Останалото » Истории
|
Scontro dei Giganti!Пардон, “сблъсъкът на титаните”! На 23 декември те чака 267-ото дерби Милан-Интер – едно от най-легендарните в световния футбол. Ние сме му фенове (нищо че често чупят топката и свършват хикс), затова – ето ти историята му в детайли
 11 снимки 
|
Буквално в последните дни на 19-и век малка група ентусиасти се събират една вечер в центъра на Милано, за да основат Милано Крикет енд Футбол Клъб. Повечето историци твърдят, че датата е 16 декември 1899-а, но оригиналният протокол от сбирката е изгубен, така че въпросната вечер може да е всяка една между 9 и 19-и същия месец. Има спорове и около мястото – едни твърдят, че учредителното събрание се е провело в Хотел дю Норд на Пиаца Република, а други – че става въпрос за близкото кафене “Фиаскетериа” на Виа Берше, което впрочем скоро става и основен сборен пункт на учредителите. Не се знае и точният им брой.
Сигурни единствено са английските корени на клуба. Сред основателите са поне шестима англичани, а основният организатор, на когото принадлежи и идеята за бъдещия мощен Асочационе Калчо Милано (AC Milan, “о”-то отпада по-късно в чест на английските основатели), е 29-годишният Хърбърт Килпин, работник в местна текстилна фабрика. Син на нотингамски месар, в свободното си време Килпин запалено упражнява с приятели новата игра футбол, внесена на Апенините от Острова. Хърбърт играе нападател и става първият капитан на отбора, а първият президент е някой си Алфред Едуърдс. Първото игрище е там, където днес е Стационе Чентрале, централната жп гара на Милано, чиято сграда от бял мрамор, строена през 30-те, напомня за архитектурната грандомания по време на фашисткия режим на Мусолини.
Интересното е, че историята на жежкото миланско градско дерби почва като един вид футболен “развод”. Днешните Милан и Интер се образуват след като активистите и играчите на
Милан Крикет енд Футбол Клъб
нещо се скарват, почват да се гледат лошо и да мърморят едни на други, и се разпадат на две фракции. Инфекцията се случва осем години след основаването. Причината? Отцепниците сред ръководството на клуба, водени от известния тогава художник Джорджо Муджани, се сърдят, защото искат в отбора да бъдат допуснати и чужденци – противно на тогавашните разпоредби на италианската футболна федерация. На 9 март 1908-а фракционерите на Муджани се събират в ресторант Л'Оролоджо (“Часовника”) на Виа Орефичи – на един петершмайхелски шут разстояние от прочутото Дуомо, катедралата на централния площад в града.
Там, на една от масите, се ражда Интернационале Милано
и в самото име на новия клуб се съдържа причината за възникването му. “Клубните цветове, които си избират, отразяват тогавашните романтични нагласи”, казва Фабио Монти, ресорен редактор за Интер в спортния отдел на най-големия спортен вестник на Апенините, миланския Кориере дела Сера. “Искали са да се различават от основателите, чието ‘дяволско' червено символизира верността до кръв към клуба, и избират синьото – като символ на небето и чистите помисли. Черното пък и при двата бъдещи гиганта е заради дуализма, който изповядват – тип добро-зло, както има ден, така има и нощ, както има успехи, така има и поражения”.
Самата идея за отцепването е вдъхновена от нещо по-дълбоко – зараждащата се идея за интернационализма, която през първото десетилетие на миналия век завладява душите в Западна Европа, за да бъде стъпкана зверски от Първата световна броени години по-късно (ама това е друга история). По ирония на съдбата, първият капитан на Интер Виргилио Фосати, с когото печелят първото си скудето през 1910-а, пада убит в същата тая националистическа месомелачка. (“Скудето” пък, ако не знаеш, означава “щитче”, т.е. “малък щит”.)
Италианските фенове впрочем са може би най-суеверните в света, та тук ще направим малко отклонение – разцеплението и появата на Интер раждат едно от най-големите “проклятия” в местния футбол. И то дълго време тегне върху Милан. 33-годишната Барбара Балардини, правила за дипломната си работа изследване на феновете на двата отбора, казва за Maxim Италия: “Исторически, Милан са преживели множество възходи и падения, включително дълги периоди, в които не са печелили нищо. Преди схизмата в Милан Крикет енд Футбол Клъб, която създава Интер, отборът, все още като едно цяло, печели 3 шампионски титли, последната от които през 1907-а, година преди раждането на другия клуб.
