Останалото » Истории
|
Диего наш, Kойто си на Земята!Мaxim отскочи до Буенос Айрес, където беше “покръстен” в най-идиотския футболно-религиозен култ в света – Църквата на Марадона!
 13 снимки 
|
Aржентиските футболни фанатици дълбоко вярват в Господ. Не, не в Христос, това е друго – а в собствения си футболен бог, Диего Армандо Марадона. Точно преди 11 години част от тях основаха Църквата на Марадона; днес най-младото вероизповедание в света се радва на над 140 000 вярващи в 60 държави, а всеки месец се присъединяват стотици “новопокръстени” – въпреки колебливите изяви на техния Господ като треньор на Албиселесте.
Феновете крещят толкова оглушително, че почти не чувам свещеника, въпреки че съм се инсталирал баш на първия ред пред Ла Иглесиа Марадониана. Литургията е почнала преди малко посред писъци и йерихонска шумотевица; постепенно глъчката замира, за да отстъпи на групова, екзалтирана рецитация, тукашна адаптация на “Отче наш”:
Диего наш
Който си на Земята
Да се свети Твоят ляв крак
Да бъде Твоята магия
И Твоите голове да се помнят
Светлините притъмняват и шестима мъже в бели одежди идват по пътеката между вярващите. Всеки от тях носи десятка – номера на Диего – на гърба си, а отпред, над сърцето, са изписани буквите DT, съкращение от “национален треньор”. Току пред “олтара” едно 9-10 годишно клисарче държи свещената икона на култа – футболна топка. Тя явно е преживяла доста, щото е изтъркана, отгоре с бодлива тел (“тръненият венец”), а от нея капе червена боя – очевидно “кръвта Диегова”; всичко това, макар и абсурдно на вид, обозначава мъките, през които е минал Господ, докато стане... ами, Господ. Песнопението продължава, вече в типично псалмов стил:
Той беше разтерзан и измъчван
Гонен от терена
Те Го ритаха
Разкървавиха краката Му
Но Той се завърна и магическата Му сила
Се прероди
Разбира се, всичко това на испански звучи прекрасно, почти като някой стих от Лорка (или поне проза от Хулио Кортасар). Оглеждам се и съзирам големи, зрели мъже, които не могат да сдържат сълзите си. Млада двойка с едномесечно бебе му съблича дрешките и го приготвя за кръщавка. И за разлика от християнската, пред Църквата на Марадона вместо светена вода щедро се лее... бира. Въздухът е наелектризиран от чиста религиозна емоция, каквато, честно казано, не съм усещал в нито в родната си баптистка църква в САЩ, нито дори в католическите във втория ми дом, Латинска Америка.
Според теб в момента живеем в година 2009-а от рождението на Христа; според вярващите в Марадона сме 49-а DD (“despues del Diego”, т.е. “след Диего”
20 и кусур години след като омагьоса всички и стъпи на световния връх в Мексико (и след като почти сам водеше Аржентина, с прочутите голове срещу Англия на четвъртфинала и Белгия на полуфинала), Марадона все така не слиза от заглавията на вестниците. През октомври 2008 аржентинската футболна федерация шокира цял свят, обявявайки, че новият треньор на Албиселесте е... Диего Марадона. Марадона суперзвездата, “бившият” кокаиноман; дотогава водеше с променлив успех неделно ТВ шоу в родината си.
Днес сме 29 октомври 2009, “Бъдни вечер” според Църквата Му – ден преди техният Господ да се роди. Това същевременно е и един вид марадонската Нова година. Сакралното събитие се отбелязва от около 1500 вярващи. Понеже сме в Южното полукълбо, времето навън не е много новогодишно – 24 градуса, мека, прекрасна пролетна привечер. Първото от серията религиозни събития е събирането около Коледното дърво на Марадона. Елхата е украсена с бели и небесносини футболни топчици – в чест на националните цветове на Аржентина; от всяко клонче висят и снимки на усмихнатия Марадона, на която държи “свещения саван на Ла Иглесиа Марадониана” – фланелката на националния отбор с номер 10. Поредното диегово “Отче наш” отеква в залата:
Прости на журналистите, те не знаят що вършат
Както и ние прощаваме на неаполитанската мафия
И не въвеждай нас в изкушение
Да хвърлим петно на футбола
Но избави ни от ФИФА
Амин
Гласовете са дълбоки, напевни. Всичко е малко абсурдно и ми идва да се разсмея, но един поглед наоколо ме уверява, че всички тия зрели хора взимат нещата супер насериозно, така че си мълча. Песнопенията продължават – скоро става ясно, че последователите на Иглесия Марадониана благодарят на своя Господ за Неговите чудеса.
