Останалото » Истории
|
Почистихме, майна!Нашият опитен заек Васко си призна, че като малък искал да стане боклукчия, затова решихме да му сбъднем детската мечта. Но тъй като около софийския боклук винаги е имало нещо гнило, решихме да го пратим да чисти Пловдив. Густо!
 14 снимки 
|
07:05
Ето ме на магистралата! По-точно, “ей мъ на магистралатъ”! Вълнувам се лекичко, защото ще натисна онзи лост с черна ръкохватка, който издига с гръм и трясък кофата за боклук, и ще се чуе онова “фсссс”, по което така копнеех като малък. Притесняват ме само 33-те градуса, които метеоролозите вещаят. Какво ли е да си в гащиризон под мега културното, ала палещо слънце на Пловдив?
09:00
Въпреки разпечатаната карта от интернет, се лутам известно време из града и закъснявам с половин час за срещата с директора на пловдивските боклукчии. Шефът ме черпи с много хубаво кафе и ме светва за някои тънкости на мениджмънта в този така специфичен бранш. Например “давай заплати само в петък, за да имат време кадрите да се напият, да се сбият и да оздравеят до понеделник в 6 сутринта”. Мъдро, трябва да го приложим и в Maxim.
09:30
Една любезна жена влиза в кабинета и с бърз поглед преценява кой номер работно облекло трябва да ми дадат, а на моето потиснато “ми аз така, съм малко пълен”, отговаря “м-даа, виждам, че има коремче там”. Попипвам коремчето и за кой ли път се намразвам, ама лекичко, щото иначе много си се обичам и с коремче. Директорът очертава макрорамката на моята микродейност. Три коли обикалят 7 дни в седмицата Южен Пловдив. Правят по два курса на ден до сметището. 78 000 пловдивчани от подопечния район сега нази гледат!
10:05
Колата пристига. Вече е врътнала един курс и шофьорът Светльо ми казва весело “ае, отиваме да земеме шерпите и почваме”. “Шерпите” си почиват на една полянка, докато MAN-ът се върне от сметището. Запознавам се с Ангел, Ицо и моя адаш Васил. Неудобно ми е, че съм издокаран с чисто нов гащиризон, а те са със стари дрехи. Но нищо, да започваме.
10:10
“Пази ръцете!” Това чувам постоянно в първите минути. Започваме от една образцова улица, където контейнерите си имат навес, като че ли са автобусни спирки. (Те пак са спирки, ама боклукчийски.) Много са напред в Пловдив с чистотата, признавам, ние тука в тая кочина само можем да си мечтаем за нещо подобно. А всъщност и не е толкова горещо. На стъпенката отзад дори подухва приятно. Има и втори вариант за возене – върху челюстите, които хващат контейнера, обаче там е неудобно за високи хора с коремче.
10:12
Докато се борим с кофите, Ицо премита около тях с метличка и самоделна лопатка. Уж лесно, ама много се навеждаш и гълташ прахоляк! Въпреки това му се възхищавам, защото чистотата, преди да бъде необходимост или бизнес, е най-вече отношение.
10:15
Много е лошо колелетата на контейнера да са изкривени. След 15-тина минути бъхтене с кофите, решавам да се издигна в йерархията. Адашът ми обяснява бутоните и ръчките за хидравликата. Яко! Вече управлявам вълшебния процес на изстрелване на контейнера. Къде сте се изпокрили, сладки пловдивчанки? Защо не замеряте със сутиени бате си Васко от Maxim? Който така ви харесва, че даже се бъхти да ви е чисто? А?
10:20
Като вдигнеш победоносно кофата, гледаш през един процеп как пада боклукът. Много философско изживяване, човек един вид се замисля за преходността на всичко. В зависимост от съдържанието боклукът може да се изсули бързо, но може и да се мотка –- тогава сваляш малко надолу и после рязко вдигаш. Шумът от това изтръскване ме е будил неведнъж. Разпознах го.
10:25
Шофьорът знае коя кофа е куца и ако има място, прави маневри, за да ни спести влаченето. Добре сработен екип. Евала.
10:38
Понякога използваме шорткъти и вървим, вместо да обикаляме с колата. Адашът намира с набитото си око захвърлен леген и щастливо обявява: “От аламин. Идеален е за кокошките.” (“Аламин” явно е алуминий.) Впрочем “шерпите” познават отлично района си. Знаят дори кога точно трябва да се слезе от камиона, защото има дупка на пътя и стъпенките се удрят в асфалта. Познават и част от местните жители. Два диалога:
- Как е, момчета?
- Ми бачкаме – гордо отвръща Ицо.
- Задържа се в тая работа ти, задържа се, ей!
- Ква е тая камера с вас, бе?
- Довечера ще ни дават по новините – хили се Васил.
- Кога бе?
- Ами в осем. По Канал 1, да не го изпуснеш!
11:20
Към края на воаяжа сме. Целият съм в прахоляк, и жаден като антилопа гну през сухия сезон. От колата тече мръсотия, най-вече от динените кори. Понамирисва доста, но колегите казват, че при дъждовно време е още по-зле.
11:25
Ура! Строеж с чешмичка! Ангел обяснява с апломб, че “тука пием вода”. Дори шофьорът слиза. Всички сме обединени от щастието, от малкото удоволствие да пиеш вода от маркуч. Дребните неща, колега. Голямото е в малкото, както е казал академик Лихачов. Или ония от Саут Парк, не помня точно.
11:35
Затворихме кръга. Стигнахме до улицата с боклукчийските спирки и си правим снимки за спомен. Момчетата питат кога излиза материалът и къде. Малко са разочаровани, че няма да е “във вестника”, а в някакво списание, но се разделяме с добро. Назад към мръсната, любима София
