната крепостна стена, вдигната от британската армия, са били взривени. Докато се разхождаш из пустия исторически център на града – бивша “ничия зона” – виждаш, че бизнесът вече е започнал да се завръща по тези места, но жителите сякаш още не.
Преди близо 12 години, през април 1998, е подписано Споразумението от Разпети петък (или, както го наричат протестантите, Белфасткото) и са обявени избори за обединен северноирландски парламент. Но взаимните претенции на двете страни (ДЮП отказва да участва в правителство с тия гадове Шин Фейн и упорито твърди, че последната е параван за ИРА, а Джери Адамс – кръвожаден убиец – б.р.) принуждават Лондон и Дъблин заедно да се захванат с проблемите на нестабилната провинция. Наште максимско-цинични подозрения са, че
британските правителства кихнаха по различни начини и постепенно космически кинти на ирландските бунтовници
за да приключат с проблема, но може и да бъркаме. Важното е, че след като през 2005 ИРА обяви, че се ориентира към разоръжаване, пазарът на недвижими имоти в Северна Ирландия реагира с 36% ръст само за година, а икономиката оттогава напредва смело с по около 2,5% годишен ръст. Безработицата е в историческия си минимум. От центъра на Белфаст, където на новите ресторанти, магазини и жилищни комплекси вече им е тясно, вкусно мирише на разцвет. Всички са уморени от стрелбите. “До гуша ни е от тия политически простотии”, казва ни Джули Макрори, управителка на луксозен ресторант. “Ако наште фанатици най-сетне млъкнат, може би и тъпите политици най-накрая ще се разберат.” Накратко, днес Белфаст вече е в лапите на прагматизма, а не на религиозното “Левски-ЦСКА”, пардон – “Линфийлд (протестантите)-Гленторан”.
Особено гледайки какви икономически чудеса правеха доскоро роднините в Републиката, “тайгър иконъми”-то на ЕС. Хората, които понаправиха пари, се изселват от проблемните райони и се местят в Южен Белфаст, близо до университета, където жилищата доскоро вървяха по 1,5-2 млн. паунда, сякаш са предградие на Лондон.
Днес в града живеят и католици, и протестанти, и индуси, и мюсюлмани; расте и броят на “интегрираните” училища. Но
в белфасткия университет (Куийнз Юнивърсити Белфаст), уж призван да въплъщава междурелигиозната интеграция, католиците и протестантите ползват... различни тоалетни
“На вратите няма табелки, но всички си знаят”, казва ни Келтън, който се упражнява в скокове със скейтборда си на двора. Питаме го как се разпознават един друг католиците и протестантите (горе-долу равни като бройка). Келтън вдига рамене – просто млад човек, на който му е все тая за битките на възрастните. По принцип белфастци не обичат да говорят на тая тема и обикновено казват, че градът им е малък (да бе, 650 000 души!) и че “толкова отдавна живеят заедно, че не обръщат внимание на религията”. На ничията територия в деловата част на града няма и как иначе да се държиш, ако не искаш да те уволнят за секунди. Обаче според допитването на социолога от Ълстърския университет Питър Шърлоу, 80% от местното население би отказало да работи при работодател от другата общност. В неофициална обстановка начините да разкриеш кой е “свой” и кой “чужд” са предостатъчно. Най-активни се оказват 17-20-годишните, за чиито възгледи се смята, че са се формирали в годините на примирието. Тъй като не са изпитали на гърба си кървавите междуособици, те не са склонни да живеят с примиренческите идеи на по-старите поколения. На по-възрастните обаче също им е трудно да загърбят недоверието и враждебността – почти всеки от над 1,5-милионното население на Северна Ирландия има познат, който е паднал жертва на Вълненията (викат им “the troubles”, впрочем; доста евфемистично за истинска партизанска война с десетки хиляди жертви – б.р.).
По фасадите на сградите в протестантския район на Шанкил Роуд под британските знамена и нарисуваните бойци от Асоциацията за отбрана на Ълстър (UDA) може да се прочетат и оскърбителни лозунги по адрес на папата и съкращението KAT – Kill All Taigs. С презрителното “тайг” северноирландските протестанти наричат северноирландските католици.
