Останалото » Истории
|
Добри момчетаЧудиш кои са любимите ни 11 футболиста на световното в момента? Ето ги: някои от тях – гениални, други – съвсем не. Който ще да става световен – ние си ги харесваме и тва е
 15 снимки
|
Андрий Шевченко
ЧЕЛСИ и Украйна
Въпреки стабилните игри на Киев през 90-те, на Украйна направо й порасна брада от чакане да се класира на мондиал. Обаче сега работата е готова, и начело на синьожълтите е 29-годишният Шева, който май е най-универсалният нападател в момента (освен може би Ето’О и Анри, ама ние сме за белия човек, напред, бели човече). “С класирането на световното се изпълни още една моя мечта”, гука Шевченко. “Следващата е да се представим добре срещу гигантите”. Е, ако не гигантите, то поне срещу Испания, Тунис и Саудитска, с които са в група. Дебютът му за националния е на 19 години (още беше в Динамо Киев) – през март 1995, в квалификация за европейското Англия 96 срещу Хърватска, където украинците паднаха злобно като гости с 4:0. Първият му гол е следващата година срещу Турция; в 63 мача за Украйна до момента Шевченко е вкарал 28 гола, 19 от които в общо 29 световни квалификации. В Шампионската лига 1998 и 1999 пък за 14 мача набута на противниците изключителните 10, заради което на хората в Милан им се наложи да издирят международния код на Украйна и да му дзърнат да го чуят как е. Шева отвърна, че е добре, и че няма нищо против да дойде в Милано, обаче разговорът стана конферентен и непознат трети глас се намеси във връзката, съобщавайки на лош английски, че иска 22 млн. евро. Милан се съгласиха, а Шева с течение на годините не само почна да вкарва средно 20 гола на сезон в Серие А, ами и нечовешките 34 попадения в 63 международни мача на росонерите. “Андрий е нашият локомотив”, шепне задъхано старшият на Украйна Олег Блохин, някогашна легенда на СССР, сякаш Оксана Кравчук от миналия брой се е шмугнала под масата на интервюто и го дърпа с малката си ръчица. “Не разполагаме с играчи като Кафу, Кака или Малдини, и на Шева му се налага да носи на гърба си целия отбор”. Блохин му е дал пълна свобода да си шари където поиска из цялото нападение, комбинирайки евентуално с Воронин, Воробей или младия халф Руслан Ротан. Междувременно трансферът в Челси стана, но то и с Марчо Дафчев щеше да стане, ако се печеше всяко лято на някоя от яхтите на Абрамович
Рафаел Маркес
Барселона и Мексико
Маркес нарита едно хубаво Анри на финала в Париж, обаче норвежкият съдия не му се разсърди и мексиканецът в крайна сметка успя да попрегръща купата и да вади от косите си виненосини на цвят конфети. Сега обаче му предстои по-интересна задачка, и тя е да помогне на Мексико да излезе едва за втори път от групата на световно, което се провежда в Европа. Отсреща дебнат Португалия, Ангола и Иран, като Ангола и Иран май не дебнат много-много, така че мексиканците са си нещо като фаворити. Рафаел е роден в некво градче на име Мичоакан (в родината му го наричат “ел Кайзер де Мичоакан”, щото със спокойствието, което създава отзад, им приличал на Бекенбауер), но още на 20, докато рита в Атлас (Гуадалахара), се харесва на европейски мениджъри и преминава в Монако. Сега е на 27 и има 65 мача за националния. Впечатление направи още в Япония и Южна Корея 2002, обаче го развали в мача с върлия съсед САЩ, когато го изгониха, задето ковна най-кобно една глава на Коби Джоунз при спряна игра. През 2003 го взеха в Барса, а наскоро Райкард дори заяви, че това е най-добрият опорен халф в света. Маркес често попада и в светските хроники в Мексико, защото опорваше една истинска тамошна тв звезда – Адриана Лават (позната най-вече от сериала Акапулко). Той дори се ожени за нея, обаче се разведоха, защото Маркес не стои мирен да тупа килима с ацтектски мотиви, а най-нагло ходи да опорва и други момичета. За сметка на това връзката му със старшия Рикардо Ла Волпе е стабилна. “Рафа е лидерът на нашия тим”, хвали го той. Лидер или не, миналата година се возили на такси с колегата от национала Педро Пардо из некви опасни квартали на Мексико Сити, а таксиджията спрял, заплашил ги с нож и най-културно ги обрал. Ми това е – те циганите са си цигани
Роке Санта Крус
Байерн и Парагвай
