Останалото » Истории
|
Бой до смъртДеца, които се млатят, докато престанат да дишат – за жъл- ти стотинки. Най-екстрем- ните боксови срещи в света се разгарят на тайландско- мианмарската граница, а бри- танският Maxim видя всичко от първия ред. След което ни прати този прекрасен и гнусен текст
 6 снимки 
|
Белезите по корема на невръстното боксьорче са сбръчкани като агонизиращи устни от картина на Х.Р. Гигер. “Това са рани от куршуми, спомен от детството, когато служих в Демократичната армия на бунтовниците-будисти”, обяснява ми малкият с усмивка. Малко по-късно разбирам, че моят събеседник е напуснал съседен Мианмар (т.е. държавата, която преди се казваше Бирма – б.р.) съвсем наскоро, примамен в тайландската част на град Мае Сот от слуховете за благосъстоянието на местните работници, чиито месечни заплати достигали респектиращите 1000 бата (малко под 21 евро). Белезите не са единствените следи от миналото му на дете-войн: на гърба му има несръчна татуировка, с почти неразгадеми фигури на животни и също толкова разкривени надписи. “Тя ме пазеше по време на сраженията”, казва 14-годишният И Пиaй и лицето му се изведнъж става адски сериозно. “На няколко пъти ми помогна да отърва кожата”. Тръгваме с бърза крачка по Моста на дружбата, който разделя двете държави. Подминаваме стройна редица от мианмарски и тайландски магазинчета за сувенири и спираме пред голяма червена тента. Оказва се, че в нея, току на границата, се провеждат нелегалните кикбокс-мачове, в които скоро ще участва и И Пиай. Скупчилите се около ринга зяпачи окуражават с викове боксьорчетата – деца на не повече от 10-годишна възраст, които се млатят безпощадно. В тези схватки няма забранени удари, а ритниците в слабините, главата и бъбреците – нерядко смъртоносни – се считат за нещо съвсем нормално.
Кървави схватки между невръстни тайландци и традиционните им противници, мианмарците – ето това е най-голямото забавление за местното население в бедния и разкъсван от размирици Мае Сот. Един срещу друг на ринга се изправят практикуваният от мианмарските кикбоксьори стил “летуай” и не по-малко бруталния му тай-еквивалент “муай тай”, а резултатът е едно от най-бруталните и заредени с адреналин зрелища, на които човешкото око може да стане свидетел в наши дни.
Само на стотина метра от червената тента впрочем се намира стадионът, където се провеждат и официалните кикбокс мачове. Тях ги дават дори по националната телевизия. Битките тук също са между тайландци и мианмарци и са не по-малко ожесточени, но поне има някакви правила – ритниците в слабините, например, са забранени.
Кикбоксът е неистово популярен в цял Тайланд, но незаконните мачове в Мае Сот определено се радват на най-голям интерес – вероятно и заради опасната репутация на целия район плюс постоянно високия градус на междуетническо напрежение между коренното население и мианмарските пришълци. Нелегалното кикбокс първенство, на което присъствах малко преди Сонгкран (тайландската Нова Година), беше като откъс от нецензурирана и още по-кървава режисьорска версия на Боен клуб. Според правилата на “летуай” можеш да риташ падналия противник до момента, в който и двете му плешки опрат ринга, а рундовете могат да продължат колкото си искат – докато единият от боксьорите не бъде сериозно ранен, изтощен до смърт или пък кърви като заклано прасе. За разлика от тайландските боксьори, които тренират редовно, повечето мианмарци са обикновени селски момчета, които нямат никаква професионална подготовка.
Два дни преди мача на И Пиай решавам да се отбия в истинска “муай тай” кикбокс-зала. Собственикът й, човек с насечено от белези лице на име Пимей, е бивш кикбоксьор, който в момента се занимава основно с търговия с бижута. Пимей живее в скрита зад огромна ограда двуетажна хасиенда в предградията на Мае Сот, недалеч от собствената си боксова зала, където сред усърдно трениращите са и двамата му синове. Когато влизаме, те ни приветстват с традиционния тай поздрав – по-малкият оставя на масата пред нас кана с вода. После и двамата продължават изтощителната спаринг-сесия под благосклонния поглед на баща си.
Пимей използва момента, за да ме запознае и с един от най-дейните организатори на нелегалните кикбокс-мачове в Мае Сот. Сомдеат Кунсук е дебеличък мъж с очила и масивен златен часовник, дошъл тук да търси нови таланти. “Синовете на Пимей ще участват ли в нелегалните мачове?”, питам го в кратките минути, когато оставаме сами. Ужасеният поглед, който ми хвърля, е красноречив. “Разбира се, че не – в тях пускам само отчаяни и решени на всичко хора, защото няма никакви правила”. А какви са наградите за победителите? Той се замисля за момент, след което с неособено убедителен тон отсича “50 000 бата”, т.е. около 1000 долара. Сигурен съм, че лъже. Случва ли се боксьори от официалното първенство да се бият и в нелегалните мачове? “Не, не”, отвърща с широка усмивка Кунсук. ”Просто не са достатъчно добри. Ще ги претрепят още в първите минути”.
