Останалото » Истории
|
Ром, страшни мулатки и сосиалисмоЗаглавието е да привлича внимание. Иначе статията е тип пътепис, много емоционална, и те потапя в красивия, все още евтин и самобитен резерват, наречен Куба
 13 снимки 
|
“Животът е кубав”
Български графит върху стена на стара къща в Хавана
Трябва да си открил Куба поне три пъти, преди да се захванеш да я разказваш. Първият път е най-романтичен, времето на сляпата любов. Вторият е драматичен – всички ти разказват история в стил “абе само ти ли не знаеш,че това е кварталната курва”, но ти не се отказваш от любовта си. Третото откриване на Куба е по-вяло и някак официално, прилича на сватба. Но след него вече си обречен на тази любов.
Историческият опит и личната ми практика съвпадат в обобщението, че Куба е необхватна и в някакъв смисъл непонятна. Особено ако спиш в някой американски хотел в Хавана, плащаш куверти за туристическите кабарета, ходиш на риба с яхта под наем, наливаш се с отлежал ром в посолството и си поръчваш извънземни курви по 300 песос. Тогава Куба остава на двора, а ти лижеш захар през стъкло. Затова смятам да изляза на двора, при Куба. И да тръгна на изток с кола под наем, преодолявайки митичните 1250 км от Хавана до Сантяго, нашепвайки “вива Ориенте, вива Куба, вива ла революсион”.
По територия е колкото България – кубинците обитават същите сакрални 111 000 кв. км като нас. Но е толкова дълга и тясна, че местните я наричат “ел кокодрило”, “крокодилът”. С моите верни спътници правим маршрута за обиколката си с помощта на военна съветска карта от 1959, на която са отбелязани предимно малки пристанища, удобни за подводници, и основни пътища, по които могат да минат тежки камиони, натоварени с ракети. Бързо разбираме основното – във вътрешността си Куба е толкова гореща, че климатикът на колата може да блокира, бензин и сандвичи продават само пред големите градове, а при висока скорост рискуваме да убием крава, лешояд или обикновен тракторист. Споменават ни също, че тайфуните от миналото лято са отнесли всички надписи и знаци по пътя, така че ако видим табела от сорта на “Патриа о муерте”, трябва да знаем, че това не е име на град. Според маршрута пътят ни опира ту в северния, ту в южния бряг, като редуваме колониалните градове с премерения лукс на крайбрежните курорти. Очертаваме с червен молив градове и плажове с красиви имена – Варадеро, Ранчо Луна, Тимотей, Санта Клара, Тринидад, Каней. Има и не толкова поетични наименования, като Гуардалавака, което значи “пази кравата”. Каратера Сентрал, главният път, минава и през няколко резервата – за крокодили, за розови фламинга и за специални сортове тютюн.
И внезапно ме сполита прозрението, че Куба е един голям резерват. Класически резерват, като Масай Мара и Серенгети, само че с хора. Недостъпен остров, заобиколен от непознати видове акули и империалисти, с уникална фауна и затворен цикъл на възпроизвеждане. Въпреки ембаргото, в Куба продължават да се раждат деца и розови фламинга, да расте тръстика и тютюн, да пристават контрабандни яхти и платноходи. Освен естествен биологически и географски резерват, с помощта на революцията Островът се превърна и в исторически резерват. Колкото и клиширано да звучи, може да се каже, че Куба е един Джурасик Парк на комунизма. Съхранени са забравени форми на обществения живот и социалния контрол. Можеш да наблюдаваш редки видове комунистически същества, за които европейските деца четат само в енциклопедиите: дружинни ръководители, домоуправители и партийни секретари. Самите кубинци са експонати в тоя парк, редом със старите коли и класическите пури. Днес обаче туристите имат достъп до тяхната революционна независимост. Който иска да види на живо соцреализъм, трябва само да си купи билет от партийната каса. Всеки може да гледа и дори да пипа експонатите. Стопански планове на петилетки, първомайски манифестации, лозунги и плакати за светлото бъдеще на социализма. Можеш да срещнеш и идеологически хермафродити, характерни само за този резерват – във всеки гараж, във всеки вътрешен двор на старите колониални сгради ще видиш стилизиран домашен олтар, който съдържа няколко основни икони – портрет на Фидел, на Че Гевара и на Божията майка. В някои по-либерални рибарски комуни може да се наблюдава комбинация между иконите на Св. Лазар и портрети на Камило Сиенфуегос и Хосе Марти. Край банкета на Каратера Сентрал се редуват десетки лозунги, които очертават правилната посока: “аста сиемпре Команданте”, “Вива ла Революсион”, “Муерте ал тиррано”.