Парагвайците, като едни по-прости хора без излаз на море, смятат Роке за “парагвайския Бекъм”, защото освен най-известния им футболист, според тях бил и много красив. (Според нас е средна работа.) Толкова го обичат, че цяла година се тюхкат по централните си новини дали ще е във форма за световното, защото напоследък го преследваха някакви контузии, а през ноември дори му оперираха коляното (Роке тогава доста разгневи Байерн, защото най-капризно отложи операцията с две седмици, докато се роди дъщеричката му). Той обаче е прав, че семейството е най-важно от всичко, особено след като изгуби брат си Оскар в автокатастрофа през януари 2005. 24-годишен и роден в столицата Асунсион, Роке се молил всеки божи ден да се оправи след операцията; треньорът на Парагвай Анибал Руис също се молил, защото Санта Круз му е най-важният човек (“може както да води нападението, така и да играе зад централен нападател и да го захранва с топки”). Дебютира в профи-футбола на 15 в Олимпия (Асунсион) и така почва да бележи, че му излиза прозвището “Бейби Гол”. През 99-а Байерн го купуват за 5 млн. евро, и правилно, защото бая им помогна за спечелването на Шампионската 2001. Оттогава, честно казано, не вкарва кажи-речи нищо, но ние си го харесваме и го чакаме да излезе от групата с Англия, Швеция и Тринидад и да стигне четвъртфинал (“никога не сме го правили, може би сега е моментът”)
Габриел Хайнце
Манчестър Юнайтед и Аржентина
Тук трябваше да сложим Лео Меси, ама е лесно всеки да харесва Меси и да вика “бахти колко е добро това джудже, направо новият Марадона”. По-трудно е да си на страната на Хайнце, за когото този сезон, втори за него в Юнайтед, се превърна в истински ад (след сравнително добрия му първи). Както си вършееше стабилно отзад миналия септември в Шампионската срещу Виляреал, изведнъж скъса от онези нежните връзки в коляното, и буквално цял сезон беше на възстановителни процедури в Испания след операцията. Без него Юнайтед се оказаха големи смешници, особено в Европа, но сега Хайнце е готов за екшън; харесваме го не само ние, ами и треньорът на Аржентина Пекерман, който го взе за световното (а пък Санети, Валтер Самуел и Демикелис ще си купят по една голяма плазма да гледат мондиала вкъщи). Първият мач на Хайнце за националния е на Монументал в Буенос Айрес срещу Еквадор през 2004. Същата година не само спечели олимпийска титла с Аржентина, ами и пристигна в Юнайтед, след като се очовечи последователно в Нюълс Олд Бойс (където почва изобщо да рита; което не е съвсем така, защото като почти всяко аржентинско дете е почнал да рита по така наречените “potreros”, или изоставени паркинги, с каквито там явно е пълно), Валядолид (до 19-годишна възраст не можел да намери Испания на картата, ама само да сме чули да го обиждаш на “тъп”), Спортинг Лисабон и Пари Сен Жермен. В Премиършип Хайнце веднага блесна и се утвърди не само като боец отзад, но и като защитник, който хич няма нищо против да бележи голове. Иначе е роден в градче на име “Креспо” (самият Креспо обаче не е роден там, а в градче на име “Флорида”), а прякорът му сред аржентинските запалянковци е “Ел Гринго” – заради русолявата му коса и немски корени (латиноамериканците викат така на не-латинските европейци – някога – полупрезрително, днес – по-скоро шеговито). Освен Марадона, най-големите му идоли са Сенсини и Аяла
Дидие Дрогба
Челси и Кот Д'Ивоар
Първо изпусна Купата на УЕФА с Марсилия на финала срещу Валенсия 2004, а после премина в Челси за чудовищните 24 млн. паунда. Отначало така се лигавеше, пропускаше и се опитваше да лъже съдиите със симулации, че за нас се превърна в символ на дамски полов орган (например в изречения като “нали щеше да ни каниш у вас да гледаме мача, ти ква дрогба си, не си истина просто”). После обаче вкара 16 гола за първата, т.е. втората шампионска титла на Челси миналата година, и му простихме. Факт е, че когато не го мързи, е много добър – почти сам класира за световното Брега на слоновата кост (9 гола в квалификациите). 