Веднага след създаването на синьочерните, Милан влиза в най-дългия си период без скудето – 44 години
А учретиделите на Интер в ресторант Л'Оролоджо били точно 44-ма! По-възрастните фенове на Милан знаят тоя факт и ходят на църква преди всяко дерби, за да не ги сполети отново подобно проклятие”.
Години наред след 1908-а повечето фенове на работническия Милан гледали на основателите на Интер като на шайка богати, мързеливи интелектуалци (повечето били успешни художници, куратори на галерии, писатели, безполезни аристократи и т.н.) В историята са останали първите обидни прякори на едната агитка към другата (на някакъв ломбардски диалект) – миланистите викали на интеристите “бауша”, нещо като “самохвалковците”, а обратно – “кашавит”, грубо преведено – “гаечните ключове”. Но първоначалните социоикономически различия във фенските корени на двата отбора отдавна са в миналото. Скорошно изследване показа и промяна в политическите нагласи на двете агитки – традиционно левите миланисти клонят вече към либерало-центристки убеждения (което се дължало на Силвио Берлускони, който става президент на клуба през 1986-а, впоследствие милиардер и премиер), докато интеристите, които десетилетия наред са били сред по-заможните (включително със силно еврейско лоби) напоследък са забравили, че произхождат от висшите класи.
И пак нещо крайно любопитно, май уникално за историята на футбола:
първият официален мач не е в родния град, нито дори в Италия
Той се случва през 1909-а, на 80 км северно от Милано в градчето Киасо, точно отвъд швейцарската граница. “И до ден-днешен никой не знае защо първото дерби е било там”, казва доайенът Фабио Монти, а щом той не знае, значи никой не знае – в Италия Монти има непоклатимата слава на човека, който знае най-много за историята на футбола (нещо като нашия Румен Пайташев). Резултатът в Киасо е 2:1 за Милан Крикет енд Футбол Клъб. Авторът на победното попадение – Лана, номер 7, две години по-късно става автор и на първия гол в историята на настоящия световен шампион, италианския национален отбор.
Първите две десетилетия Интер си нямат “дом”, т.е. стадион. Обикалят и играят мачовете си където дойде – до 1930-а, когато се установяват на Арена, точно отвъд античните черти – и остатъци от стени – на някогашния Медиоланум (римското име на Милано). Днес на Арена, който леко кичозно наподобява римски амфитеатър, се играят мачове от Серие D. Междувременно Милан също си нямат стадион – до 1926-а, когато си построяват в западния квартал Сан Сиро (кръстен на католическия светия Сирус от град Павия, 1-и в. сл Хр.), който тогава е един от най-крайните. Уникален факт: легендарният стадион е построен с парите на семейство Пирели, които тогава са спонсор на Милан, а в наши дни – на Интер! През 1935-а Пирели продават стадиона на миланската община, която достроява “втория етаж”; обновеният
Сан Сиро е открит през май 1939
само четири месеца преди старта на Втората световна, с приятелски мач Италия-Англия, в чест на основателите на клуба Милан (свършват 2:2). Италианците обаче (вече два пъти световни шампиони, 1934-а и 1938-а) са толкова болни на тема футбол, че някаква си световна война не може да ги спре, и първенството продължава. Само няколко месеца по-късно, през март 1940-а, Интер подават молба да изиграят последния си и най-важен мач за сезона (с Болоня, в който се решава титлата) на значително по-големия Сан Сиро, вместо на Арена, заради разрасналата се маса свои фенове. Милан се навиват, а Интер печелят мача и титлата – и цялата история прилича на това да поканиш гости на вечеря, пък те да си донесат целия багаж и да се нанесат в половината апартамент за постоянно. (Официално Сан Сиро е домашният стадион и на двата клуба от 1946-а насам, малко след като с помощта на референдум Италия окончателно отхвърля монархията и става република.)
“Да, наистина е странно”, разсъждава Барбара Балардини, която днес, 5 години след споменатата дипломна работа, е сред всепризнатите “учени”-специалисти по миланското дерби. “Два футболни гиганта с огромна фенска маса делят един и същ стадион. Може би обяснението е и в това, че нито Милан, нито Интер са свързани с определен район от града. Във всеки квартал днес има фенове и на двата отбора, а най-хубавото е, че спорът е само футболен, без политически или религиозен нюанс, както е в Глазгоу или Ливърпул”. (Има предвид историческия католико-протестантски оттенък на съперничеството – съотвено Селтик-Рейнджърс и Евертън-Ливърпул – б.р.)