Не ходене по вода и подобни елементарни трикчета, а истински чудеса – най-вече головете срещу смъртния (след Фолклендската война 1982) враг Англия
Моят гид, Алехандро Верон, един от шестимата основатели и един вид първоапостоли на Църквата, вижда, че ме досмешава, и ме засича строго. “Службата в Църквата е важна и се изпълнява до детайли”, нарежда той. “Тя показва колко сме сериозни в обожествяването на Диего”. Верон, съименник на Вещицата Хуан-Себастиан от Естудиантес (когото Господ, противно на всяка логика, продължава да вика в национала), се грижи и за уебсайта iglesiamaradoniana.com. “Всичко тръгна оттам, че нашата истинска религия е футболът. И, като всяка религия, тя трябва да си има върховен Бог. Никога няма да забравим чудесата, които Той сътвори на терена и как повдигна духа ни – на нас, обикновените аржентинци”.
Освен всичко, марадонианците си имат и 10 Божи заповеди. Най-много държат на №5 – “разпространявай историите за Чудесата на Диего из цялата Вселена”, както и на №8 – “проповядвай принципите на Църквата на Марадона”. Разбира се, с помощта на интернет евангелизацията е по-лесна отвсякога – най-вече чрез youtube и сайтове като archivo10.com.
Но да се върнем пред Църквата. Някой по-циничен, например фен на бразилците, би я нарекъл “миниатюрна дървена къщурка”, но си е храм, кво. Край него се издига двуметрова статуя на Диего – с поглед, зареян в бъдещето, и ръка на сърцето. Носи фланелка на национала, стъпил е върху топка Пума и изглежда непобедим.
Библията на култа е положена наблизо – омачкан екземпляр от Yo Soy El Diego, официалната му автобиография и тотален бестселър в родината
Един по един пристигат вярващи и носят дарове на своя Бог. Стари снимки, изрезки от вестници, картички – и дори цял портрет с маслени бои, на който Господ е изрисуван малко несръчно с къдрава лимба на челото и жълт ореол. Средната възраст е поне 35 и всеки вярвящ е готов да разправя спомени за Диего до сутринта. “Аз съм точно на възрастта на Марадона, роден съм три дни преди него”, казва 49-годишният Хосе Габино. “Кръстих сина си Диего в негова чест. Защото аз утре може да умра, но на мое място заедно със сина ми ще се появят още сто вярващи. Това е истинската любов”.
И докато нормалните фенове по света отдавна са оставили Диего в аналите на сладките спомени, за истинските последователи никога не е имало и капка съмнение, че Той ще се надигне отново, въпреки дългогодишните Си, така, небожествени проблеми. “Винаги сме били с Него, дори в най-мрачните му мигове”, уверява ме Хосе Калдера, който между другото е написал и 260-странична книга за историята на Църквата на Марадона.
“Най-мрачните му мигове” вярващите наричат тежката Му, дългогодишна любов към кокаина
Истината е, че още от времената в Барселона (1983-84) Диего си е редовен шмъркач – което доведе до рухване в очите на световната общественост и нечовешко надебеляване. Имаше всякакви дивотии, връзки с неаполитанската мафия (заради безплатното бело), дори веднъж по-късно извади пушка и взе да стреля по журналисти пред дома си в стил Бритни Спиърс.
