Останалото » Истории
|
СблъсъциПрез юли 2002 два самолета се сблъскаха в небето над Цюрих. Загинаха 71 човека, сред тях – жената и децата на Виталий Калоев. Единствената цел в живота му след това беше възмездието. Резултатът? Нечовешка мъка, заклани хора и смразяващо кърваво отмъщение
 5 снимки 
|
Вечерта на 1 юли 2002 Петер Нилсен e на работното си място в контролната кула на летище Цюрих и няма ни най-малка представа, че действията му в следващия час ще причинят собствената му смърт две години по-късно. Нилсен, датчанин по произход, дежури с още един колега-авиодиспечер в кулата; работи за Скайгайд, швейцарска агенция за ръководство на въздушното движение. За контрола на силно натовареното въздушно пространство над Цюрих са необходими поне трима висококвалифицирани специалисти, но след трагедията от 11 септември голяма част от бюджетите за сигурност се пренасочват към охраната на летищата и самолетите, затова в часовете със сравнително по-слаб трафик Скайгайд са разпоредили да дежурят двама. Нощта е тиха и спокойна – както винаги, когато предстои нещата да се преебат брутално. Към 23:15 колегата на Нилсен се възползва от моментното затишие и излиза от залата за кратка почивка, може би да изпуши цигара. Датчанинът остава сам в контролната кула и сяда между двете бюра, за да може да държи под око и монитора на своя колега. Младият мъж е нащрек и за евентуални сигнали от Short Term Conflict Alert (STCA) – специалната предупредителна система за критични ситуации. Има обаче една изключително важна подробност, за която никой не е уведомил Нилсен – в 23:00 STCA е изключена “за профилактика”. В 23:30 на единия монитор се появява полет 293 на Башкириън Еърлайнс. Руският самолет пътува за Барселона с 69 пътника на борда, сред които 52 дечица, тръгнали на ученическа екзкурзия. На екрана се вижда ясно, че 293 лети право срещу товарен самолет на DHL. Дори и при изключена STCA, Нилсен разполага с цели 5 минути, за да предупреди пилотите – напълно достатъчно да вземе мерки и да се разминат благополучно. Но авиодиспечерът все още не подозира за наближаващата катастрофа, тъй като... се намира в другия край на залата, за да координира приземяването на закъснял полет на близкото летище Фридрихсхафен, и още не е видял информацията на монитора. Колеги на Нилсен от регионалния контролен център в немския град Карлсруе подават сигнал за тревога и отчаяно се опитват да го предупредят; за нещастие четири от петте телефонни линии на кулата в Цюрих също са изключени “за профилактика”, а петата е заета. В момента, в който Нилсен се връща при монитора и разбира за проблема, той разполага с по-малко от минута да предотврати бедствието.
Пилотът на Башкириън чува първите инструкции на Нилсен в 23:34:48 ч. – само 44 секунди преди очаквания момент на сблъсъка между двете машини. Бързайки да съобщи на руския екипаж моментално да слезе на по-малка височина, Нилсън някакси пропуска радиосъобщението на пилота на британския DHL-самолет, който обявява, че започва спускане, следвайки командите на собствената си система за избягване на въздушен сблъсък (Mid-Air Collision Avoidance System – MACAS). Нилсен нарежда на пътническия също да се спусне, противно на неговия MACAS, който сочи на руските пилоти, че не бива. Руснаците започват да оспорват заповедта на Нилсен, обяснявайки, че това, което им казва, е невъзможно, защото техният собствен MACAS и т.н., но 19 секунди по-късно Нилсен повтаря нареждането си. Руският втори пилот настоява да следват MACAS; за нещастие собственият му командир е против и решава да послуша човешката команда, т.е. тази на Нилсен. В 23:35:27 ч. – пет секунди преди сблъсъка – вторият пилот на DHL забелязва пътническия самолет, който се насочва право към тях. “Надолу, надолу, по дяволите!”, крещи той към колегата си първи пилот, но е твърде късно. В 23:35:32 двата самолета се удрят на 10 635 м височина, точно над езерото Констанс, на границата между Австрия, Германия и Швейцария. Опашката на товарния самолет разсича по диагонал “корема” на пътническия. Свидетели разказват по-късно за “гигантско огнено кълбо в небето”, резултат от бруталния сблъсък. Руският самолет е като изкормен – багаж, седалки и хора изхвърчат през огромната дупка. Петнайсет секунди по-късно двата самолета изчезват от радара. Оцелели, разбира се, няма.