Един от най-любопитните оттенъци на сблъсъка Милан-Интер обаче е в това, че почти никой в града не може да обясни принципа, по който си избираш любим отбор от двата. “Като бях малка, ми харесваше да нося червено, и така станах фенка на Милан”, продължава Барбара. “Това звучи налудничаво, но повечето фенове си избират един от двата отбора просто ей така”. Скорошно изследване доказа, че 68% от феновете на Интер са фенове на Интер само заради семейната традиция – и нищо друго, докато цели 18% от тях отговориха, че “не си спомнят” защо са избрали точно нерадзурите, а не росонерите.
Може би тъкмо заради това
Милан-Интер е дерби, около което е имало сравнително малко насилие
34-годишната англичанка Линда Маккана, фенка на Ман Юнайтед и женена за тифозо на Интер, обяснява: “Ако фен на Ман Сити или Ливърпул влезе в манчестърски пъб, където се събират фенове на Юнайтед, работата му е спукана. Тук, в Милано, те се псуват и пеят обидни песни едни срещу други по време на мача, но след това често се омешват по заведенията и си пият заедно. За англичанин това е направо шокиращо”.
Въпросната Линда обаче пропуска една важна подробност, или просто не я знае. До 1983-а дербито си беше зверско и извън стадиона – с побоища и всичко, но тогава при масов кютек на агитките пред Сан Сиро умря фен на Интер. След случая
шефове на агитките се събраха и най-културно решиха да обявят безсрочно примирие
като поеха ангажимент да следят и, ако се наложи, да наказват свои, които го нарушават. Разбира се, като при всяко историческо съперничество, не се минава без подигравателни песни. Допреди две години (Интер взеха едно служебно и едно истинско скудето 2006 и 2007), миланистите се ебаваха със синьочерните отсреща, пеейки песента “Юли и август” – т.е. че всяко лято от 1989-а насам Интер тръгваха с голямата кошница за титла, а накрая оставаха с пръст в уста. Интеристите пък “отвръщат”, като твърдят, че техният основен съперник в Италия всъщност е Ювентус (а не, предполага се, “смешниците” от отсрещния сектор).
“Донякъде впрочем е вярно”, казва Марио Корсо, легендарно ляво крило на нерадзурите от 60-те, с 414 мача в италианския шампионат (когато “Гранде Интер” под ръководството на легендарния Хеленио Херера печели четири скудети, два КЕШ-а и две междуконтинентални купи – б.р.). “Но е много особено. Да, дербитата с Милан са най-специалните мачове, но срещу тях някак не изпитвахме зверска агресия, докато с Ювентус винаги е било на живот и смърт на терена”. Корсо не говори глупости. По-старите италиански запалянковци и досега наричат Интер-Ювентус
“il derby d'Italia”
не за да покажат презрение към Милан, а щото това е в действителност най-старият жежък сблъсък, пък и защото в страната като цяло Ювентус и Интер – в този ред – имат най-много привърженици.
Разбира се, веднага се намира легендарна личност, която да опонира на Корсо. Това е Чезаре Малдини, капитан на Милан от 60-те, баща на живата легенда и също капитан Паоло. “Миланското дерби винаги е било най-важният италиански мач, каквото и да разправят.” Чезаре си спомня също – с неудоволствие, че през 60-те феновете на Интер имали “супердразнещ” ритуал – след победа в дербито носели погребални венци и ги полагали тържествено като на гроб пред централата на Милан на Виа Турати.
Липсата на зверска агресия след примирието от 80-те сякаш се отразява и на трансферите между двата клуба. (А може би причината е в кинтите? – б. Maxim) Случаите са много, но например от Интер в Милан през 2002-а преминаха Кларънс Зеедорф, хърватинът Дарио Шимич и най-обещаващият италиански “трекуартиста” (“плеймейкър”) тогава – Андреа Пирло, който миналата година беше в основата на италианската световна титла. “През 60-те подобно нещо би било равносилно на това да предадеш страната си по време на война”, настоява 65-годишният Корсо. “Аз имах такава оферта”, спомня си Чезаре Малдини. “Паоло дори не беше роден още. Обади ми се Андреа Морати, тогавашният собственик и баща на сегашния президент Масимо, и ме покани в Интер. Но това едно време беше абсолютно, абсолютно немислимо.” Интересно е също да се отбележи, че през 1982-а Милан изпаднаха в Серие В, а Интер тогава един вид им помага – дават им под наем част от най-добрите си футболисти като Алдо Серена, Канути и Пазинато. Въобще
съперничеството между самите футболисти на двата отбора като цяло винаги е било много културно
А и между двата клуба, впрочем – Сан Сиро неслучайно беше прекръстен на Джузепе Меаца. Меаца е легенда на Интер между 1926-а и 1947-а, с 283 гола за нерадзурите в 408 мача. “Обаче последните два сезона от кариерата си, до 1950-а, великият Меаца игра в Милан”, продължава Корсо. “Така той стана легенда и на двата клуба”.
