Останалото » Истории
|
Радиоточка (Т.е. Чернобил)Въоръжен с любопитство и гайгеров брояч, почти 20 години след най-голямата ядрена катастрофа в историята на света, Maxim отиде да разгледа погребания четвърти реактор и призрачния съседен град Припят. (И сега се чуди кога ли ще се превърне в гъста космата каша)
 5 снимки 
|
ВВървим по главната улица под унило надвиснали над главите ни клони. В пукнатините на разбития асфалт е поникнала рехава трева, а прозорците на порутените сгради ни гледат с мъртви очи. От хотела ни в Припят до атомната електроцентрала "Чернобил" и нейния злокобен четвърти реактор ни делят по-малко от пет километра. Тук съм от няколко часа, но вече съм готов да се обзаложа, че Припят е най-потискащият призрачен град на света. Добре дошли в Дивия Изток. Вратите на всички сгради са широко отворени – както ми обясняват, това е защото така намалявал рискът от облъчване на посетителите, въпреки че в повечето здания радиоактивността е десетки пъти над безопасната.
И ето ме, попаднал в компанията на няколко туристи-безумци, тръгнали на най-извратената екскурзия на света. Крайната й цел е “забранената зона” на Чернобил. Зоната е с диаметър 30 км, в чийто център – логично – се намира чернобилската АЕЦ, чийто четвърти реактор експлодира в ранните часове на 26 април 1986. По време на разбушувалия се пожар в атмосферата са изхвърлени над 190 тона радиоактивни отпадъци. Вятърът отнася 70% от тях към съседната на Украйна Беларус, чиито жители вече две десетилетия понасят тежко здравните, екологични и икономически последствия от чудовищната авария в Чернобил.
Чернобил. Малко са имената, които предизвикват такъв ужас. Чернобил – Голямата атомна преебавка. Познавам дори хора, които вярват, че инцидентът през 1986 е първи знак за наближаващия Апокалипсис. Разбира се, има и други, според които първият знак за неминуема поголовна гибел е било преизбирането на Джордж Буш за президент или последният албум на Бритни Спиърс. Но кой може да каже със сигурност? Хората обичат да "търсят" Апокалипсиса. Това е един особен вид хоби. Моето пътуване до Чернобил май също има нещо общо с него.
Бърз пасаж от Откровението на Йоан: “А името на звездата е Пелин, и третата част от водите стана пелин, и много човеци измряха от водите, защото се вгорчиха” (Йоан 8:11). Казват, че “чернобил” е старата украинска дума за пелин – и също толкова горчиво предзнаменование за Второто пришествие. Не знам дали е така, но пък съм абсолютно сигурен, че т. нар. "чернобилска авария" – изразът не е съвсем точен, защото едноименният град се намира на цели 20 км от АЕЦ – беше знак за предстоящия крах на СССР. И до днес Чернобил е синоним на дезинформация, некомпетентност и бавна смърт. В типично тоталитарен стил съветската държава скри истината и накара своите граждани да излязат на традиционния първомайски парад в радиоактивния дъжд няколко дни по-късно, докато партийните функционери се евакуираха тайно от поразените територии.
Удоволствието да посетя мястото на катастрофата ми струва само 77 долара чрез местен туроператор. Пътуването от Киев дотам отнема около два часа. Минаваме през военно КПП, където учтив млад офицер внимателно ни преглежда документите. За да влезеш в Зоната, ти трябва специално разрешение от украинските власти. (Само местните могат да се разхождат където си поискат.) Маршрутът на нашия тур е внимателно прецизиран, за да избегнем огнищата на радиация; размерите им варират от големината на фризби до зона с диаметър 700 м. Малко след пункта ни посреща нашият гид Юрий Татарчук (казвам "нашият", защото междувременно се озовавам в туристическа група с няколко британци). Юрий е бивш учител по история. Твърди, че повече обича настоящата си работа (“парите са доста по-добри”). Носи черен анцуг и е пълен с енергия. Самият Чернобил също е изненадващо пълен с живот. Сблъскваш се най-вече с хора, които работят по окончателното обезвреждане и консервиране на електроцентралата. Според Юрий екскурзиите в Зоната не крият никакъв риск за здравето. Въпреки това той не се разделя с гайгеровия брояч, защото нивата на радиация могат да варират рязко. Тротоарът, по който вървим в момента, се смята за безопасен. Юрий ни запознава набързо с основните правила за чернобилския турист: не се отклонявай от маршрута на групата, стъпвай само върху асфалт и бетон, които по правило излъчват много по-малко радиация от почвата, и не пипай нищо. Ама наистина нищо.
