Останалото » Истории
|
Какво си пил?Нашият американски приятел Джонатън Франклин откри Coca Sek – безалкохолна напитка от кока, в сравнение с която енергийните са като слабичък чай. Дори отиде в опасната Колумбия при индианците наза, които я произвеждат. Смелчак, може даже да му платим
|
Ето ме на няколко мили от “бунтовническата територия” – там, където колумбийското правителство гледа да не припарва, че само проблеми. Както си карам с джипа по второкласния път, виждам бял пикап Тойота. Казаха предварително, че ще го позная по “специалните екстри за сигурност” – защото без помощта на този пикап и хората в него няма как да навляза в мочурливата територия на партизаните от FARC, чийто най-омразен враг на този свят са колумбийските власти. “И какви са тия екстри?”, питам своя водач, Давид, индианец от племето наза. Той сочи към пикапа – на вратата има стикер, на който пише “ЕU” т.е. Евросъюзът, а на предното стъкло – “I Love Europe”. “Освен нашето правителство, партизаните мразят и САЩ – така че, като видят тия европейски лепенки, няма да ни закачат”, обяснява той.
А така. Представях си бронирани стъкла, картечница, инсталирана в каросерията, може би дори гранатомет. Вместо това ще навляза в едно от най-опасните места на планетата, осланяйки се на един-два стикера, каквито можеш да си купиш за жълти стотинки на всеки южноамерикански пазар – при това стикери на Европейския съюз, който няма ама нищо общо с Колумбия и бунтовническата й територия. И защо? За да опитам... една безалкохолна напитка.
Безалкохолно да си оближеш пръстите
Слуховете за тая вълшебна течност се появиха миналия декември. “Колумбийски индианци създават безалкохолна напитка от кока” – това например беше заглавието на новина в Асошиейтед Прес, която мина незабелязано, размесена с обичайните глупости за Буш, Ирак и т.н. За мен обаче все едно я бяха пуснали с неонови букви на Таймс Скуеър. Историята продължаваше с това, че някакво племе от затънтените джунгли в Колумбия почнало да бутилира и да продава напитка, произведена от съвсем същото растение, от което правят кокаин. Нарекли новия продукт “Кока Сек”, или нещо като “коката на слънцето”, а “кикът” от това питие бил толкова силен, че в сравнение с него популярните енергийни напитки като Ред Бул и Шарк били като някакъв слаб чай. Може да ме помислиш за откачен, ама са ме учили, че истинският репортер не бива да се спира пред нищо – затова реших да отида в колумбийската джунгла и да видя за какво точно става въпрос. И наистина май съм луд. Не си ли давам сметка, че Колумбия е страна на кокаинови властелини, в която на всичкото отгоре се води и партизанска война? Че Богота, освен столица на държавата, е и един вид световна столица на отвличанията на западняци за откуп? Че Кока Сек може да се намери единствено в забравения от бога югозападен колумбийски щат Каука, леговище на партизаните от FARC (“Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia” – “Въоръжени колумбийски революционни сили” – б.р.), крайнодясно паравоенно формирование, с което човек не бива да се ебава? Ами давам си. Но честно, ако репортерът не е леко ненормален, захвърлил задръжките, които биха спрели “разумен” човек, никога няма да напише репортаж, който да си струва. Пък и нали за журналистите истината би трябвало да е на първо място, дори да рискуват живота си?
Разбира се, ако ти кажа, че съм някакъв фанатичен воин на истината, ще те излъжа. Постоянно чувах истории за една друга Колумбия – Колумбия, в която “грингос” с пари, т.е. ние, американците, ядат превъзходни телешки стекове, пият на корем и чукат едни от най-страхотните жени на света, и всичко това – за около... 20 долара на вечер. Ето как аз, макар и гринго без чак толкова пари, се качих на самолета и кацнах в Богота.
До момента, в който с Давид видяхме белия пикап, се чувствах страшно самоуверен. Бях готов да се обзаложа със себе си, че няма нищо страшно, че от тая Кока Сек ще излезе чудесна история, ще поразпитам тоя-оня, ще се върна в Щатите и ще продам статията на Maxim. Прекарах скучна вечер в Кали, един от градовете с най-голяма престъпност в целия свят, а на другия ден срещу няколко долара стигнах с такси до Попайан, който е на близо 200 километра. Там всъщност се запознах с индианеца Давид, който, освен мой гид, се води и официален пиар на напитката Кока Сек. Той взе да ме уверява, че всичко е супер безопасно, въпреки че трябваше да караме през територията на FARC, където може да те застрелят с автомат ей така, щото не си им симпатичен (поне така бях чувал). Всичко беше наред, докато не почнах да му задавам въпроси.