Може би най-красноречивият знак за тая култура на дербито е фактът, че музеят “Сан Сиро” в едно от крилата на стадиона е музей и на двата отбора – с купите, ценните исторически предмети и всичко.
Има обаче и различия, които не се забелязват с просто око. Масимо Морати например все още управлява Интер като семейна фирма – той е, и се държи като фен, налива нечовешки кинти в клуба, въпреки че не са печелили нищо в Европа от много време – обвиняват го, че твърде много обича отбора и е твърде “мек” спрямо високоплатените си, често безполезни звезди (а може би става въпрос за пране на пари, кой знае). Докато отсреща става въпрос за
хладен, пресметлив бизнес, който поне формално е на светло
В Италия казват, че Берлускони управлява Милан като мултинационална компания – един вид сложна, почти военна организация, в която всеки, от Кака до чистачката, има много ясни указания, премии и т.н. И това явно работи – откакто бъдещият италиански премиер и медиен магнат пое клуба, Милан спечелиха цели 27 трофея. Липсата на успехи в Интер обаче доведе отново интелектуалците; към момента, въпреки двете титли в последните две години (и надвисналата трета), богатите, известните и интелигентните в проспериращия италиански Север изведнъж заобичаха нерадзурите публично – не без известна ирония, която ги кара да изглеждат “куул”, щото подкрепят уж вечно губещия в последните десетилетия, сякаш леко декадентски отбор. На Милан и на феновете им обаче хич не им пука за тия глупости, естествено – докато Интер напоследък се свързва предимно с грозен футбол и огромни, невъзвращаеми инвестиции на Морати, росонерите са си един от световните гиганти (и хич не се притесняват, че най-смешният в големия футбол – Филипо Индзаги – им е голмайстор и им донесе Шампионската тая година – б.р.).
Та така. За сезон 2006-2007 и двата отбора продадоха приблизително поравно по петдесетина хиляди клубни карти за Сан Сиро, животът си върви, така че остана да разкажем последното най-интересно – как докъм края на 80-те, когато в Милан дойдоха
геналните холандци, подпрени отзад от Барези
и другите желязковци като Анчелоти, в Италия битуваше мнението, че двата отбора се делят и по още един признак – типът игра. Исторически, “философски” и според Фабио Монти, Милан винаги били залагали на “джоко орицонтале” – дълги разигравания в средата на терена и пасове в дълбочина, топката вървяла по земя, с едно и с цъка-цъка, докато Интер били “джоко вертикале” – по-“английската”, с крила и центрирания към звезден нападател, бил той Сандро Мацола през 60-те, Роналдо или Виери (а днес – Креспо или Ибрахимович). Е, от тия стереотипи днес не е останало нищо. Но е налице най-вълнуващото – когато на своя един и същи стадион се изправят едни от най-големите отбори в света (които сякаш са готови да умрат, но да свършат хикс, хаха; за разлика от наште говняри, които в момента се състезават за ЦСКА и Левски обаче, поне си имат дерби и футболисти като хората)
Най-любопитните факти
Щото голяма дерби-статия без любопитни факти в каре е като шкембе без оцет и чесънВ Ломбардия мачът е известен и като Derby della Madunnina – “дербито на малката Мадона”, от златната статуя на Дева Мария, която стърчи на върха на миланската катедрала Дуомо. Статуята е символ на града и местните я наричат леко на диалект “Мадунина” (иначе си е “Мадонина”)
Сан Сиро побира към 85 000 души
Любимият ни транспарант, който сме виждали на Милан-Интер, беше на Курва Норд – където пишеше “vermi del inferno”, т.е. интеристите обиждаха миланистите на “червеи от Ада”
Най-големите победи са 8:1 за Милан през 1918 и 7:3 за Интер през 1920. Напоследък се откроиха две за Милан – 5:0 през 1998 и 6:0 през 2001
Скудетите са 16:15 за Милан, но тоя сезон Интер имат голям шанс да изравнят след добрия старт. В Европа – тотален превес за Милан, със 7 КЕШ-а/ШЛ и 2 КНК срещу само 2 КЕШ-а на Интер