28-годишният лидер на африканския дебютант обаче твърди, че Кот Д'Ивоар не са отишли само на екскурзия, а искат да постигнат нещо, например четвъртфинал. Треньорът им, французинът Анри Мишел (който водеше оня знаменит френски отбор с Платини през 1986), дори смени любимата си 4-4-2 с 4-5-1, за да може целият отбор да се труди да захранва с топки “едно”-то отпред. Всичко това нямаше да се случи, ако на 5-годишна възраст родителите му не го бяха пратили да живее във Франция при чичо му Мишел Гоба, който тогава играел във втородизивионния Брест; милите мама и тате се надявали, че така ще спасят малкия Дидие от свръхбеднотията в родния Абиджан. Две десетилетия по-късно мечтата им се изпълни – малкият Дидие вече е голям, взима страшни кинти и пъха черния хобот в разни разюздани лондонски манекенки. В родината му пък тече истинска “Дрогбамания” (или “Drogbacite”, както му викат на френски), особено след като изведе Кот Д'Ивоар до финала на Африканската купа на нациите преди няколко месеца
Дамаркъс Бийзли
ПСВ Айндховен и САЩ
Около месец след миналото световно, където Щатите най-шокиращо биха Португалия на Фиго с 3:2, един английски журналист попита треньора Брус Арина “кога точно осъзнахте, че Дамаркъс Бийзли може да направи смешна португалската защита по левия фланг“. “Ами... Преди около месец”, разсмя се в отговор американецът. И донякъде е прав – Бийзли дебютира в национала на САЩ едва година и половина преди този мач, на 18. И на въпросното световно помогна на иначе осмиваните като сокър-нация САЩ да стигнат чак до четвъртфинала, където паднаха от немците. До момента роденият в Индиана Бийзли има 55 мача за родината си, в които е вкарал 12 гола. Черничкото чудо не само е бързо и меша както си ще, ами и се връща по фланга в защита. След пет сезона в Чикаго Файър (където по терена го командореше известно време самият Ицо), през юли 2004 Бийзли попадна в ПСВ срещу 2 млн. евро, за да замести отишлия в Челси Ариен Робен. В похода до полуфиналите в Шампионската същия сезон Дамаркъс вкара четири гола, включително победния на четвъртфинала срещу Монако. Така се превърна в първия американец, излязъл на полуфинал в най-голямото евро-клубно състезание. Днес 24-годишният бързак, фен на Нас, Ди Ем Екс и Джей-Зи (ние Нас го мразим, защото се ожени преди нас за изумителната Келийс), твърди, че САЩ имат сили да повторят, че и да надскочат подвига “четвъртфинал”, ама то момчето не разбира много, не му се връзвай. Важното е, че американците съвсем точно му лепнаха прякора “Jitterbug” (това е думата им за един джаз-танц от 40-те, в който танцьорът извършва серия от резки и на пръв поглед нелепи движения, сякаш е ударен от ток)
Хари Кюъл
Ливърпул и Австралия
Роденият в Сидни Кюъл винаги ни е правил впечатление на малко странна птица, а твърдото му мнение, че Австралия е в състояние да бие Бразилия, окончателно ни убеди, че човекът не е в ред. Но в ред или не, истината е, че винаги е в състояние да направи нещо гениално (макар и рядко), като например да изцепи неква тупалка от въздуха и да вкара гола на сезона в Премиършип (да, онзи срещу Тотнъм през януари). 27-годишното крилце е твърдо решен Австралия да се представи поне малко по-добре от 1974, когато свършиха последни в групата с една-единствена точица (макар че ние, като българи, няма какво да им се подиграваме и по-добре да мълчим). В националния Кюъл (звезда на Лийдс от 90-те, когато Лийдс бяха отбор) играе същото като в Ливърпул, където дойде през 2003 – по крилото вляво, мъчейки се да намери я Видука, я Джон Алойзи, я което там кенгуру се е пласирало най-хубаво
Майкъл Есиен
Челси и Гана
Така си му викаме (а не “Микаел”), щот Гана, нали, е бившата английска колония Голд Коуст. Така му викат и в Челси, които дадоха към 34 млн. евро, за да го вземат от Лион миналата година, и не ги спря дори фактът, че малоумният Жерар Улие го смяташе за голям футболист. Интересното е, че на Стад Жерлан роденият в Акра Есиен беше значително по-полезен, отколкото на Стамфърд Бридж, ама той Роман като има кинти, нека си ги харчи както му падне. 23-годишният халф е толкова мощен и як, че се сещаме за най-добрите порна с черни, които знаем, а сфинктерът ни се свива в неясен ужас. Дори му викат “Бизона”, и донякъде с право, защото понякога не може да контролира мощта си и в единия от мачовете в групата за Шампионската влезе на Диди Хаман като истински прост бизон, та се наложи УЕФА да го накаже здравата. На Гана пък, кой знае защо, им викат “Черните звезди”, и сръбският им треньор Ратомир Дуйкович разчита най-вече на Есиен да направи нещо като хората на световното, въпреки че на Африканската купа на нациите, където Гана отпадна още в групата, му се разсърди жестоко, че не е дошъл, и го обвини в симулация (а Есиен беше контузен). Голямата уста Мориньо, разбира се, скочи в негова защита, и каза, че Дуйкович говори глупости точно по адрес на човека, който почти сам ги класира за световното