Най-разпространените католически имена са Патрик, Калъм, Лиъм, Шон, Шеймъс, Катлийн, Шинейд – и допреди 20-ина години са били почти забранени, освен ако не си свързан с ИРА
Уилям, Джордж, Елизабет и други подобни славни названия от британската история пък се избират обикновено за протестантските дечица. В католическите училища се преподава ирландска история, в протестантските – британска. Много често чак в университета младежите за пръв път се сблъскват с “вражески” представител – ако знаеш кое училище е завършил някой, можеш почти безпогрешно да определиш дали е националист или юнионист. Последните също си имат презрителен прякор – католиците ги наричат “хънс” (хуни, варвари), както през Втората световна англичаните са наричали немците. Затова по стените покрай Фолс Роуд и в католическия квартал Балимърфи, както се досещаш, често се среща
съкращението KAH (Kill All Huns) и нелицеприятни закани от сексуално естество по адрес на британската кралица
Често въобще не се налага да питаш човека кое училище е завършил или кой е любимият му спорт. Протестантите са по крикета, футбола и ръгбито (т.е. “английските” спортове), а католиците – по хърлинга (особена дивотия, нещо като ирландски хокей на трева) и келтския футбол (друга особена дивотия, в която е разрешено да се подава топката и с ръце). Най-ясният пример обаче е свързан с футбола, т.е. сокъра. Преди век в работническите среди в Ливърпул например е имало религиозна заигравка между едноименния клуб (юнионисти) и Евертън (католици), но
днес всичко се свежда до Олд Фърм, голямото дерби на братска Шотландия: католиците – Селтик, протестантите – Рейнджърс
За да дразнят протестантите, белфастките католици се появяват на годишнината от битката при Бойн в зеленобелите цветове на Селтик (или на Белфаст Селтик, клуб, съществувал до 1949 – същите са), а протестантите пък могат да влязат със сини на Рейнджърс/Линфийлд в някой отявлено републикански пъб. И в двата случая, разбира се, се стига до груб, весел побой, затова
почти навсякъде в Белфаст е забранено да се ходи с фланелки на футболни отбори
“Ако тръгнеш по Шанкил Роуд в зелено, направо си викай бърза помощ”, обяснява ни 22-годишният Ронан. “Все едно да развееш знамето на Ирландската република. А ако някой мине със синя Джърс-фланелка по Фолс Роуд, също е чао.”
“Протестантите се познават и по армейските татуировки”, добавя 16-годишният му брат Кейн, “защото са служили в британската армия или флот и това е модерно. Католиците почти не се татуират.” И какво точно си татуират ония, питаме. “За Бог и Ълстър, или британското знаме, ей такива.”
Ти си свикнал с кич-сувенири с британския флаг, но в Северна Ирландия той далеч не е безобиден
Както и “червената ръка на Ълстър”, знакът на юнионистите. Минахме през новия квартал на Балимeна, родният град на актьора Лиъм Нийсън (близо, почти на разстояние Перник-София – б.р.), и видяхме изрисувани нагъсто по фасадите британски знамена. Но местният католик Мартин Макгросън – рибарският магазин на баща му бил взривен през 1972 – ни обясни, че тъкмо така, с бомби, все още предупреждават католиците да не си търсят жилище в района. Ако някой такъв все пак има неблагоразумието да се засели на местна територия, ще му счупят прозорците с камъни, ще му метнат коктейл “Молотов”, ще осакатят любимата му домашна животинка. И след три-четири подобни инцидента полицията, вместо да вземе мерки, съвсем открито ще го помоли да се премести другаде.
Лошият мир
“Е какво му е странното?”, пали се Ронан и захапва нов фас. “Уличните сбивания и безредиците са любимото развлечение на северноирландската младеж!” Може би затова “бариерите на мира”, които разделят като малки берлински стени католическите и протестантските квартали в Ълстър, станаха с 18 повече след подписването на мирното споразумение през 1998.
Портите по улиците, които свързват тези квартали, нощем се заключват
Според допитването на споменатия Питър Шърлоу 88% от северноирландците не биха стъпили в чужд квартал по мръкнало, 48% не биха стъпили и по светло, а 14% не биха стъпили, защото ги е страх да не ги накажат своите. По времето, когато паравоенните организации били в разцвет, те изпълнявали ролята на жандармерия в своите квартали и съвсем спокойно можели да счупят капачките на някой уличен наркодилър или на хулиганите, които смущават движението – без значение свои или чужди. Сега ИРА и Асоциацията за отбрана на Ълстър уж са разпуснати, но на полицията, както преди, не може много да се разчита. “Днес повече ни е страх от нашите хулигани, отколкото от онези оттатък”, признава минувачка, която храни две деца на една полянка и не ни казва името си. Задният двор на къщата й, лепнат за една “бариера на мира”, е покрит с телена мрежа – в случай че отсреща полетят бутилки или камъни. Тя няма нищо против децата й да играят с “онези” деца, но се бои да ги пуска оттатък. А тамошните майки пък не пускат своите. Толкова тъжно, че да се разревеш по политически причини
Самоубиец!