Победите в дербито в цялата история са 104:99 за Милан, както и общо головете – 426:391
Интер е единственият отбор, който не е пропускал сезон в Серие А – от създаването на тоя формат през 1929. Милан веднъж беше пратен в Серие В заради уговорени мачове (1980), и веднъж си изпадна сам (1982)
Легендарният Джузепе Меаца е голмайсторът на дербито с 20 гола – 19 за Интер и 1 за Милан
С най-много участия са Паоло Малдини (53, явно ще запише и 54-то) и Джузепе Бергоми – 44
Паоло Роси вкарва двата си единствени гола в 20-те си мача за Милан в мача на 1 декември 1985, завършил 2:2
Любимият Maxim-участник в дербито е австриецът Херберт Прохазка, който в един мач вкарва и гол, и автогол – на 17 март 1982, при победата на своя Интер с 2:1
Джузепе и Франко Барези са най-прочутите братя, играли един срещу друг в дербито. По-малко известният от двамата защитници обаче – Джузепе – има повече мачове за своя Интер, 559 (с 13 гола)! Легендата на Милан Франко има "само" 532 срещи за росонерите с 16 гола
През 1928 Интер се слива с Унионе Спортива Миланезе и тъй като “Интернационале” не звучи готино в контекста на фашистко-националистически режим на Мусолини, е принуден да приеме името Амброзиана (Св. Амброзий е патрон на Милано). След 1945-а си връщат оригиналното име
През 60-те двата отбора стават водещи сили в Европа, като печелят по два КЕШ-а (Милан 1963 и 1969, Интер 1964 и 1965). Това е и времето на двама от най-големите треньори за всички времена – Нерео Роко (Милан) и Хеленио Херера (Интер). В техните състави блестят гениални плеймейкъри – Джани Ривера за росонерите и Сандро Мацола за нерадзурите, при които най-любопитното е, че от омраза един към друг не искали да играят заедно в халфовата линия на национала
Старите хора твърдят, че през 1965 Нерео Роко отправил официално запитване за легендарния Гунди – да премине от Левски в Милан, ама не станало заради соца и т.н.
Ултраси!
Основните групировки на Стадио Джузепе МеацаМилан (разположени на Curva Sud, южната трибуна)
Fossa dei Leoni (“Бърлогата на лъвовете”) Създадена през 1968. Най-голямата ултрас-фракция на Милан до разпускането й през 2005 – поради нарастващите разногласия на Курва Суд. Чашата преля на мача Милан–Ювентус 3:1 през октомври 2005. Тогава от групировката на Юве “Викинг“ взеха тяхно знаме, което е огромен срам според неписания кодекс на честта на ултрасите
Brigade Rossoneri След закриването на FDL Червеночерните бригади са водещата група в "курва"-та. Създадена е през 1975 от сливането на Cava del Demonio ("Пещерата на демона") и Ultras
Commandos Tigre Тези се славят като най-буйните
Guerrieri Ultras (“Крайни бойци”) Най-новата групировка, родена сред членове на бившата FDL
Интер (на северната– Curva Nord)
Boys SAN (Squadre d'Azione Nerazzurre – "Черносин ударен отряд") Най-старата, създадена през 1969. Винаги стоят в средата и са признати за лидери на "курва"-та
Ultras Втората най-стара групировка на Интер, създадена през 1975, седят вдясно от Boys. От нея идва и популярното общо нарицателно за най-дивите в дадена агитка – “ултрас”, “крайните”, което у нас използваме широко
Viking Създадени през 1984. Стоят вляво от Boys. Известни са с най-голя-мото знаме
Irriducibili (нещо като “онези, чийто брой никой не може да намали”) Най-крайнодясната фракция, създадена през 1987 след разпадането на групировката Skins. Мразят всички, с изключение на съименниците си от Лацио. Точно те хвърляха факлите на четвъртфинала от Шампионската лига през 2005, когато беше уцелен вратарят на Милан Дида
Brianza Alcoolica Най-малката група от петте (и наши лични любимци), създадена през 1985. Не им пука за футбола и, както личи от името им, са на стадиона, за да се забавляват почерпени. Химнът им е "You'll Never Drink Alone"
Силвио!