Да не говорим за оня скандал, когато го заснеха как шмърка чисто гол в... рехабилитационен център за наркомани в Куба
Диего обаче някак успя като че ли да се измъкне от ада на кокаиноманията, призна си слабостта, отиде за втори път при своя френд Фидел да се лекува и сякаш със зъби и нокти отново се добра до уважението на всички. Разбира се, членовете на Иглесията избягват да обсъждат кокаиновите проблеми, а наблягат на поуката – несломимият му дух, страстта към футбола и победите и т.н.
“Той си призна всички грешки”, обяснява ми Анибал, член на Църквата и репортер в аржентинския клон на телевизия Фокс Спортс. “След всичко, което е изшмъркал, обикновен човек би умрял отдавна, но това за пореден път доказва, че Диего е от друго измерение и е Бог. И като истински Бог, хората му прощават”. Да – като изключим наивността на подобно изявление, е цяло чудо, че малкото дебеличко тяло – и сърце – на Господ е оцеляло след всичките шмърканици.
Църквата е основана преди 11 години в град Росарио (родният на най-новия нов Марадона, Лео Меси – б.р.)
Оттогава всяка година вярващите растат с хиляди. Някои дни Църквата получава над хиляда имейла на ден със заявки – от Ирак, Сомалия, Перу, Исландия – т.е. от целия широк свят. Споменатият Калдера, неофициалният историк на Църквата, разказва, че имало дори палестински терорист, който, преди да се взриви и да извърши пъкленото си дело, целунал снимката на Марадона. За иракските бунтовници пък Диего бил направо икона. Това ни води до друга голяма тема, която тук няма да разискваме подробно – с поведението и изявленията си Марадона постигна почти статута на Че Гевара сред бедните и онеправданите по цял свят – понеже винаги е заемал позата на “бунтовник” срещу ФИФА, комфортната западноевропейска доминация във футбола, свързана с кинти и т.н.
В Църквата не идват само обикновени аржентински бачкери – сред членовете, забележи, са Меси, Тевес и Роналдиньо
който дори на няколко светски прояви се появи с фланелка на Църквата. Обикновените членове посвещават поне няколко часа на ден на страстта си, човек дори се чуди кога работят – всеки ден гледат видеа с головете на Господ, организират събирания и си следват 10-те заповеди – от простичката №2 “Обичай футбола преди всичко” до най-задължаващата №10 – “кръсти първородния си син Диего”. 30-годишният Лионел Диас: “Синът ми е вече почти на две годинки. Засега знае само три думи – мама, тате и Диего”. Докато ми разказва, в Църквата върви едно и също видео – двата Му гола срещу Англия – “Божията ръка” и втория, на който тук викат “Голът на века”.
“Литургията” продължава, а на екраните се сменят най-различни записи. Ето го Диего с Фидел; после серия от голове за Наполи, пред някои от които, признавам си, ахвам; после поредица от фенове-марадонианци, които гордо показват пред камерата татуировките си (най-често – D10S, т.е. думата за Господ, ама с интегрирана десетка вътре). Следва нещо като “Стани богат”, само че без награди – конферансие с микрофон задава все по-трудни и трудни въпроси от кариерата Му, а почти всички в хор отговарят вярно. Идва и кулминацията – водещият звъни “в ефир” на сам Господ. Господ вдига и е прехвърлен на спийкър фоун: “Благодаря ви за цялата тази любов – и че сте се събрали в навечерието на рождения ми ден”, казва Диего, а тълпата крещи оргазмено. Отделни групи скандират “ела при нас, Диего” и “ще станем световни като през 1986-а”, а Господ отвръща: “Сега, като национален треньор, въпреки проблемите, това е и моята най-голяма мечта.” И добавя: “Господ ще е с нас!”
След малко шумът утихва, а свещеникът се приближава към мен и казва: “А сега и твоето кръщене!” Няма да ви лъжа – това е моментът, който чакам цяла вечер, а и преди това сме и репетирали. Отивам пред “олтара”, събличам ризата си. В цялата църква цари напрегната тишина. В момента, в който нахлузвам аржентинската фланелка с номер 10 на гърба, всички изригват в овации. Самата церемония се базира на прочутия гол срещу Англия с помощта на “Mano de Dios” (когато страничният глупак, нашичкият Богдан Дочев, не видя как Марадона чукна топката с ръка над Шилтън, а главният Али Бенасьор свирна гол – б.р.).