Микробусът ни се друса по разбит път, край който се редят полуразрушени жилищни и селскостопански постройки. След аварията над 40 000 местни жители са принудени да напуснат домовете си. Над 2000 градчета и селца са сринати с булдозери, а стотици други пустеят. Мечките, глиганите и вълците са единствените живи същества, които бродят на воля в радиоактивната пустош. Като част от програмата за “съживяване на района” украинското правителство дори се опитва да засели зоната със зубри, но внесената за разплод от Беларус двойка умряла (според Юрий – не от радиацията, а били заклани и изядени от някакви гладни бракониери). Спираме край нещо като автомобилно гробище – тук са машините, използвани за потушаване на радиоактивния пожар. Безкрайни, проядени от ръжда редици пожарни коли, бронетранспортьори и мъртви хеликоптери с изкривени витла, които изсипвали тонове пясък в отчаяната си битка с горящия реактор. Пясък, който моментално се превръщал в зловеща радиоактивна каша. Никой от нас не обелва и дума. Качваме се в микробуса и подминаваме още едно полуразрушено от времето село.
Самата АЕЦ е кацнала на ръба на огромен язовир, чиито води се ползвали за охлаждане на реакторите. Спираме пред реактор №4, от който ни дели само една висока, обточена с бодлива тел бетонна стена. Той е на около 150 м, стаен в своя саркофаг – стоманенобетонна черупка, която да предотврати изтичането на смъртоносния товар. Вътре все още има около 200 т ядрено гориво, а предпазната конструкция хич не ми изглежда надеждна. Саркофагът е правен набързо, без да се отчита сеизмичната активност в района, и от множеството дупки и пукнатини постоянно изтича радиационен прах. Доколкото успявам да разбера, никой не е съвсем наясно какво точно се случва вътре, дори работниците по обезвреждането – заради все още смъртоносно високото ниво на радиация. Подхвърлям на Юрий, че сигурно си е живо самоубийство да работиш тук. Той кима мрачно: “Много е опасно, защото радиацията прониква през дрехите, да не говорим за оголена кожа. Някои работници умират само защото са си свалили защитните каски да запалят по цигара.”
“Свалят си каските, докато са вътре?”, питам изумено.
“Да. Просто за да покажат, че са истински мъжкари и не ги е страх от нищо”.
Въпреки че днес прилича на нещо от сериала Зоната на здрача, при основаването си през 1970 Припят бил наричан с нескрита гордост “най-младият съветски град”. По-скоро “покойният най-млад съветски град”, ако питаш мен. Създаден е специално за бригадите строители на Чернобилската АЕЦ (нещо като нашия Димитровград; по една или друга причина обаче Припят не е център на фолк-индустрия – б.р.) На 26 април 1986 нормалният припятски живот приключва – по-точно в 1:21 ч. през нощта, когато при уж контролиран експеримент реакторът експлодира. Светът научава за най-голямата ядрена катастрофа на всички времена не от правителството на СССР, както би трябвало да бъде, а от Швеция, където съвсем случайно са засечени ненормално високи нива на радиация. Припят е нещо като съвременен Помпей – безмълвен като гроб, застинал във времето и в своите 15 минути черна слава. На един от огромните жилищни блокове все още мъждука неонов надпис, увенчан с огромен сърп и чук. Спираме пред местния Дом на културата. Вътре откриваме прашасали огромни портрети на комунистическите величия, гротескни картонени свидетели на катастрофата. Решавам да разгледам наоколо и си обещавам да не се плаша, ако мутирал местен жител с едно око посред челото внезапно изскочи от някой тъмен ъгъл. Когато излизаме, правя няколко снимки на ръждясалата въртележка в близкия бивш лунапарк, представяйки си щастливите викове на децата, които си играят под кроткия радиоактивен дъжд на празничния 1 май 1986. Тъкмо да поставя фотопаарата на земята, за да постигна желания ъгъл, и Юрий се намесва решително: ”На ваше място не бих го направил”.
“Защо?”, питам.
“Заради праха. Изключително радиоактивен”, отвръща ми усмихнато той.
“Чувал съм, че червеното вино е добър антидот на радиоактивното отравяне”, опитвам да се пошегувам несръчно аз, припомняйки си предходната вечер в един киевски ресторант, а Юрий съвсем сериозно казва: ”Вярно е. Доказано е, че хората, които са консумирали алкохол непосредствено преди инцидента, са се оказали по-устойчиви на радиационното замърсяване.” Другояче казано, статистиката сочи, че сред онези, които се натряскали хубавичката в нощта на аварията, смъртността впоследствие е с 28% по-ниска в сравнение с трезвите облъчени.
На тръгване отбелязвам още едни тъжен щрих – на порутената фасада на изоставената местна болница все още се мъдри огромния надпис “здравето на народа е богатство за Родината”. Усмихвам се тъжно. Ще минат векове, преди Припят и околностите му да бъдат годни за повторно заселване