Най-важна като че ли е Хавана, влажна и гореща като мулатка. Чувствена и потайна. Ухае на солен лимон и гардения, от тялото й лъха почти хормонален аромат на пресен тютюн и водорасли. Но Хавана е сякаш и скъпоплатена компаньонка, която сама решава дали да те допусне до себе си. Не можеш просто така да влезеш през вратата и да клекнеш в краката й. За да проникнеш в нея, трябва да й се харесаш. Да се отпуснеш, да бъдеш първичен, да потънеш в потта си с достойнство. Можеш да проникнеш в Хавана странично, през древното пристанище Кастийо де Сан Салвадор, или отзад – през мраморния вход на булевард Прадо. Самата тя предпочита да я обладаеш фронтално, очи в очи – откъм бурния океан, през непристъпните зидове на Малекон.
Малекон е крайбрежният булевард, който всъщност представлява един много дълъг зид – не особено красива бетонна стена, разядена от соления Атлантик, която прегражда пътя на океана към централния булевард на Хавана. Построен е преди 100 години на мястото на красивите хавански плажове. В тоя смисъл хаванците нямат никаква причина да го обичат. Но любовта е сляпа.
Океанът обикновено е толкова настойчив в своя порив към града, че по осемкилометровия Малекон автомобилите трябва да се движат с включени чистачки. Един паноптикум с автомобили от времето, когато Фидел все още се бръснел прилежно, а по на север Елвис криел в гаража първия шевролет. Редом с гордостта на американската автоиндустрия отпреди време, по шосето хвърчат стари волги, жигулита с шест врати и “коко”-моторетки с три колела. На широкия тротоар срещу Малекон-а реставрират колониалните сгради от XVII-ти век – къщи и павилиони на богатите испански благородници, превърнати от американските неблагодарници в казина и публични домове. А вълните продължават да прииждат заплашително през стената, заливат бездруго влажната ти риза и влудяващо залепват блузите на красивите мулатки към настръхналите им зърна.
Малекон е любовната стена, която разделя града от океана, но свързва сърцата на хаванците. Вечер се стича хилядно множество с китари, бутилки ром и качамак с месо. Танцуват меренге, свирят сон и сънуват с отворени очи! Хаванският Малекон е най-драматичното място на Големите Антили. Това е общинският храм на Куба. Тук се извършват вуду-тайнства, провеждат се манифестации, денонощно текат обяснения в любов и предложения за брак. Тук можеш да намериш пура за 20 цента, жена за десет долара и майстор да ти оправи казанчето. Направо от стръмния бетонен бряг десетки рибари хвърлят вътрешни гуми от съветски камиони, с които отиват за риба. Но не винаги се връщат с улов. Често изобщо не се връщат – откриват ги близо до брега на Флорида. А жените им вият безпризорно из вътрешните дворове на Хабана Биеха, т.е. Стара Хавана – сглобена като гранитен пъзел, роден първо в сънищата на храбри и същевременно подли завоеватели. Конкистадорите от Кордоба, Севиля и Валенсия построили огромни макети на своите спомени. Стара Хавана е един величествен макет на Бленувания град. Само за няколко века испанските благородници сътворили едно велико място, което днес е единственият град-паметник в света. Издигната от непостижимия гений на романския колониал, опазена от измиващата влага на Атлантика, полусрутена от пролетарския “вудуизъм”, днес Хавана разчита сама на себе си, изнурена и горда като многодетна старица, която не знае кой внук ще я догледа.
В една неделна сутрин престарял 40-килограмов негър ме извозва от Малекон до Стария град. С ръждясал бразилски велосипед, с едва закрепена пура между трите зъба и тананикайки с тенекиен глас “Команданте Че Гевара”. Приемам поканата за тръстикова меласа в дома му някак равнодушно, като обречен. Часът е едва 6:40, но бая възрастният син на стопанина вече се боксира с мръснобял чаршаф, прострян насред стаята. Снахата държи в дланта си бебе, не по-едро от дезодорант “Фа”. Жена му, сякаш цицестата майка, която е родила континента Африка, приижда като Нил иззад американския бюфет, производство 1947-а година. Целува мъжа си дълбоко с розов език и ми сипва тръстикова меласа от ръждясал чайник “Челябинск”. Напитката е драстично ободряваща – топла захар с... три бучки захар. Мама Куба великодушно приема петте долара, които й подавам с туристически алтруизъм. После започва да подрежда вуду-играчки в купчината пясък насред спалнята. Старият негър си събува маратонките, кани ме да седна на плетения стол до него и произнася сакралното “бамо аблар” – “хайде да говорим”! И една буца засяда в гърлото ми. Хайде да си поговорим. Това е сигурно първото изречение на пещерните хора, най-съкровеното нещо, измислено от човечеството. Бамо аблар.