Ето как става: подготвям се да скоча (с ръка пред челото, досущ като Диего), подхвърлят ми топката и аз скачам, плясвайки я несръчно с дясната. Топката събаря някакви “иконостаси” и свещници отсреща, тълпата отново изригва и готово – вече съм посветен марадонианец!
След малко нещата се успокоявят и аз се замислям, че е абсолютно невъзможно да си представиш Диего Марадона без родната му Аржентина. Обратното би било все едно да кажеш, че Чърчил е французин. Има национални архетипи, разпознаваеми по цял свят и аржентинският, като изключим няколко велики писатели като Борхес, е Диего (нещо като Стоичков, без писателите – б.р.). За аржентинците той е повече от икона – все още се разказва как на четирите световни, на които участва, всяка нощ в хотелите си лягал не гол или с пижама, а с националната синьобяла фланелка. За аржентинците няма нищо по-аржентинско от Марадона: просто за разлика от “аристократа”-писател Хорхе-Луис Борхес (който впрочем почина на 14 юни 1986, два дни преди осминафиналното дерби с Уругвай, спечелено с гол на Педро Паскули, и, срам не срам, в Аржентина новината за смъртта на гения някак си потъна – б.р.), Марадона е идолът на преобладаващата работническа класа във вечно бедната 36-милионна страна. Роден в столичното гето Вила Фиорита, той символизира крайно бедното момче, стигнало само с таланта си до световния връх; на 11 е звездата в местното отборче Себолитас (Лукчетата), на 15 – в юношеския национал, а после – съответно в Архентинос и Бока, работническите отбори. Нещо подобно по-късно се случва и в Наполи – отборът на най-онеправданата икономически част на Италия. Оттогава Диего заема една и съща поза – на защитник на интересите на бедните във футбола, бунтар срещу царуването на богатите евроаристократи във ФИФА и УЕФА. Историята му впрочем е пълна със знакови “пролетарски” моменти – например когато е продаден от Бока в Барса, феновете се изсипват на пистата на летището, буквално лягат пред самолета и дълго време той не може да излети, докато най-сетне полицията напердашва всички.
“Той просто е еманация на аржентинския начин на живот”, казва ми за довиждане самият “Св. Петър” на Иглесия Марадониана, загадъчният, крайно интелигентен и татуиран Амес – главният основател на Църквата. “Винаги се бори за правата си, никога не се предава пред властите. Сякаш е наш роден брат, израсъл сред нас, но докоснат с извънземен талант. Тъкмо затова той е нашият Бог. Да се свети името Му!”
Живот като на кино
Марадона от Кустурица!Това е филмът, пуснат по кината миналата година – и едва вторият документален на Емир Кустурица (след Super 8 Stories, посветен на неговия си оркестър Забранено Пушенье). Според великия режисьор това е първата творба, която се занимава с всички страни от живота на Ел Диего – футболистът, семейният и политически некоректният гражданин (отношението му към едностранната политика на САЩ). Премиерата бе през май 2008-а в Кан, а в саундтрака са включени “God Save Тhe Queen” на Пистълс, както и специално написаната за случая “La Vida Tombola” на Ману Чао (втора негова песен в чест на великия аржентинец, след хита “Santa Maradona” в изпълнение на Mano Negra)
Mano de D10S!
Десетте марадониански “Божи” заповеди, записвай1 Топката е свята, не мърси името й
2 Обичай футбола преди всичко (друго)
3 Заявявай (навсякъде) безусловната си любов към Диего и красотата във футбола
4 Защищавай аржентинската национална фланелка
5 Разпространявай историите за Чудесата на Диего из цялата Вселена
6 Обожествявай храмовете, където Той е играл, и фланелките Му
7 Не говори за Диего като за играч на който и да е отделен (аржентински) отбор, защото той принадлежи на всички отбори
8 Проповядвай принципите на Църквата на Марадона
9 Смени презимето си на “Диего”
10 Кръсти първородния си син “Диего”
Ше те *** у треньора!