Велик? Или страшен измамник? Виж самБерлускони стана собственик на Милан през 1986-а, на практика спасявайки клуба от фалит. Само месец-два след това два от тв каналите му – Чинкуе и Италия Уно – взеха ни в клин, ни в ръкав да излъчват рекламни репортажи от най-успешните мачове на клуба, като върху тях вървеше изумително тъп текст от сорта на “ела да гледаш мача в неделя, озарен от чистотата на небесния свод, радвай се на зеленото на природата и на червено-черното на Милан”. Оказа се, че това не било чак толкова тъпо – още за сезон 87-88 сезонните клубни карти се увеличиха шесторно, от около 10-тина хиляди през 1984 докъм 66 000 през 1988. Постиженията на клуба начело със Силвио са просто потресаващи: общо 27 трофея, срещу 11 на Интер за същия период. Самият Берлускони е изключително умен и хитър не само в политиката, но и във футбола: купи най-ярките звезди на холандския футбол (Ван Бастен, Гулит и Райкард), и ги съчета с желязна защита в лицето на Франко Барези и Паоло Малдини, както и с изключителен разбирач като Ариго Саки (бивш слабоизвестен треньор на Фиорентина и Парма). Саки наистина беше велик – проучи внимателно какво е правил вече покойният Ринус Микелс като наставник на великия и злощастен отбор на Холандия от 70-те с Кройф, и го пренесе в края на 80-те на Сан Сиро: обновена версия на “тотален футбол”, при който линиите се преливат бързо, никой няма персонални задачи, и с много тичане и пасове с едно се обсажда наказателното на съперника, като заради въпросното бързо движение и позициониране в халфовата линия не се губи топката, играта не се приема в собствената половина, и съперникът по възможност се пресича още след централния кръг (Венгер, прославян с основание заради т. нар. “fast flowing football” в Арсенал, всъщност правеше – и отново прави – същото; абе сложно е да се обясни, ама това е мечтата на зрителя). Саки извърши и още едно богоугодно дело – неговият Милан доня-къде сложи край на защитното разбиране за играта в Италия, популярното “катеначо”, измислено от прочутия треньор на Интер от 60-те Херера, при което топката се разиграва основно между халфовете и защитата и често се подава назад, за да бъде “издърпан” противникът, с цел да се отворят пространства за контраатаки (заслужено, включително и в случая с Моуриньо в Челси, му викаме “защитен футбол”, или поне “футбол, който се гради от защитата към атаката”).
Разбира се, Берлускони е и скандална личност. През 1992 Милан купиха от Торино сравнително неизвестния нападател Джанлуиджи Лентини за чудовищната тогава сума от 21 млн. долара. После се оказа, че с тоя трансфер Берлускони просто е препрал поне половината пари (платени “сотобанко”, т.е. под масата, без документ, върнати чисти). Лентини по-късно призна, че се е подписвал за около 4 млн. наши сегашни лева на година, но е взимал реално около 1,4 млн., като остатъка е превеждал в швейцарска банка на Берлускони. Самият Силвио – очевиден мегадалавераджия, в сравнение с който всички костовци и бойковци на света са обикновени джуждета на коледно тържество в детската градина – се разплака по телевизията и каза, че било “ужасно да се живее в полицейска държава като Италия”, хаха. Плешивото човече впрочем влезе в политиката благодарение основно на успехите на Милан на Саки. То съвсем правилно изчисли, че докато Милан са хит във футбола, вниманието няма да се насочва към неговите бизнес-сделки. Нарече партията си “Форца Италия” – традиционният възглас, с който тифозите подкрепят националния отбор. Хората от партията пък бяха наложени в общественото пространство като “адзури” – както наричат италианските национали, т.е. Силвио суперхитро смеси футбола, национална “религия” на Апенините, с политическите послания. Фенклубовете на Милан по места станаха политически клубове на Форца Италия. Накратко, Берлускони е такъв хитряга, че направо ни става жал за наште. И една суперлюбопитна история: Берлускони направи така, че вотът на недоверие срещу партията му през май 1994 да съвпадне с финала на Шампионската Милан-Барселона (с Ицо); Барса пандаха 4:0, но по някакво “странно” стечение на обстоятелствата гласуването стана в момента, в който в парламента обявиха, че Милан вече водят с 2:0