Газа и вълшебната флейтаВеликият английски футболист и пияница Пол Гаскойн има запазено място в историята на омразата между католици и протестанти. През януари 1998-а, тогава футболист на Рейнджърс, Газа имитира свирене на флейта точно пред сектора със запалянковци на Селтик, с което вбесява половин Шотландия и дори отнася мощна глоба (20 хил. паунда) от собствения си клуб. След двубоя дундестият халф се оправдава, че въобще не знаел какво означава жестът, а просто послушал съотборника си Али Маккойст, който му обяснил, че по този начин играчите на Рейнджърс празнуват головете си.
Всъщност мимиката е адски обидна за католиците, тъй като е препратка към бойните маршове на Оранжевия орден (съпроводени с песни от типа “еби папата”), и е запазен знак на лоялистите. “Действията на Гаскойн бяха непрофесионални и изключително провокаторски”, отсича след дербито директорът на местната ФА Джим Фари, а самият Газа усеща какво е изсрал седмица по-късно, когато фен на Селтик спира до него в задръстване и го предупреждава: “Ако бях на твое място, нямаше да повторя номера с флейтата! Защо ли? Много просто – ще ти резна гръцмуля”
Айриш поп!
Четири основни парчета по тематаБони Ем “Belfast”
Ълстър през 70-те се превръща в запазена политическа и медийна марка от такъв мащаб, че му е посветен дори и диско хит, бахго
Ю Ту “Sunday Bloody Sunday”
Посветено на Кървавата неделя – 30 януари 1972 в Дери (едноименното ирландско поселище в Мейн пък вдъхнови Стивън Кинг за То). 27 невъоръжени протестиращи републиканци са разстреляни от британските спец-части, огромен срам за Короната, а Ю Ту станаха първата рок-група в света, която почна да пее не че неверниците ще ги застигне божият гняв, а че е време всички да се укротят и помирят. Факт!
Стиф Литъл Фингърс “Alternative Ulster”
С нашествието на пънка песните за Ълстър стават по-злостни и нагли от всякога. И всичко тръгва от ето този ирландски сингъл!
Кранбърийс “Zombie”
През 1993 ИРА взривяват няколко бомби в Англия и, да им ебеш майката проста, убиват и две дечица. Това е поводът да се зароди този жален, монотонен хит на 90-те
(Фут)болни
Каръците от националния им тимКолкото и да не ти се вярва, страната, дала на футбола Джордж Бест, Джери Армстронг, Нормън Уайтсайд, Сами Макилрой и Пат Дженингс, е участвала само три пъти на големи международни турнири, демек – далеч по-малко от България, ебаси! Нещо повече – най-успешната ера в историята на северноирландския футбол (четвъртфинал в Испания 1982 и класиране за следващото първенство четири години по-късно) преминава без участието на националната икона Ел Бийтъл! Всъщност заслугите на Джордж Бест с екипа на родината му се изчерпват с девет гола в 37 мача и един дрибъл, при който разминава последователно четирима холандци и прекарва топката между краката на Йохан Кройф насред Ротердам. През 1982-а, в навечерието на световното в Испания, 36-годишният гений попада в първоначалните сметки на Били Бингъм, но тежкият махмурлук и фактът, че по това време Бест разцъква футбол в зала (той става може би най-великият играч, никога не стъпвал на световно), накланят везните към тийнейджъра и също бъдещ алкохолик Нормън Уайтсайд.
На финалите през 1982-а Уайтсайд бие рекорда на Пеле за най-млад футболист на мондиал (17 години и 41 дни), а с гол на Джери Армстронг зеленобелите хвърлят бомба (да прощаваш за израза) и бият досадните домакини в групата.
Чак 20 години след последното участие на Северна Ирландия на голям турнир, светът отново забелязва скромната държавица – в квалификациите за европейското през 2008-а хеттрик на Дейвид Хийли носи победа над бъдещия шампион Испания (впоследствие Ла Фурия остават непобедени в 35 поредни мача), а пресата в Мадрид настоява за плешивата и неугледна глава на Луис Арагонес. В крайна сметка селекционерът остава на поста и покорява Европа, а Северна Ирландия, въпреки сензационния успех, пак се дъни в опита да стигне сериозно първенство