Джи-Сун Парк
Манчестър Юнайтед и Южна Корея
В превод името му означава “Мъдрата звезда” и той наистина се оказа мъдра звезда, след като прие предложението на едни други мъдреци да премине в Юнайтед и що фланелки продадоха на азиатския пазар, направо не е истина. Иначе Парк не е кой знае какъв футболист, с което печели абсолютните ни симпатии. Трябва да му се признае обаче, че постигна доста за синче на месар от Сеул, което подготвяли за начален учител. За пръв път блесна в отбора на Хидинк миналото световно, когато не само бяха единият домакин, ами и стигнаха до полуфинал, където паднаха от немците (макар че срещу Италия и Испания преди това така ги подпряха, че хванахме трихомони). Впоследствие Хидинк си го прибра в ПСВ и Парк дори направи един-два хубави мача, например полуфиналите срещу Милан в Шампионската 2005, та накрая сър Алекс извади 5,6 млн. евро, твърдейки, че Парк му трябва да подсили отбора (пък той подсили единствено въпросните продажби в Азия, ама айде, това е друга история). Сега треньор на Корея е Дик Адвокаат, и според него силата на Парк не била по десния фланг, а като чист халф. В родината си Джи-Сун Парк всъщност се казва Парк Джи-Сун, ама хич да не ти пука
Филип Сендерос
Арсенал и Швейцария
Ами как да не го харесаме – самият факт, че е голяма млада звезда от тъпата Швейцария, ни гъделичка особено приятно. От началото на годината на 21-годишното вундеркиндче му се налагаше все повече да се бори за място в Арсенал със Сол Камбъл, и това като че ли окончателно го направи футболист. Заради убедителната му игра както с глава, така и в единоборствата, из Хайбъри се понесе шепотът “новият Тони Адамс” (част от феновете на Арсенал му викат направо “швейцарския Тони”), и нищо чудно с течение на времето това да се окаже истина. Най-хубавото е, че за разлика от Сол, Филип не е слабоумен и има значително по-добър тактически поглед върху играта в ролята на централен защитник. На световното се изправя срещу Франция (с които играха и в квалификациите, а Сендерос и в двата мача се противопостави успешно на Трезеге), Южна Корея и Того. Майка му е от сръбски произход, а баща му е испанец от Мадрид (“най-големият фен на Реал”, казва Филип)
Диньо!
Барселона и Бразилия
Всички те бомбардират с материали за Човека, който се смее, та решихме да не изоставаме от модата. Разликата е, че тук ще научиш всичко най-необходимо за него. Дори да стане чудо (т.е. Бразилия да не станат световни), Диньо (както му викат в Бразилия; “Рони” е само в Европа) попълва нашта топ тринайска за всички времена, която съдържа още Пеле, Марадона, Ван Бастен, Стоичков, Зидан, Зико, Кройф, Ромарио, Гунди, Бест, Анри и Платини (Арчи Джемил изпадна наскоро от нея заради онова 1:5 в Япония, въпреки че си остава любимият ни шотландски футболист). Роналдиньо владее толкова трикове, с такава лекота ти изправя косите от възхищение и толкова обича играта, че направо не е ясно как съществува в съвременния футбол. Обаче съществува, и напълно отговаря на любимата си дума, която използва в интервютата вместо “окей” – “perfecto”. Най-любопитното е, че за една бройка да се състезава за... Швейцария, а не със златната фланелка, и днес, вместо да я дава на Роналдо или Адриано, щеше да търси полуидиота Александър Фрай. За щастие обаче никой от управата на ФК Сион, където Рони отива за малко да потренира като тийнейджър (при брат си, който поигра точно в тоя мижав клуб през 90-те), не успява да го убеди да приеме швейцарско гражданство. Гений или не, Роналдиньо от малък се разпорва от тренировки, амбиция и най-вече дисциплина, а привързаността му към топката граничи с пълното вманиачаване. “От шестгодишна възраст тренирах в Гремио”, разказва Рони. “След тренировка отивах в залата и се включвах в някой отбор