Жегата настъпва. Дори не разбирам как съм се озовал в бар Глори на хотел Насионал. Тоя бар притежава хлад, която не лъха от климатика. През годините тук са пили ром велики мъже – от стените гледат трезво Шарл Де Гол и Уинстън Чърчил, Хемингуей и Че Гевара с цяла компания аржентински земемери. А на рояла пише: “Това нещо е на великия Нат Кинг Кол. Свири на него само ако мислиш, че си по-добър!” Атмосферата от лимонено-тютюневите времена на колониалната щедрост си е останала непроменена. Даже барманите са хербаризирани от годините на “нездрав възход”. С изпъчена осанка се опитват да съхранят демонстративното достойнство на Куба. Махагоновият
бар плот изглежда импрегниран с ром и сексуални закани. И се чувстваш окрилен от нежен снобизъм, небрежно поръчвайки мохито едва в осем без десет сутринта, в бара, в който са охлаждали влагата помежду си Скот Фицджералд и Зелда, където Чайковски и Гершуин са пробвали карамелените клавиши на пианото, а Мао Дзе Дун и Никита Хрушчов са успоредявали посоките, откривайки прилика в очите си.
Но стига Хавана. Излизаме от града с кола под наем в нощта срещу 1 май 2006. На двайсетина километра по източната магистрала край пътя са наспирали стотици камиони със странични седалки и монтирани столове в каросерията. Край тоя странен керван подскачат пионерчета с алени връзки, комсомолки с оранжеви полички и цял народ от работници и селски труженици, дошли за празника от всички краища на страната. Първи май! Те ще будуват в камионите, ще спят под ремаркетата, ще се любят в тръстиката край пътя, с бодрост и в очакване на утрото. Тъмно и влажно е, горещо. Духа отрезвяващ ветрец, който носи тежки аромати от саваната край океана. По магистралата се движат само патрулни коли и няколко туристически рент-а-кара. Всички останали са смълчани в очакване на тържественото утро, когато Фидел ще приеме парада от централната трибуна на Резервата. Същият този Фидел, който, поне докато беше здрав, всяка сутрин четеше лекция на народа от телевизионния екран. Нещо между Кашпировски и Индира Ганди. Поучава ги какво да купят за първия учебен ден, дава съвети на бременните как да се пазят от слънчевите лъчи в името на революцията. Прави показно за използването на тенджери под налягане. Няколко дни преди нашето идване, “Ел Хефе” (“Шефът”, както го наричат под сурдинка) подарил по една тенджера-бомба на всяко домакинство. В деня преди Великден им обяснява как да ги ползват така, че да не са опасни за съседите. И този път няма предвид Флорида.
По пътя към Сантяго преспиваме във Варадеро. Най-дългият плаж в света прилича на Слънчев бряг от златните години на Балкантурист. На сутринта наемаме кола и намираме в жабката 50 пресни, мокри, свежи пури. Робусти Коиба. Звъним на рентодателя, той твърди, че за никакви пури не знае. Но не е проверявал в жабката. Наши са! Пурите като дума май са дошли в нашия език от прозвището “ел пурро”, “чистият” – така си викали черните музиканти, облекли бели ризи преди концерт в Каса де ла Троба. Но ако искаш да си купиш пура, по-добре е да използваш думи като “табако”и “сигаро”. Да се върнеш от Куба без кутия пури е обидно. Може да не си донесеш “еспециален рон” Каней от Сантяго, може да не си донесеш трипер от Малекон-а в Хавана, но да не донесеш пури Коиба по 90 цента едната – това е непростимо. (Все пак, ако скоро нямаш път към Куба: любимите Cohiba, както и куп други луксозни марки пури, вече можеш да откриеш в Mall Of Sofia, в магазина от световната верига La Casa del Habano; виж повече за него на стр. 119 – б.р.) Когато след връщането у дома ароматът на Куба започва да изветрява от кожата и дрехите ти, отваряш дървената кутия с пури, върху чийто стени няколко думи са изписани със сакрална нежност: ”Робустос”, “Ечо а Мано”, ”Коиба”. И подлият аромат на прясна коиба плъзва из стаята, държи се плътно до тебе, изпълва ноздрите ти и имаш чувството, че не само го подушваш, но го и чуваш. Хормонална смрад на солен лимон, танинови масла и негърска пот. Много органично мирише суровата пура, на нещо живо, което има своя младост, зрелост и смърт. (На езика на племето таино, местното население от доколумбовия период, “коиба” значи “тютюн”.)