“Колко е от Попайан до кока-плантациите?”
“Към 3 часа, ама не се притеснявай, не е опасно.”
“Кога е бил последният инцидент с бунтовниците?”
Давид мисли известно време, което за миг ме обнадеждава.
“Преди десетина дни, в едно градче наблизо. Екзекутираха двама общински съветници. Ама не се безпокой, там, където отиваме, са само кротки индианци, те не се мешат с партизаните.”
Супер насърчително.
Индианската територия
Пътят се вие нагоре – пред нас са великолепните Анди. Минаваме няколко пункта, един вид КПП-та, където ни проверяват 12-13 годишни мургави деца с автомати M16 в ръка. Пет часа караме средно с 50 км/ч, но в крайна сметка стигаме до резервата на племето наза. “Тука има ли кока-насаждения”?, Давид пита някакви дечица без автомати. Те сочат безмълвно към отсрещния хълм. Отиваме и за пръв път виждам това култово растение – метър и шейсет висок храст с яркозелени листа, леко във формата на сълза. Растението изглежда безобидно, но почвам да се вълнувам – милиони хора са умрели заради него, а през годините правителството на САЩ е похарчило милиарди наши, данъкоплатски долари, в безуспешни опити да го изкорени.
Както повечето местни в Андите, наза по традиция дъвчат листата на коката от хиляди години насам, а лечебните свойства са доказани и от западната наука. Листата на растението не само борят умората, но и са с висока хранителна стойност. Късам няколко от един клон, пъхам ги в уста и почвам да дъвча. Чудя се дали няма да почна да дрънкам глупости и да ми се припият тонове уиски, но единственото, което регистрирам е, че са супергорчиви на вкус.
Другият широкоизвестен факт е, че местните от векове насам правят от листата чай на име “мате”, а Кока-Кола в края на XIX в. де факто превръща въпросния чай в най-известната безалкохолна напитка (слагайки му захар и нещо, което крият от нас и до днес). Обаче към 1905, когато Америка за пръв път почва да шмърка кокаин по-масово, Кока-Кола махат кока-екстракта от напитката си. Което според мен е грешка, защото докато вървим по калните пътеки, вече час и нещо дъвча листа от кока и въобще не чувствам глад, нищо че пътувахме цял ден и на закуска изядох само някаква супа. Идва ми да се преселя тук, честно.
В индианския град Инса срещам кмета Хелмис Чате, който много държи да ме убеди, че растението кока е безвредно. “С Кока Сек, нашата безалкохолна напитка, се опитваме да разбием лощата репутация на растението кока”, нарежда официално той. “Индианците никога не са шмъркали кокаин във вида, в който го шмъркате в западния свят. Ние познаваме растението от хиляди години” – и продължението на изречението увисва във въздуха, но аз знам какво е: “а не като вас, прогнилите грингос”.
Кметът обаче казва и нещо важно – за да не се изроди идеята за Кока Сек и да стане мазало като във филма Белязания, те са си наложили местни “закони”: кока-стръковете, от които се прави напитката, се отглеждат само на семеен принцип, и никое индианско семейство няма право да отглежда повече от 50 корена. (От 50 корена, разбирам аз, щот съм любопитен, може да се произведе само “половинка”, т.е. половин грам кокаин, та затова е ограничението, някой да не се изкуши да се включи в “индустрията”.) След като ги “ожънат”, кока-листата заминават директно във фабриката за бутилиране на Кока Сек в Попайан. Точно там опитвам за пръв път напитката, заради която прелетях 3500 километра.
Кока-фабриката
Когато влизам, производството тече, та се къса. Петима работници със специални маски управляват 50-годишна бутилираща линия, която пъшка и охка като стар параход. Веднага ми изплува една сцена от филма Ню Джак Сити, оня с Мик Джагър, където едни красавици по цици произвеждаха крак-кокаин в една харлемска лаборатория.
“Ако пият самата напитка, по-бързо ли бачкат?”, питам Давид.
“О, да – не е забранено, особено като се поуморят”, отговаря ми чистосърдечно той.