В същия миг, на 1500 км от трагедията, строителният инженер Виталий Калоев седи в чакалнята на летището в Барселона и се готви да посрещне съпругата и децата си. Не ги е виждал три години – през 1999 напуска родния дом в Северна Осетия заради договор за работа в Испания и оттогава все не успява да отскочи да види близките. Виталий няма търпение да ги прегърне – договорът му най-сетне е приключил и, спестил достатъчно, той планира едномесечна почивка в Испания със семейството, преди да се завърнат окончателно у дома. Поради лошо време и съответно закъснение обаче съпругата Светлана, синът Константин и дъщерята Диана изпускат полета-връзка в Москва – и в последния момент успяват да се сдобият с последните три билета за друг самолет. Това е полет номер 293 на Башкирските авиолинии.
Щом научава ужасната новина, Калоев се качва веднага на самолет за Цюрих и е първият роднина, който пристига на мястото на трагичния инцидент. Гледката е потресаваща. Разкъсани отломки и човешки останки – включително обгорели трупове, все още пристегнати с колан за седалките – са разпръснати в радиус от 30 километра. Ужасът на Калоев тепърва започва – той лично открива телцето на четиригодишната си дъщеричка, запазило целостта си (момиченцето най-вероятно е замръзнало по време на падането си от 10 километра височина). Калоев казва през сълзи на спасителния екип, че е “долетяла до земята на крилете на ангел”. Тялото на сина, 11-годишният Константин, е намерено край автобусна спирка в близко селце. Обезобразеният труп на Светлана пък е открит в царевична нива цели девет дни след катастрофата.
След като обикаля две седмици из района, търсейки останки от своите близки, обезумелият от мъка Калоев признава пред медиите, че животът му е загубил всякакъв смисъл. Той напуска работа, не отговаря на обажданията на приятелите си, престава дори да се бръсне. През този период той контактува повече със Скайгайд, отколкото с живите си роднини. Инженерът непрекъснато звъни и пише до фирмата, искайки обяснение и извинение за трагедията. Не получава нито едното, нито другото. Според официалното становище на компанията сблъсъкът се дължи на “езикова бариера” – руските пилоти не успели да разберат инструкциите на Нилсен, въпреки че те са дадени на английски (общоприетият език в авиацията). Скайгайд дори излизат с предположението, че руският командир на полета е изключил радара. Швейцарските власти си мълчат и явно негласно подкрепят тази позиция, но информацията от черните кутии на двата самолета доказва, че всички твърдения на Скайгайд са пълни глупости. На всичкото отгоре се оказва, че компанията е с доста лоша репутация – веднъж вече е проверявана от Бюрото за разследване на самолетни инциденти, заради две разминали се на косъм и две реални катастрофи. При едната от последните, през януари 2000, излитащ самолет на Кросеър завива наляво, вместо надясно (неясно защо), и се забива в земята, при което загиват 10 души. През ноември 2001 пък един от ръководителите на въздушното движение, служител на Скайгайд, пропуска да предупреди пилот на Кросеър, който се готви за приземяване в Цюрих, че на пътя му има бая висока планина. Загиват 24-ма. Почти година преди нещастието над езерото Констанс, бюрото за разследване връчва на Скайгайд ядосан доклад, според който нейната радарна система “не отговаря на европейските стандарти за сигурност”. В документа се казва, че радарите им нерядко “показват самолети на грешно място, или внезапно спират изобщо да показват някои самолети на екрана”.