Камагуей е на 260 км от Сиенфуегос (белият град за бели хора, не е интересен), но сякаш е от друга цивилизация. След 20 минути там имам чувството, че съм прекарал уикенд в Казабланка. Още на първия кръгов площад ни пресреща прекалено жизнен колоездач, който явно ни е чакал цял ден. Махва с ръка и безмълвно ни повежда по сокаците. Тръгваме омагьосани след него. Градът ни засмуква. Улиците се стесняват, тротоарите изчезват, къщите се привеждат като в някакъв кошмар. Няма дървета, паркове и алеи като в колониалния Сиенфуегос. Но за сметка на това продават свински глави на централния площад. Лабиринтът от ориенталски къщи ни изплюва пред двуетажен хотел с въртяща се врата. Навън внезапно се е стъмнило. И започвам да разбирам защо палмите махаха така тревожно с ръце, преди да навлезем в Камагуей.
Сантяго пък е столица на декаденса. В легендарната местна кръчма Каса де ла Троба още пее престарелият брат на митичния Ибраим Ферер. Междувременно Ибраим, скоро след като ни гостува в НДК, се пресели при Компай Сегундо и Рубен Гонзалес в небесния оркестър, който весели самия дядо Боже. Вдъхваме от спарения въздух под прогнилите вентилатори на Каса де ла Троба и старовремските градски звуци на Сантяго заглъхват. Древен тромпетист изкарва неистови следобедни вопли от тръбата си, докато на единствена маса пред него единствен посетител пие местния коктейл тробада. Каса де ла Троба е 200-годишна музикална къща, едновременно с това клуб, магазин и страноприемница за легендарните музиканти от кубинския ориент. Мека на кубинския сон и меренгето. По етажите на хасиендата се разминават деца и старци от различните танцувални школи, като в някакъв музикален Шао Лин за салса техники. Облечени в бяло старчоци, с кърпа в лявата ръка и с лачени обувуки, приканват запазени баби с гардении в деколтето да се изпружат в лепкава салса.
В ранната привечер оросени от жегата мулатки танцуват сами. Малко по-късно от отворените прозорци на града заехтяват безподобните звуци на карибската любов – Сантяго е град, който може и да не видиш, но трябва да чуеш. През целия ден из улиците се шляят мъже с куфари от китари. Вечер сядат по тротоарите и свирят. И свирят цяла нощ. А останалите пляскат в ритъм под прозореца на хотел Сантяго.
Връщането в Хавана е мълчаливо и казионно. Минаваме през красиви курорти с петзвездни хотели, мраморен пясък по пусти плажове, тюркоазено море и мохито в кристални чаши. Карибска скука. Спазваме предварителения маршрут и поемаме по абсурден път, който навлиза в... открито море. 50 километра необезопасено шосе води от Куба до остров Санта Мария. Насред океана минава асфалтов път, който цепи плитчините, кораловите рифове и плантациите от розови фламинга и корморани, за да стигне до луксозен хотел с ексклузивен плаж и българското знаме отпред. О, майко, родино мила! Чутовният понтон през Атлантика е проектиран и реализиран от български инженери. Преспиваме като у дома си, упоени от Куба (и седемгодишния ром Каней).
Северният бряг на Куба съдържа приветливи каубойски градове, хората са ведри, тракторите – боядисани, а кравите – с ослепително розови вимета. Истински плакат на революционното “утре”. Но вече познаваме това “утре”*. Усетили сме същинското излъчване на Куба. Има една тъга в очите на кубинците, една преднамерена скръб, с която сякаш искат да ни накажат. Лицето на Куба е изкривено от комунистическия инсулт, но съхранява аристократичните черти на старата класа. Харесвам това лице – декадентско, дълбоко, вглъбено и непознаваемо
*”Утре” е “маняна”. Това беше любимата дума на кубинците, с която лаконично препращаха ангажиментите си в неясното бъдеще. Произнасяха я провлачено и мързеливо. Днес “маняна” вече не е парола на щастливата леност, а тъжна надежда за реалното утре. Утре, в което Кастро няма да е субект, а обект на революцията. Иначе маняна ще бъде лайняна