Производството на Кока Сек се оказва проста работа. След като измият кока-листата, ги оставят да киснат в студена вода към 20 минути. “Водата” им, т.е. течността, в която са киснали, се отвежда в друг казан, където добавят “флейвъринга”, т.е. я овкусяват. Полученото заминава в специални съдове, където го газират, а накрая отива за бутилиране. Взимам една бутилка от готовата продукция. Опитвам. Студено, сладникаво, с лек лимонов вкус – малко прилича на студен чай с лимон, ама газиран. Всяко шише Кока Сек съдържа и екгонин – най-важният алкалоид в кокаина, той го “отключва”; тъкмо заради него на милиони по света първо им става хубаво, а после най-често си разбиват живота. Тук количеството му обаче се контролира, и е далеч от онова, което прави “хубавото”. Ако трябва да говорим за “кик”, Кока Сек е горе-долу като чаша много силно италианско кафе – а в моя случай се прибавя и възбудата от това, че консумирам нещо, което, в каквото и да е количество, е углавно престъпление в САЩ, че и в повечето страни от “първия свят”.
Индианците наза, производители на напитката, имат големи планове. “Искаме да стъпим на пазара в Кали, но е много трудно”, казва Давид. “В Колумбия всичко е монополизирано – и не ти говоря, че ще ни застрелят от кокаиновите картели, а че е много трудно да се добереш до рафтовете на магазините, каквото и да произвеждаш”.
“Добре де, какво ще стане, ако все пак картелът Кали – един от най-големите – реши да ви вземе бизнеса?”, питам аз.
“Ами ще им обявим война”, шегува се Давид. Аз не се смея.
Другото природно богатство на Кали
Преди да си тръгна от Попайан, купувам 12 пластмасови бутилки Кока Сек, по около 70 цента едната. По-късно вечерта, вече в Кали, моят приятел от детинство Чък, който ме придружи до Богота, но не му стигна смелостта да дойде във фабриката, опрасква четири бутилки – “да си създам настроение за вечерта”. “Май чувствам... нещо”, казва той с насълзени очи, ама май насълзени от газировката. Аз вкарвам две бутилки, после излизаме.
Кали е вторият по големина колумбийски град, с около 2,5 млн. жители. Сгушен е в красива падина в Андите, обаче красотата е малко измамна – това е базата на една от най-опасните организации изобщо, прословутият картел Кали, и освен това градът е сред първите десет в света с най-много убийства годишно.
Разбира се, местните са параноици на тема сигурност. На входа на един най-обикновен бар на Авенида Сехта охраната така щателно ни проверява за оръжие, че почти прилича на хомо-изнасилване. Вътре обаче тече здрав купон. Сядаме с Чък на една маса, а момичетата са толкова хубави, че за малко да ни потекат лигите. Природно богатство! Всичките приличат на бразилски супермодели, честно, и това не е от Кока Сек-а. И всичките са с най-хубавите задници на света. “Днес видях някаква обява, в която търсят момичета с големи секси задници, ама не казват за какво”, дрънка Чък. “Според мен – за да пренасят стоката в дънките”. Тоя кретен май се надруса, така че почвам да не му обръщам внимание и го оставям да си пие.
Кока Сек, ако въобще ни е хващала, почва да ни пуска. Излизаме навън и веднага се натрисаме на някакъв просяк, който най-сетне ни предлага голямата работа – грам кокаин, срещу... пет долара. Отказваме му, но не щото сме светци – просто всичко, тъмната улица, пияният просяк, непознатият град с най-отвратителната репутация, изглежда като нещо адски неразумно. След още три бара и десетки красиви “мамаситас”, приключваме в “Прага”, дискотека в северозападната част на града. Малко танци, никакъв успех сред жените, след което изведнъж се сещаме, че освен нас не сме видели нито един американец или европеец. “Туристите се страхуват да идват тук”, обяснява ни Хуан Карлос, шофьорът на таксито, което ни откарва към хотела. “Хуан Карлос! Ти си испанскят крал!”, провиквам се аз, но човекът се усмихва и вика “добре, добре”. Или аз съм пиян, или не ме е разбрал.
На другата сутрин, вместо кафе, гаврътваме по едно шише Кока Сек, преди да тръгнем към летище “Алфонсо Бония Арагон” (легендарен местен писател и журналист – б.р.). Останалите две бутилки си ги слагам в сака. Знам, че съдържа кока, и че е да си ебе майката колко незаконно в любимите ни САЩ, обаче решавам, че рискът си струва и ще внеса Кока Сек. Нали журналистите трябва да са готови на всичко, не си забравил