по футсал. След футсала излизах на улицата и продължавах там с приятелите от квартала, а вечер в двора играехме футбол с брат ми и баща ми. Моят живот е футбол и винаги е бил”. Според него именно футсалът е изиграл решаваща роля в развитието му като футболист. “Там, в залата, научих повечето трикове, които прилагам сега”, продължава той. “Ако се загледате, ще видите, че повечето мои движения и финтове са характерни тъкмо за футбола в зала, където всичко се развива много бързо и нямаш много място, а трябва да разчиташ изцяло на техника”. И то наистина си личи с просто око – докато повечето футболисти водят топката на по-дълги пускания пред себе си и им трябва пространство, при Роналдиньо често имаш чувството, че едва ли не я е залепил за крака и просто си тича с нея. Според него това се дължи най-вече на по-малката топка за футсал, която отскача 30% по-малко в сравнение с нормалната, и по-този начин насърчава най-вече финтовете по земя за сметка на “вдигането”. Изчислено е, че на играч на футсал му се налага да докосва топката средно 12 пъти повече от футболист, освен това в залата няма пространство и постоянно някой ти пречи; това помага не само на по-прецизното “мешане”, но и на умението за пасове с едно. Според самия Рони футсалът развива и “боца” – и от боца му най-вече пострада Петр Чех миналата година на Стамфърд Бридж. Иначе Рони се кълне, че най-голяма роля за развитието му е изиграл собственият му баща, Жоао Де Асиш Морейра, играл преди време във втора бразилска за Крузейро. “Бях на 7, когато той ми заповяда да престана да се вманиачавам в дрибъла и да обърна внимание на пасовете. Точно заради това и до ден-днешен първата ми мисъл във всяка ситуация е да се ориентирам дали има на кого да подам, и чак след това, ако няма, да избера соловата акция. Е, аз си наваксвах, като издебвах кога не си е вкъщи и дриблирах като откачен между мебелите, или пък мешах кучето си”. Старият Жоао по цели дни тренира Роналдиньо как да я върти над стена, като му окача в ъглите на вратата листове хартия, които Рони да цели.
Ключов момент за Рони е онзи, в който видял прочутото клипче на Марадона, където аржентинският бог жонглира с... портокал. Възбуден от видяното, за известно време негов най-добър приятел става топката за тенис (“ако се научиш да правиш всичко възможно с топка за тенис, футболната после ти се струва като детска игра”). Сред любимите му записи в юношеска възраст са видеоклипове с играта на Пеле и Ривелиньо, бразилска легенда и световен през 1970 (тате Жоао неслучайно кръщава батко му на Рони “Роберто” – именно в чест на великия Ривелиньо; другите идоли на Рони за всички времена са Валдо, Ромарио, Ривалдо, Роналдо и Марадона).
Роналдиньо расте в крайна бедност – бащата Жоао едва издържа семейството като нощен пазач на паркинга на стадиона на Гремио. Виждат се в пари едва когато братът Роберто Асиш подписва професионален договор с клуба. По ирония на съдбата обаче, тъкмо когато вдигат наздравици за 18-тия рожден ден на Роберто в новата им почти богаташка къща, тате Жоао решава да се бухне в басейна, получава инфаркт и умира. Рони е едва на осем. Като скъп спомен и до ден-днешен си пази записан семеен разговор, в който Жоао му казва с бащинска нежност, че един ден ще стане велик футболист; повечето хора си мислят, че когато Роналдиньо се кръсти и сочи към небето след гол, благодари на Бог, но не – всъщност, както казва сам той, благодари на покойния си баща. Три години след смъртта на Жоао съдбата нанася втори удар на семейство Асиш – тъкмо когато вече започва да се налага като титуляр в младежкия на Бразилия, братът Роберто получава жестока контузия в коляното, която го вади от олимпийския отбор за Барселона 92 (където щеше да блести в компанията на Роберто Карлуш и Кафу). Роберто така и не успява да възвърне старата си форма – вместо да вдигне евентуално Световната купа през 1994, той все повече и повече залязва; играе последователно в Швейцария, Португалия, Мексико и Япония, без, уви, да запише и един-единствен мач като атакуващ халф за националния на “селесао”. За Рони историята му е доста поучителна. “Дадох си сметка, че за да стигнеш до големия футбол, най-важното е господ да те пази от контузии”.