Почти година след катастрофата Скайгайд кани Калоев и роднините на другите жертви в градчето Берлинген на специална възпоминателна церемония, за да почетат паметта на загиналите. По това време немските власти вече са възбудили следствие срещу Скайгайд и подготвят обвинение в непредумишлено убийство. Сред заподозрените са осем души от ръководния състав и служителите на компанията, включително Нилсен. Това обяснява защо по време на церемонията говорител на Скайгайд за първи път публично признава, че компанията носи “частична отговорност” за случилото се. Наглото (според близките на жертвите) изказване идва вместо извинението, което семействата очакват, и не дава отговор на куп техни логични въпроси: защо Нилсен е оставен сам да ръководи движението, при положение че според правилата на компанията трябва да има поне двама дежурни авиодиспечери във всеки миг от денонощието? Защо телефонните линии на кулата са прекъснати за профилактика по същото време, по което и системата STCA? Защо Цюрих има само една функционираща STCA, докато Париж, например, има четири?
Калоев е извън себе си от ярост. С течение на времето мъката му го поглъща все повече и той се превръща в друг човек. По време на помена швейцарските власти отбелязват “подозрителното му поведение”, както и бесния скандал, който вдига на Алан Росие, изпълнителен директор на Скайгайд. Росие обяснява по-късно, че Калоев му крещял “няма ли да разберем кой е виновен за трагедията”, а една жена, с която съкрушеният вдовец се запознава по време на помена, твърди, че Калоев заплашил лично да отмъсти на Петер Нилсен. “Ще го намеря аз този авиодиспечер”, съскал Калоев (според нейните показания). “Ще го накълцам като куче.” Братът на Виталий обаче – Юрий, твърди нещо съвсем друго. “Всички тези приказки за ненормално държание на помена в Швейцария са глупости,” казва той. “Виталий се държа напълно адекватно. Ненормално е поведението на Скайгайд, която не уволни хора като авиодиспечера Нилсен и директора Росие.” Променен или не, Калоев се оказва достатъчно на себе си, защото след края на възпоминанието се отбива в магазин в Берлинген и си купува голям войнишки нож.
Виталий, разбира се, завежда и дело срещу Скайгайд. Първото заседание на съда е през ноември 2003; без да поеме изрично цялата вина за катастрофата, още на излизане от съдебната зала компанията предлага на Калоев обезщетение от 60 хил. швейцарски франка (към 39 000 евро) за съпругата му и по 50 хил. за всяко от двете деца. Калоев се вбесява допълнително. Някъде по това време наема и частен детектив, който да издири домашния адрес на Петер Нилсен. И до ден-днешен Калоев продължава да твърди, че единственото му желание било да посети Нилсен, за да получи лично извинение от човека, когото смята за пряко отговорен за смъртта на семейството си.
На 18 февруари 2004 руснакът каца в Цюрих и се регистрира в стая 316 на хотел Уелкъм-Ин. Хотелът е на летището, но Калоев го избира поради друга причина – защото е близо до Клотен, предградието, в което живее Нилсен. Сутринта на 24 февруари Виталий отива с такси до жилището на авиодиспечера, но не намира никого. Някакъв съсед го пита какво търси и Калоев показва пощенски плик с името на Нилсен върху него. Съседът казва, че съпругата на Нилсен е отишла да го вземе от летището и всеки момент ще се приберат. Руснакът сяда на пейка в градинката отпред и започва да чака.