Един часът на обяд. Палещото слънце е нагряло тентата до точката на топене. Схватките на ринга започват. Публиката се състои изцяло от мъже, някои от които бивши боксьори с размазани лица, промоутъри, гангстери и обикновени мианмарски работници, дошли да окуражават сънародниците си и да се позабавляват здравата. Има и няколко европейци, двама от които познавам бегло – един подпухнал от пиене англичанин и датчанин с дълга мазна коса. Бурните крясъци ме карат да обърна очи към ринга – там две момчета, може би 9-10 годишни, вече се размазват с юмруци. До мен двама мъже със сериозен вид вече подготвят десетинагодишен боксьор за следващата битка. Единият увива юмруците му с конопено въже, а другият пъха някакво хапче в устата му, след което – забелязвайки, че ги наблюдавам – размахва войнствено юмрук. В момента, в който хлапето прескача въжетата, за да се качи на ринга, крясъците на публиката пак се усилват. То започва нещо като малък ритуал с предизвикателното биене в гърдите, докато малкият оркестър отстрани подгрява атмосферата с какофония от чинели, барабани и флейти. Мачът почва. Тайландчето се покланя и отскача назад, докато мианмарският му противник (също десетинагодишен) се стрелва към него с бързината на кобра. Според един от тукашните ми познати, собственик на нощен клуб в курорта Пукет, мианмарските кикбоксьори имитират движенията на почитаните от тях животни и се опитват да хипнотизират опонентите си. В по-напреднал етап от схватката пък се стараят да ги извадят от равновесие с раздиращи нервите крясъци. В мача, който се разиграва пред мен, необузданата ярост и жажда за кръв бързо вземат връх над миролюбивата хипноза. Тайландското хлапе изведнъж се стрелва в ответна атака, ритва другото момче в бъбреците и докато то се стоварва шумно на пода, успява да му вкара още един зверски шут във врата. Единствено бързата намеса на съдията не му позволява да смаже гръкляна на противника си с още един точен удар. Броене няма. След малко мианмарецът все пак успява да се изправи на крака, но бързо е проснат на въжетата със светкавична поредица от удари в главата и коленете. В следващия момент обаче съвсем неочаквано успява да докопа противника си за врата и започва да полага яростни усилия да го счупи. Това е трудна работа, дори на тази крехка възраст – кикбоксьорчетата са с много здрави вратове, защото ги тренират със специални упражения с тежести. Независимо от моментното надмощие, резултатът от схватката в случая е съвсем предсказуем. След мощна поредица от шутове и чудовищен удар с коляно в брадичката, мианмарското хлапе започва да се движи по ринга като парцалена кукла. Изглежда сякаш единственото, което все още го крепи на крака, са ударите на противника му. След няколко безкрайни (поне според мен) минути съдията най-накрая прекратява мача, тълпата става на крака и аплодира с въодушевен рев победителя. Треньорът му моментално го завлича при чакащия наблизо лекар, за да се погрижи за раните му. Падналият явно трябва да се оправя, както може – за него медицинска помощ не се предвижда.
Само след минути друг невръстен мианмарски боксьор лежи на пода, а вратът му е извит под отвратително неестествен ъгъл. Едно момче от публиката се провира през въжета и се опитва да намести усуканите прешлени, но май не успява, след което вдига безжизненото на вид тяло и го предава на скупчилата се около ринга група от Мианмар. Докато се отдалечавам, погнусен от всичко това, забелязвам своя стар познайник Сомдеат Кунсук в далечината. Не се радва да ни види – нито мен, нито моя преводач. “Колко е наградата за победителя?” питам го пак.
“5000 бата”, отговаря той.
“Но вчера ми каза, че е 50 000, а аз дори чух днес, че е само 500.”
“Да, но всеки боксьор може да си намери спонсори и да печели повече.”
“И все пак – 500 бата ли е точната цифра?”
“Може би 5000, не помня.”
“Случва ли се често децата-боксьори да умират от раните си?”
Кунсук мълчи, а след като повтарям въпроса, смутолевя набързо, че има спешна работа и не може да ми отдели повече време. Изчезва в тълпата и когато го виждам малко по-късно, вече е зает с набирането на нови невръстни боксьори след хлапетата в публиката. Запознават ме с още един млад претендент за жълти стотинки – Мин Зау, родом от Рангун (столицата на Мианмар). Мин ме поглежда с тревожни, непропорционално големи за изпитото му детско лице очи. Ръцете му са неописуемо мръсни, а жълтеникавата му риза е скъсана на няколко места. “Аз съм на 11”, казва той, ”но съм участвал в много кикбокс-мачове. Винаги, когато се бия, искам да бъда бърз и безмилостен като тигър. Сестра ми не може да работи, защото стъпи на противопехотна мина и остана с един крак. Дойдох тук с чичо ми и бъркаме цимент срещу 50 бата на ден (около 1 евро – б. р.), но ако спечеля днешния мач, мога да взема 500 бата (съответно 10 евро – б. р.)”
“А какво става, ако завършите наравно?”, питам го аз.
“Toгава не получавам нищо. Но това така или иначе няма значение, защото съм сигурен, че ще победя. Тигрите никога не губят”