Дебютът му за Гремио е през 1998 в Копа Либертадорес (“помня го като все едно е било вчера – бихме с 1:0 Вашку да Гама, а голът стана след мое центриране от корнер”). Впоследствие Роналдиньо става абсолютен герой за клуба – с 53 гола в общо 115 мача, а феновете на Гремио и до ден-днешен пеят самба “Роналдиньо”, написана специално в негова чест. Кариерата му в Европа обаче дълго време не може да отлепи, защото клубът не го пуска никъде. След като отхвърлят оферти от ПСВ и Лийдс, директорите на Гремио умишлено протакат преговорите с ПСЖ цели девет месеца, за да му вдигнат цената; нещата между ПСЖ и Гремио дори стигат до съд, та се налага ФИФА да се намеси. От днешна гледна точка изглежда малко странно, че такъв обещаващ талант се забива в посредствен френски отбор с едва 30-годишна история, но Роналдиньо заявява: “Брат ми Роберто имаше точен план кое как да стане. Според него беше по-добре да израсна допълнително в отбор, в който няма постоянно напрежение, че веднага трябва да се спечелят максимум брой купи. Така Париж беше просто идеален за целта”. Рони е роден в Порто Алегре и в чисто културен смисъл Париж се оказва по-близък до него, отколкото ако беше расъл в циганията на Рио – поради простата причина, че Порто Алегре, най-южният метрополис на Бразилия, е сравнително богат, индустриален и “по-европейски” като дух град. През 2001 на френския вестник Екип направо му се стича слюнка от удоволоствие, когато поздравява най-официално ПСЖ, че са си взели играч, от който “блика талант на талази”. Постепенно обаче Рони почва да си има някакви проблеми с треньора Луис Фернандес, който ту пъшка пред медиите и го нарича “гений”, ту му се сърди нещо и го държи на пейката. Някои парижки вестници подозират, че непостоянството на Рони си има съвсем друга причина. “Роналдиньо е на 23, бразилец и неженен, така че май е нормално да е чест гост на самба-клуба Монтекристо на Шан-з-Елизе”, подметва ехидно Пари Мач. Някои търсят причините за конфликта в самия Фернандес, който бил “твърдоглав” (какъвто в известен смисъл беше и на терена в онзи велик отбор на Франция през 80-те). На всичкото отгоре през цялото време изглежда, че Фернандес няма представа къде да слага Роналдиньо – ту го пуска в халфовата линия да организира, ту като ляво крило. Истинският възход на Диньо според нас почна през 1999, когато отбеляза първия си гол за Бразилия – срещу Венецуела за Копа Америка. На български си нямаме термин за това, което направи тогава (французите например му викат “гълъбово крило”) – няма как да го обясним точно, но горе-долу си я взе от въздуха с пета, прехвърляйки защитника, към когото беше с гръб и всъщност я чукна така, че като го заобиколи, топката му беше на пътя. Най-интересното е, че по този начин всъщност преодоля само първия защитник – после финтира още двама и вкара, като въобще ги направи разногледи. Перфекто.
Някъде към 2000-та разни бизнес-умове се усетиха, че Диньо може да продава яко покрай футбола. Първи бяха Пепси – сложиха го на един от етикетите на бутилките си, с характерна озъбено усмихната снимка от участието му в тв шоуто на Сузана Вернер (тогавашното гадже на Роналдо).
Така се роди марката “Роналдиньо”. Най-тъп в цялата история се оказа президентът на Реал Мадрид и създател на бранда “галактикос” Флорентино Перес, който се отказа да се бори за Диньо, защото бил “твърде грозен” за неговия план. Решение, което във вечната ни класация по маркетинг-тъпотия стои гордо до киномагната, който решил, че анимационен герой-мишка ще отблъсне средната американска домакиня и отхвърлил Мики Маус, и до звукозаписната компания Дека, която през 1961 прогонва от офиса си някаква млада група на име “Бийтълс”, защото били “некадърни”.
Та това е горе-долу. Съзнателно пропускаме да опишем нещата, които твори в Барселона, защото си ги виждал (въпреки че във финала срещу Арсенал беше по-скоро слаб, или поне не сътвори нищо гениално освен паса към Ето’О за изгонването на Леман). Работата е там, че и да стане световен, и да не стане, все тая – това е ебахти футболиста, направо да свършиш в панталонките