Час по-късно Нилсен се прибира с жена си Мете и трите им деца. Мете забелязва непознатия в градинката и бърза да прибере децата вътре, докато Петер отива да види каква е тази странна птица пред дома им. Според свидетели разговорът бил кратък, но доста разгорещен. Нилсен се опитва да убеди Калоев, че не е отговорен за инцидента, или поне не носи цялата вина. Според показанията на руснака по-късно пред съда, той извадил от пощенския плик снимки от погребението на двете си деца. Надявал се това да накара Нилсен да проумее болката и страданието му. “Очевидно той не е очаквал, че ще трябва да понесе отговорност за действията си”, казва Калоев пред съда. “Посочих му снимките и казах, виж, това бяха моите деца. Как щеше да се почувстваш ти, ако беше видял твоите в ковчези? Бях силно разгневен от опитите на Скайгайд да се пазарят за мъртвите ми ангелчета.” Нилсен бутнал снимките от ръката на руснака. “Помня само, че ме обзе някакво много странно чувство – сякаш бутна ковчезите на децата”, казва Калоев. Руснакът твърди, че няма никакви спомени какво се е случило след това, а и Нилсен няма как да разкаже. Все пак признава, че “вероятно” е убил авиодиспечера. Според резултатите от аутопсията Нилсен умира от прободна рана в сърцето, нанесена от 14-сантиметровото острие на войнишки нож. След това е намушкан яростно още 19 пъти, като убиецът насича на ленти кожата на лицето, главата и гърба, докато жертвата агонизира. Чувайки суматохата, Мете изскоква навън и намира тялото на съпруга си на плувналата в кръв алея. Веднага звъни в полицията, но 20 минути по-късно, когато ченгетата пристигат, Нилсен вече е мъртъв. Окървавеният войнишки нож е намерен в близките храсти, а Калоев е арестуван на другия ден в Цюрих и е обвинен в предумишлено убийство. Последвалият процес предизвиква широко обществено внимание в Русия, където на действията му се гледа със съчувствие и разбиране. Според сънародниците му Виталий е изкупителна жертва в един предрешен процес. Швейцарските власти, които иначе бавят близо две години разследването за смъртта на 69-имата руски граждани, са доста експедитивни в действията си срещу Калоев. Че Виталий е извършил убийство, извършил е, но за повечето руснаци Скайгайд трябва също да бъдат изправени пред съда. И то не само заради немарливостта на служителите, а и заради факта, че протакането и отказът да се поеме отговорност за катастрофата на практика водят до убийството на Нилсен. Следват масови протести – в родния град на Калоев Владикавказ, в Москва, пред съдебната зала в Цюрих. Президентът на Северна Осетия Таймураз Мамсуров присъства на някои от съдебните заседания и дори подава няколко оплаквания срещу съдията по делото, защото коментарите му били “провокативни” (сред тях е и предположението, че “кървавата вендета е част от осетинските традиционни разбирания”).
През май 2004, три месеца след смъртта на Нилсен, изпълнителният директор на Скайгайд Алан Росие най-сетне поема цялата отговорност за сблъсъка над езерото Констанс. Швейцарският министър на външните работи Йозеф Дайс пък праща съболезнователно писмо до Путин, като се извинява най-официално за “огромните човешки страдания”, причинени от инцидента и обещава, че Швейцария ще гарантира “незабавна парична компенсация за близките на жертвите”. Швейцария обаче явно забравя за обещанието, защото опечалените получават някакви обезщетения чак след пореден съдебен иск срещу Скайгайд през февруари 2005.
Процесът за убийството на Нилсен повдига множество философски, че и юридически въпроси. Например възможно ли е да извършиш убийство в “състояние на силен афект” (както пледира адвокатът на Калоев) две години след “причината”? Можем ли да считаме протакането и липсата на официално извинение от страна на Скайгайд за “провокация” към Калоев и, съответно, да ги наредим сред причините за убийството? Въобще може ли подобни аргументи да се взимат предвид в един наказателен процес? Въпреки опита на защитата да се пребори за тригодишна присъда за “непредумишлено убийство” на основание временно умопомрачение, Калоев е осъден на осем години за предумишлено.
Единственият замесен, който се измъква ни лук ял, ни лук мирисал, е изпълнителният директор Алан Росие. Немските власти все още официално разследват Скайгайд, но основният свидетел и потенциален виновник – Нилсен – е мъртъв. Историята сякаш свършва тук. Калоев обаче все още има шанс да се измъкне от затвора – швейцарският апелативен съд ще преразглежда делото му по-късно тази година. Като съчувствен, но някак неуместен жест, руското правителство предложи наскоро на Калоев парична компенсация за смъртта на семейството му. Когато чу за сумата от 100 хил. долара, Виталий горчиво отвърна: “За какво са ми сто хиляди долара? Да си купя въже да се обеся?”