Господ е толкова некадърен селекционер, че дори и Maxim може да уцели правилните 23-ма за ЮАР вместо него (при това – без Хесус Датоло от Наполи)Ясно, че сме влюбени в дундестия кокаинов гений – но това не ни попречи почти тотално да “разжалваме” Диего-треньора, който почти постигна най-големия крах в историята на Албиселесте. Голът на стогодишния Мартин Палермо в последните секунди на квалификацията с Перу де факто класира Аржентина на световното, но пътят към ЮАР мина през 4 хикса и 6 загуби, включително историческият секс с 1:6 от Боливия в Ла Пас навръх 1 април 2009. И ако клизмата беше плод на надменното презкурие на суперзвездите от европейските първенства, лесно щяхме да ги обвиним – но в малкото мачове, в които бе начело, Диего повика рекорден брой футболисти, особено от местното, отказа се от играчи като Рикелме, Камбиасо и Хулио Крус, а за капак призова уругвайските журналисти да го духат, заради което в момента е наказан от ФИФА с два месеца извън футбола. Понеже сме сигурни, че твърдоглавието на абсолютно лудия селекционер може да изпрати в ЮАР следните 23-ма – Диего Посо, Естебан Фуертес и Алексис Фереро (Колон), Кристиан Алварес и Кристиан Кампестрини (Арсенал Саранди), Себастиан Домингес, Емилиано Папа и Николас Отаменди (Велес), Игнасио Кануто и Габриел Ауче (Архентинос Хуниорс), Хуан Инсауралде и Леонел Ванджиони (Нюълс Олд Бойс), Кристиан Вийагра (Ривер), Маркос Анхелери, Енцо Перес и Родриго Браня (Естудиантес), Хесус Мендес (Росарио), Себастиан Бланко и Едуардо Салвио (Ланус), Фабиан Ринаудо (Химнасия Ла Плата), Луис Родригес (Атлетико Тукуман), Хосе Санд (Ал Аин) и Кристиан Хименес (Пачука), ти предлагаме други 23 имена, които обаче със сигурност си чувал (и са далеч по-добри): Вратари – Серхио Ромеро (Алкмаар) и Хуан Пабло Карисо (Сарагоса), защитници – Мартин Демикелис (Байерн), Емилиано Инсуа (Ливърпул), Габриел Хайнце (Марсилия), Николас Бурдисо (Рома), Хавиер Санети (Интер) и Валтер Самуел (Интер), полузащитници – Фернандо Гаго (Реал М), Естебан Камбиасо (Интер), Хуан-Роман Рикелме (Бока), Лучо Гонсалес (Марсилия), Хуан Верон (Естудиантес), Пабло Аймар и Анхел ди Мария (Бенфика), Хавиер Маскерано (Ливърпул), Макси Родригес (Атл Мадрид), нападатели – Серхио Агуеро (Атл Мадрид), Лео Меси (Барса), Гонсало Игуаин (Реал М), Есекил Лавеси (Наполи), Карлос Тевес (Ман Сити), Диего Милито (Интер). Звучи по-добре, а?
Maxim казва: Най-гениалният изобщо (сори, Пеле, ама трябваше да поиграеш и в Европа) беше специално отстранен от жребия за групите в ЮАР 2010 – и ФИФА стигна дотам, че разположи специална охрана, за да спре Марадона, ако реши все пак да дойде и да се шмугне неканен. Причината? Много проста. Световното винаги е било преди всичко събитие на спонсорите – в случая Кока-Кола, Емирътс, Виза, Хюндай, адидас, Сони, Бъдуайзър, Макдоналдс и Кастрол, а тъпите корпоративни вагини не искат продуктите им да се свързват по какъвто и да е начин с бунтар, наркоман и идол на работническите маси като Ел Диего. Надяваме се догодина, в разгара на световното, Той да покаже най-откаченото от себе си край тъчлинията и да се превърне в основна новина, вкарвайки го мазно на всички мазни дедковци от ФИФА! Вамос, Архентина!
